Докато тя се занимаваше с тия неща, аз бях напълно свободен да изследвам Лондон. Макар че никога не съм бил любител на големите градове, тогавашният Лондон ми се стори омагьосващо място. Все пак най-голямото населено място, което бях посещавал дотогава, бе градчето на Корфу, а то едва ли надминаваше по размери средно голямо английско село. Затова в огромното лондонско гъмжило се спотайваха стотици вълнуващи тайни, които очакваха да бъдат разбулени. Редовно посещавах, разбира се, Природонаучния музей, както и зоопарка, където завързах близки приятелства с няколко пазачи. Това окончателно затвърди убеждението ми, че единственото сносно занимание за всеки човек е да работи в зоопарк, и допълнително разпали желанието ми да притежавам своя собствена зоологическа градина.

Съвсем близо до апартамента ни се намираше един магазин, който привличаше вниманието ми като с магнит. Наричаше се "Аквариумът", а витрината му винаги беше пълна с най-различни стъклени съдове, в които плуваха всякакви яркоцветни риби. Още по-голям интерес за мен представляваха дървените сандъци със стъклена предна стена, съдържащи тревни змии, дървесни змии, грамадни зелени гущери и жаби с изпъкнали очи. Дълго се взирах прехласнат в тези великолепни създания, обладан от желание да ги притежавам. Тъй като обаче вече бях собственик на цяло ято дребни птици, две свраки и една мармозетка – всички живеещи в апартамента, имах известни опасения, че появата на каквото и да било ново попълнение на тази менажерия ще предизвика силния гняв на семейството ми. Не ми оставаше нищо друго, освен да се взирам с копнеж в тези прекрасни влечуги.

Една сутрин, докато случайно минавах покрай магазина, една бележка, подпряна на големия аквариум във витрината, привлече вниманието ми. Тя гласеше: "Търсим млад, благонадежден помощник". Прибрах се вкъщи и известно време обмислях тази информация, а вечерта казах на мама:

– В магазина за домашни животни надолу по улицата предлагат работа.

– Така ли, миличък? – отвърна мама, без изобщо да ме слуша.

– Да. Пише, че търсят млад, благонадежден помощник. Чудя се дали да не кандидатствам – добавих внимателно.

– Прекрасна идея – обади се Лари. – Тогава сигурно ще можеш да отнесеш всичките си животни там.

– Едва ли ще му позволят, миличък – каза мама.

– Според теб колко може да плащат за работа като тази? – попитах.

– Няма да е кой знае колко – отговори Лари. – Пък и не съм убеден, че под "благонадежден" имат предвид някой като теб.

– Но ще трябва все нещо да ми плащат, нали така?

– Достатъчно ли си голям, за да имаш право да работиш? – попита Лари.

– Почти на шестнайсет години съм – отвърнах.

– Върви и опитай тогава – предложи той.

И тъй, на следващата сутрин отидох до магазина за домашни любимци, отворих вратата и влязох. Към мен веднага се понесе с плавна походка дребен, слаб и мургав човек с огромни очила с рогови рамки.

– Добро утро! Добро утро! Добро утро, господине! – поздрави ме той. – Какво мога да направя за вас?

– Нали си... нали си търсите помощник? – казах аз.

Мъжът наклони глава на една страна, а очите му се разшириха зад роговите рамки.

– Помощник – повтори той. – Искате да кажете, че сте кандидат за работа ли?

– Ами... да – признах.

– Имате ли опит? – запита ме той със съмнение.

– О, имам голям опит – отвърнах. – От малък отглеждам влечуги, птици и други животни. У дома, в апартамента, имам цяла менажерия.

Дребосъкът ме изгледа внимателно.

– На колко години сте? – попита той.

– На шестнайсет... почти на седемнайсет – излъгах.

– Хм... Нали разбирате, че нямаме възможност да ви плащаме кой знае колко. Разноските по този магазин са астрономически. Бихте могли да започнете с една лира и десет шилинга.

– Това ме устройва – казах. – Кога започвам?

– Най-добре ще е да дойдете в понеделник – отговори той. – Тогава ще мога да ви извадя и подпечатам всичките необходими документи. В противен случай ще стане ужасна бъркотия, не мислите ли? Казвам се господин Ромили.

Представих се и аз, стиснахме си официално ръцете, след което останахме да стоим в неловко мълчание.

Очевидно бе, че господин Ромили за пръв път наема някого на работа и не е съвсем сигурен какъв е протоколът. Почувствах, че трябва да му помогна.

– Защо не ми покажете магазина? – предложих. – Освен това може да ми обясните какви ще бъдат задълженията ми.

– Каква прекрасна идея! – възкликна господин Ромили. – Отлично хрумване!

Той затанцува с плавната си походка из магазина, размахвайки ръце като крила на пеперуда. Показа ми как да почиствам аквариумите на рибите, как да храня с червеи затворените в клетки водни и крастави жаби, както и къде стоят метлата и лопатата, за да мета с тях пода. В огромната изба под магазина се съхраняваха най-различни видове храна за риба, мрежи и разни други неща. От един кран неспирно капеше вода и се събираше в голям съд. На пръв поглед изглеждаше, че в него се съхранява сурово овче сърце, но при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че то представлява голямо кълбо тънки влакноподобни червеи, наречени "тубифекс". Тези яркочервени червеи представляваха голямо лакомство за всички риби, както и за някои земноводни и влечуги.