Пораснах в Ню Йорк, в много артистично семейство, в квартал малко по на север от Харлем. Учила съм балет в Dance Theatre Harlem. Когато завърших университета, исках да се занимавам с обществено ориентиран проект, който да донесе удоволствието от танца на по-големи групи хора и да го направи по-достъпен.

Мисля, че танцът е една от най-малко разбраните форми на изкуството. Той има толкова много нива - физическото тяло, паметта ти, толкова е ефимерен и включва толкова много измерения на съществуването. Да си танцьор е трудно, защото трябва да се изправиш срещу себе си и да се разбереш със собственото си тяло. В повечето случаи съвременния танц - поне този, който аз правя, не се занимава с комерсиализираните представи за тялото. Всичко това го прави много мистериозен.

Така започнах ателието в Харлем, чиято идея беше да бъдем заедно като общност. Предоставиха ни зала в един обществен културен център, имахме и джазов съпровод на живо (благодарение на бащата на Сидра, който е джаз продуцент и композитор). 

Проектът беше силно колаборативен и включваше и много други изкуства - музикално, визуално и така нататък. Беше голям успех и там прекарах едни от най-ценните си години, защото особено в онзи момент не беше често срещано толкова млад човек да се занимава с хореография. 

Въпреки че в момента с компанията ми вече работим на големи сцени, винаги се старая да пресъздам онова усещане за интимност, което имахме в в Харлем и с радост правя ателиета. Някои от танцьорите оттогава са все още с моята компания. Мисля, че ще се върна към това в един по-късен етап, отново в Харлем, макар че вече е доста скъпо да поддържаш пространство там.

Не мисля, че този въпрос някога ще намери разрешение. Смятам, че единственото нещо, което можеш да направиш като артист, е да бъдеш откровен. Културата постоянно се променя, а с нея и езиците. Разбира се, не мисля постоянно дали публиката ще ме хареса, защото това би ме отвело по грешен път, но все пак танцът се прави за нея и е не е маловажно дали тя те разбира.  

Старая се да общувам активно - пиша, поддържам блог в процеса на създаване на представленията. Забелязала съм, че в днешно време е важно не само да танцуваш, но и да говориш с публиката си за танца. Понякога танцьорите и хореографите сме мистериозни, но според мен е важно да споделяш източниците на вдъхновение, които вплиташ в дадено произведение, защото това привлича повече хора към танца.

Харесвам това, че моите творби са екстремни в известно отношение. Хората или ги обожават, или ги мразят, но това показва, че не са двусмислени. Когато на самия теб ти е ясно какво правиш, това дава резултат.

Винаги от движението. Обичам да влизам в студиото без предварителни идеи. Понякога имам заглавие, въпрос или нещо, което искам да изследвам, но процесът е с отворен край.  Например с "Голота" заглавието дойде много рано, 4 месеца преди да започна работа с танцьорите.

Думата ме привличаше, исках да я разгледам във всичките й страни, почти като в речник. И постепенно от нея се разклониха много други идеи, които създадоха структурата на представлението. Става дума за емоционална голота, не толкова за телесна. А в момента работя над друга хореография  - "Неидентифицируеми тела", която е много по абстрактна. Но движението е моторът й. 

Обичам да тръгвам от движението, да танцувам в студиото и да генерирам фрази с тялото си. Давам някоя на танцьорите, след което започваме да играем игри около нея, да я раздробяваме на парченца, докато създадем цял речник. После започваме да го разполагаме в пространството. Отнема между 7 и 9 месеца, докато спектаклите ни еволюират до крайната си форма.

Има толкова много езици в танца, няма йерархия и това ужасно ми харесва. Моята подготовка беше доста класическа - дълги години балетни курсове, после школата на Авин Ейли в Ню Йорк. След това се запознах с различни видове импровизации, с които и досега се опитвам да препрограмирам дори себе си, защото класическият балет има стриктно кодифициран език. Мисля, че всяко движение е валидно и обичам да оставям танцьорите да се изразяват сами с тялото си.

В "Голота" имаше моменти, когато напусках студиото, много от движенията са изцяло техни. За мен е много важно да откриеш движението, което изразява теб и твоето тяло. Движенията, които извършваш, когато никой не те гледа, са много интересни. Същевременно харесвам и перфектната техника на класическия балет, африканските танци, работила съм с брейк танцьори и така нататък. 

Работя с един талантлив дизайнер от самото начало на кариерата си. Като по-млада се интересувах от визуални изкуства, рисувах много, и до днес обичам да включвам допълнителните измерения на други изкуства. Но няма нужда да е нещо сложно. Най-често използвам просто тяло и светлина -  както в "Голота". 

С времето работя все повече с дизайн и сценография, харесвам и идеята за фрагментация на движението и историята от киномонтажа, с която често си играя. Оттам идва може би и бързината на моите спектакли - понякога танцът може да е много бавен, но моите хореографии те отвеждат на скоростно пътешествие.

 Nudity (2013) from Sidra Bell Dance New York on Vimeo.

Търсим нов начин да изградим танцов речник, но мислим и за нещата отвъд танца - като процеса на съвместна работа например, какво е да работим заедно. Този проект е по-скоро колаборация, а тази седмица е кулминацията. Ще представим седем кратки произведения.

Понеже това е много продължителна резиденция, успях да се разходя доста из София. Обикновено когато пътувам, нямам много време, но тук наистина успях да усетя града. Радвам се, че имам собствен апартамент (на ул. "Кирил и Методий"), защото хотелите могат да бъдат много безлични. Чувствам се сякаш живея тук, което ми харесва, а донякъде това е и идеята на тази резиденция. 

Директните влияния в работата ми идват по-скоро от танцьорите. Техните личности имат голямо значение, защото моите работи са предимно на колаборативен принцип. Съществува и това, че когато работиш в чужбина, процесът е много по-спокоен. Имам усещането, че мога да посветя повече време на работата, докато в Ню Йорк всичко се движи по стриктна схема. Това също ми харесва, но тук имах чувството, че мога да мисля повече за хореографията и да се връщам към някои идеи.

От гостуванията в чужбина се научавам и да комуникирам по-добре - защото винаги съществува известно езиково разминаване, което трябва да преодолея. И това ме прави по-добра в работата ми.

Разработила съм свой педагогически метод, който е много отворен. В кариерата си съм работила с най-различни групи хора - актьори, деца, възрастни граждани, хора, лишени от свобода, и мисля, че моята система, както аз я наричам, успява да включи всякакви хора, докато поддържа едно определено ниво. Много ми е любопитно какви хора ще се появят в Пловдив.

Преди да основа моята, танцувах с друга компания, чийто проект беше да предложи на хора в риск занимания със съвременен танц. Това беше изключително преживяване, което до голяма степен предопредели траекторията, по която после поех. Досега с моята компания не сме правили такова нещо, но сега ни предстои през есента в Луизиана.

Работата в затворите промени разбиранията ми за танца. Защото той е една много телесна форма, която усещаш с дълбините на съществото си и наистина може да промени начина, по който се отнасяш и си служиш с тялото си, особено като жена. Не ставаше дума за престъпления - всички жени там бяха преминали през огромно количество болка в живота си и целта беше да намерим друг начин да я изразим, дори да усетим радост накрая. Там научих и друг начин да "влизам" в танца - чрез игри, импровизации и други неща. Ръководителката на тази трупа, Джоан Тъкър, е едно от големите влияния в работата ми сега.

Тялото е последният остров на личното пространство, последната граница. Отвъд компютъра, отвъд телефона, последното място, което не може да бъде контролирано от друг, освен теб. Това е и отправна точка за новото представление, над което работя. За хората в риск е особено ценен, защото разбираш колко ценен си самият ти, научаваш се да обичаш тялото си и да се разбираш с него. И с промяната  в отношението ти към него започва промяната, която ще внесеш в света, дори да е съвсем малка.

Впрочем аз предпочитам думата движение, а не танц. "Танцът" е свързан с определена формална представа и начин, по който хората го възприемат отдалеч, на сцената. В отговор на по-ранния въпрос, това е, което трябва да се промени, за да стане той по-достъпен - начинът, по който мислим и се ангажираме с него.