Пръстите ми направо галопираха по клавиатурата. Тъкмо приключвахме броя на вестника и аз

довършвах материала за първа страница, когато някой предпазливо почука на вратата на редакцията.

Извиках високо и нервно "да", без да отделям очи от монитора. Вратата се отвори и в стаята нахлу вятър. Вратата се затвори и леките вертикални ленти на текстилните щори се отпуснаха обратно върху рамката на открехнатия прозорец. Лентичките на металните щори, които покриваха остъклението на съседната стая, им отговориха с нежно хоризонтално подрънкване. Повторих нервното си "да" и сложих последната точка на текста. Не последва никакъв отговор. Явно влезлият учтиво изчакваше да му бъде обърнато някакво по-специално внимание. Кликнах Save, после Yes, затворих документа.

– Добър ден.

– Добър да бъде! – отвърнах и вдигнах очи към вратата. – Кажете?

Беше слабичък и плах петдесетгодишен човечец, не съвсем грозен, но животът така здраво бе втрил отпечатъка си върху лицето му, че направо го бе размазал с подметката си, все едно бе гасил отгоре му фас.

Възрастта допълнително бе уголемила носа, под който устата образуваше скръбна черта.

– Аз да изчакам, ако имате много работа… – започна той.

– Казвайте, казвайте – подканих го. – Но ако може, айде да е малко по-бързичко, щото приключваме

броя!

Подобни посещения, знаех от опит, не вещаеха нищо добро. Бях най-младият редактор, трябваше да

се занимавам и с гражданската приемна на вестника – задължение, което се свеждаше предимно до разговори с местните любители на доноси и оплаквания, с една слабоумна с мания за преследване и седем-осем нахални старчета, които редовно носеха ръкописи за публикуване, сякаш само за да ни досаждат впоследствие с един-единствен упорит въпрос – кога най-после ще си видят и техните текстове от страниците на вестника?! Този не го познавах.

– Кажете? Какво има? – попитах пак.

– Аз дойдох за…

Беше облечен в крайно износен костюм, шит очевидно някога по поръчка. В комичния си опит да изглежда изтупан като на младини, явно се бе издокарал с най-свястната дреха от гардероба си.

– Вижте, ръкописи приемаме в четвъртък и петък следобед. По възможност – на имейл или на електронен носител. Ако сте за комшийски свади, имотни неуредици, неблагодарни наследници и прочие проблеми от частно-правен характер, се обърнете към юрист. С тази защитна пледоария, която вече знаех наизуст, потушавах огъня на първа линия, още преди отсреща да са заредили оръжията. Понякога се получаваше.

Той пое дълбоко дъх и го задържа, сякаш плуваше под вълна от срамежливост. После, излизайки на повърхността, каза:

– Ами, аз… Аз търся жената от Николаево.

– Моля?!... Кого търсите?!?

– Жената от Николаево… Нали така се разбрахме по телефона?

– С кого?

– С жената от Николаево…

– Каква жена от Николаево? Тук нямаме такава жена!

Стъклените стени на съседната стая приглушено филтрираха гласовете на трите колежки, които работеха оттатък. Виждах ги как се суетят зад процепите на металните щори. Шефката, страньорката и касиерката на малките обяви.

Той се обърна натам, понаведе се леко в опит да различи раираните им силуети между тънките ленти

на щорите и отново се обърна към мен:

– Ами, тя де, жената от Николаево… Тя ме покани да се срещнем в редакцията на вашия вестник в единайсет часа… А единайсет вече минава… Почти и пет е… Ето, вижте…

С десния си показалец повдигна нагоре свития в лакътя ляв ръкав на сакото и ми сочи часовника си, за

да сверя думите му със стрелките. Часовникът му беше истински ветеран.

– Какви са тия глупости, бе?!... Тук да не е място за срещи?!

– Ами, аз… Бихте ли ѝ казали, че съм пристигнал… Ако трябва да я почакам… Може ли да седна тук?

Той посочи празния стол зад съседното бюро. И тръгна към него.

О, не! Поредният луд ни е дошъл на посещение! Точно сега ли, мамка му!

Станах от мястото си, готов да го изхвърля навън. Враждебността ми поникна и избуя в стаята като отровно пипало, пълзящо със свръхестествена бързина, готово да парализира нищо неподозиращата жертва с жадните си вендузи. Ако окажеше съпротива, щях да повикам полиция. Бяхме имали вече няколко такива случая.

– Вижте сега, господине – започнах спокойно, опитвах се да звуча твърд и уверен. – Не може да остане-

те тук, в момента имаме страшно много работа, приключваме броя, а на мен лично направо ми пуши главата и нямам време за глупости, честно!

Спрях на три крачки от него. Той ме погледна объркан, кроткото му лице се уплаши.

– Да изчакам отвън тогава?

Думите му бяха последвани от въпросително мълчание, което се разстла пред мен като безлюден площад.

– Не може, казах! Вървете да си уреждате срещите другаде!

Той смирено се завъртя, почти си беше тръгнал, но се спря, преди да хване дръжката на вратата.

– Ама тука при вас нали работят жени?

Изражението му съчетаваше смесица от завист и заговорничество.

– Да, работят.

– Може ли да ги видя?

И отново опита да надникне през металните щори зад гърба ми. Имаше вид на ученик, който след малко ще направи беля.

– Не може да ги гледаш! – минах вбесен на "ти". – Казах ти вече, при нас няма жена от Николаево. Айде, че ше метеме!

– Ама аз само за малко, ако може… Да ги погледна, а?

– НЕ МОЖЕ!

– Е, щом не може…

Но в гласа му прозвуча такава унищожителна, заразителна самота, че аз изведнъж се сепнах и смутено

попитах:

– Я чакай! Ти откъде взе номера на тая жена? На жената от Николаево?

– Е, как откъде? От вашия вестник, откъде другаде? Има го в рубриката със запознанствата.

– Така кажи бе, човек! – плеснах с ръце и седнах доволен обратно на мястото си. – Я, виж, виж – виж сега там на какъв номер си я търсил и пак я набери. Имаш джиесем, нали?

– Какво да имам?

– М-о-б-и-л-е-н телефон, мобифон, слухов апарат, или както там му викаш?...

– Имам, имам – телефон имам!

Човечецът припряно бръкна в пазвата си, извади една кърпа, развърза я полека и внимателно ми подаде джиесема си все едно бе някаква рядка реликва.

– А, не! Набери си го сам. Аз не му разбирам на твоя.

Но не успях да избегна иронията в гласа си. Мъжът ме погледна несигурно. Прибра протегнатата си ръка, сложи си очилата, погледна дисплея и чукна с пръст два-три бутона на клавиатурата. Боравеше с телефона си като начинаеща машинописка.

– Ето го номера! – и ми показа дисплея.

0881ХХХХ

Цифрите ми се видяха по-малко от стандартния брой при обикновените мобилни номера, но реших да довърша експеримента.

– Ами, набери го, де! Маркирай го и натисни копчето със зелената слушалка…

Мъжът ме послуша, но без да иска, натисна и бутона на високоговорителя, преди да сложи апарата на

ухото си. В редакцията беше тихо. Чувах ясно сигнала "свободно", седях само на метър, метър и нещо от него. Може би го правеше умишлено, за да стана свидетел на разговора? Или пък просто бе глух с едното ухо? Нещо в слушалката пропука и от другия край на линията се чу приятен като шлифован камък женски глас:

– Ало?...

– Ало, добър ден – отговори мъжът.

– Добър ден – каза приятният женски глас отсреща.

– Жената от Николаево ли е?

– Моля?!?

Той се огледа.

– Не ѝ ли знаеш името бе, човек? – намесих се аз.

Тялото му трепна рязко, все едно това не беше най-обикновен въпрос, а убождане с игла. Въпреки това успя да се усмихне и с пръст пред устата си ми направи съзаклятнически знак да мълча.

– Ало?... – обади се пак женският глас. – Ало, не ви

разбрах?

– Ало, вижте сега, аз съм в редакцията на вестника.

Прочетох вашата обява в графата "Запознанства" и си уговорих среща днес в 11 часа в редакцията на вестника с една жена от Николаево. Вие ли сте?

– Моля!?!

– Вие ли сте жената от Николаево?

Мълчание.

– Ако жената от Николаево е там – продължи той, – бихте ли ѝ казали, че вече съм тук и я чакам в редакцията? До половин час, да речем?…

Мълчание. Виждах го като в някакъв филм – камерата се придвижва бавно по напрегнатото му лице, чувах гласа му. Чувах как внимателно подбира думите си. Говореше като човек, който не иска да предизвиква неприятности.

– Ало?...

– Да! – сопна се гласът.

Аз станах. Камерата се приближи към него.

– Вижте – продължи той, сякаш без да ме забелязва, – ако жената от Николаево в момента е някъде при вас, бихте ли ми я дали на телефона?

– Уф! Един момент, изчакайте така!...

Слушалката пак пропука. Последва монотонен звук, който постепенно се надигна, накъса и усили. От-

начало не можах да схвана какво точно чувам. Сякаш слушах далечни вълни, които се разбиваха в скала.

…ъх-хъ… хъ-ъх… ъх-оУ… оУ-АХ… АХ-АХ…ОООУ-ААААААХ…

Обърканият ми вестникарски мозък усети, че нещо не е наред. Пред очите ми внезапно се завъртяха случайно забелязани по страниците на нашето издание цифри, следвани от думи:

0880ХХХХ Докосни ме нежно и любов ми дай

0903ХХХХ Необуздано желание изпитвам аз

0881ХХХХ Търся беден с богата душа

0905ХХХХ Аз съм истинска жена

0190ХХХХ Търся мъжа на моите мечти

0980ХХХХ Бъди мой грях – 0,96 лв./мин.

…АХ-ОХ… ОУ-НЕ… ОУУУУУ-АХ… АААХ-ДА…ОООХ-ААААХ…

– Затваряй бързо! – извиках и посегнах към телефона му. – Затваряй веднага, ти казвам!!!

Той внезапно се сепна, сякаш исках да го ограбя.

– Затваряй телефона, като ти казвам, бе, човек!... Кой знае с колко пари те набутаха!...

Погледът му се помрачи, стана недоумяващ, после уплашен. В широко отворените му очи нямаше и следа от практичност или мисъл за вероятните последствия. Той ме послуша, натисна копчето и звукът прекъсна.

– Ти не се ли усещаш, че звъниш на секстелефони? – попитах. – Плащаш да ти пъшкат в слушалката!...

Обърнах се, за да се върна на стола си, бях малко гузен, защото знаех, че секстелефоните в нашия вестник се публикуват в рубриката за запознанства. Такава беше уговорката ни с фирмата. Това е стар вестникарски трик, от който и аз се хранех.

– Казваш, секстелефон, а?

– Да. Няма никаква жена от Николаево… Сори, пич!

– Значи, няма такава жена?...

Нещо в гласа му трепна, нотка на беззащитна печал, контрапункт на безгрижното чуруликане на врабчетата, което долиташе през открехнатия прозорец.

– Ама аз нали говорих с нея?... Вчера беше… Ако не с нея, тогава с кого?...

– Това са пълни глупости!

– Глупости, нали?... И аз така си помислих.

После въздъхна дълбоко, сякаш бе знаел, че всичко ще стане точно така. Аз също въздъхнах. И казах:

– Даааа…

Той си свали очилата. После пак уви скъпоценния си джиесем в кърпата, мушна го обратно в пазвата си и каза:

– Е, аз да тръгвам…

Постоя още малко, отново се запъти към вратата и отново се спря.

– Може ли да видя вашите колежки?...

Въздъхнах:

– По-добре остави тая работа…

В отговор опита да се усмихне. Когато се усмихна, заболя. И него, и мене. И това беше всичко.

Станах да го изпратя до стълбите. Удивително нещо е отдалечаващият се гръб на излъгания човек.

В него има някакво безсилие, някаква жалка слабост, която моли за милост, която те мами подире си. Гледах го, докато слизаше по стъпалата. И толкова беззащитност видях в тази плешива стара главица, толкова незлоблива и горчива мъка, толкова безнадеждност от тази никому ненужна сега старост, че ме налегна тъга. "Идваме сами и си тръгваме сами", помислих си. И в промеждутъка повечето от нас водят самотен, уплашен и непълноценен живот.

Върнах се в редакцията, затворих вратата и седнах зад бюрото. Извадих кутията с цигарите, изкарах една и я запалих с клечка от кибрита си. Пламъчето лумна, изпращя и умря. Поех бавно дима и също така бавно го издишах. От прозореца идеше гласът на площада. Откъслечни думи, накъсани изречения, смехове, разминаващи се токчета, трака-трак-трака-трак, отвън имаше десетки жени и явно нито една от тях не се беше запътила насам. Димът от цигарата ми се разнесе из стаята и застина като мъгла. Само открехнатият прозорец подсказваше, че отвън има свят.