Фотоизложбата "През границите" на антрополога Васил Гарнизов и оператора Людмил Христов от НБУ в Българска търговско-промишлена палата документира живота и традициите в Източни, Средни Родопи, Странджа и от другата страна на границите с Гърция и Турция.
Обективът на социалния антрополог и преподавател в НБУ доц. Васил Гарнизов запечата някои от най-изразителните кадри от протестите срещу правителството на Пламен Орешарски през последната година. Част от тях бяха представени на 12 юни в #Протестът, сборник с коментари и анализи на български интелектуалци за лято 2013, излезли в пресата. Същата вечер доц. Гарнизов представи и "През границите" - лица и пейзажи от една различна България. Фотографиите на Васил Гарнизов и операторът Людмил Христов, изложени в Българската търговско-промишлена палата (ул. "Искър" 9) са страничен продукт на изследователския проект на НБУ "Културно наследство и местно развитие по южната граница на България". Те показват живота и традициите в Източни и Средни Родопи, Странджа и граничните зони в Гърция и Турция такива, каквито са днес, през 2013-2014 г. "Дневник" публикува част от снимките, любезно предоставени от авторите, придружени с няколко думи от Васил Гарнизов. 
Това са микрообщества, невидими за столицата, невидими за елита – независимо дали е политически, бизнес или културен. В тези пространства тече друга история и друго съществуване, но всъщност именно те дават истинската стабилност на съвременна България. Колкото е по-бурна, непоследователна и нестабилна София, толкова повече се вижда как те пребивават в едно свое време, което казва – ние тук водим истински живот, разказа пред "Дневник" Васил Гарнизов. 
"Има една снимка "Три дами". Това са жени на по 80 и няколко години от Ивайловград, които по самодеен начин са в сърцето на културния живот на града. Те пеят в хора за стари градски песни, организират си екскурзии. Пенсиите им са ниски, но въпреки всичко не искат да се откажат от добрите прически, не искат да се откажат от градския маниер - не искат да слязат под определен естетически критерии. Ето това е общество. Не е общество това, което се вижда сутрин, обед и вечер на светските събития в столицата." 
Жената с босите крака целогодишно не слага нито обувки, нито чорапи. Но не защото е бедна. От нейната уста никога няма да се чуе, че е бедна, че е болна, че е нещастна. Това е нейния стил на живот, една много плътна връзка със земята – малко като героите на Толкин, ако щете, като хобитите с големи крака и ръце. 
"Една от снимките е на най-южната точка на България, връх Вейката, се вижда в далечината, а отпред са меандрите на река Върбица. Това е едно място, където ходя от 30 години и срещам едни хора - вечни и неизменни, сраснали се с този пейзаж, хора, които не са променили ценностната си система и имат ясни виждания за добро и зло. Те не допускат никакво замазване и интелектуалщини по тези теми." 
Тези райони са много затворени и една от целите на проекта беше да види дали отварянето на контролно-пропусквателни пунктове и развитието на трансграничната политика и сътрудничество, които бяха ключова цел на регионалната политика 1997–1998 г., им се е отразило по някакъв начин. Това, което установихме, е, че не е довело до някакъв кой знае какъв икономически бум, но е помогнало на тези загиващи територии да оцелеят. 
Младежи от Одринско 
"Снимката с жената, прегърнала бебето и иконата" е правена на празника на Богородица в село Свирачи, Ивайловградско. На този ден свалят иконата от олтара и границата между човешкото и божественото някак се съкращава. Хората я прегръщат и си намислят някое наистина съкровено свое желание, а понякога тя започва да играе в ръцете им. Това е един момент, в който е прекрачена границата между човешкото и метафизичното." 
"Танцуващите момичета с хляб и свещ са от село Мандрица, където български албанци, които са се изселили преди 100 години в гръцки села, за пръв път идват на празник в селото на своите корени. Цялата вековна работа по разделянето на народите и териториите в тези земи сякаш пред очите ни по време на проекта ни заяви, че нещата не са толкова необратими." 
Това е показва изложбата – веднъж буквално през границите на България, Гърция и Турция, но и през времето, през мистичните граници, отвъд нашите предразсъдъци и стереотипи. Това е връщане към една друга история, която тече с друго темпо, специално за мен - към една друга общественост. Общественост, която не се тревожи от това, че в София има големи неразбории. Да, казват те, в София винаги има неразбории и затова живеем тук. Жизнерадостният и оптимистичен дух на хората в тези райони е заразителен." 
"Модерността, технологиите, разбира се, навлизат и в тези райони. Дали и какво ще оцелее от нематериалното културно наследство, не бих се наел да бъда съдник. Но има нови процеси, в които предприемачи от региона се опитват да подкрепят художествената самодейност и местните традиции и не само - понякога се намесват в тях, обединяват различни ритуали, превръщат ги в събития. Пловдивската адвокатска колегия например всяка година ходи на един такъв ритуал в Ивайловград, за да празнува лятното слънцестоене. Това е една форма на културно предприемачество, която е много интересна и тепърва предстои да се развие." 
