Париж, 16 декември 1975

Затворът "Сантé"*. Нощта току-що е метнала воала си върху страданията на затворническия свят. Студено е, навън е зима. Лампите са изгасени. Сянката от решетките се откроява върху голите стени на килиите, сякаш се опитва да възпрепятства единственото възможно бягство – забравата в съня. Всяка от тези тъмни килии крие една история, драма, болка, един човек с неговата самота, която ще стане още по-мъчителна през нощта.

Тино, дребен мошеник, преглъща последната си нощ тук, като се кълне никога повече да не се връща. Утре ще бъде на свобода, поне така вярва! Пазачът на портала иронично ще му подметне: "До скоро!" Той вече го е посрещал, шест пъти. Тино е от редовните посетители. Като много други, които биват изхвърлени на улицата без работа, без пари, без жилище, без надеждата да се измъкнат някой ден от този омагьосан кръг, и чиято представа за бъдещето е само доживотен затвор, платим на месечни вноски.

През дебелите стени на килията Тино не чува хлипането и псувните на съседа си. "Кучка..., проклета кучка!" На пода лежи снимка на жена. Тази вечер съседът е получил писмо, в което гаджето му го уведомява, че го напуска. Довчера му пишеше, че го обича. "Все едно ми е изпратила свидетелство за рогоносец!", крещи той в огорчението си. И при тази му констатация светлините угасват. Вероятно той наистина страда заради това предателство или поне заради засегнатата си чест.

Един свободен рогоносец обикновено предизвиква у другите усмивка, но един опандизен рогоносец е нещо трагично. Може да си поплаче на спокойствие – няма кой да го гледа. Най-вероятно окайва себе си. "След всичко, което направих за нея, да ми причини това..., каква мръсница!" Той знае, че последното не е съвсем вярно. Правеше любов с нея между два по-дребни обира. След всяко напиване здравата я пердашеше, за да й покаже колко е корав. Постоянно й обещаваше бъдеще, пълно с илюзорни богатства. Тя на два пъти го дочака, като се надяваше, че се е променил. После й писна от тези вечни свиждания в пандиза и му написа, че просто повече не издържа; беше срещнала добър мъж и искаше да започне отначало. Той ще си измисли своя версия, която да разкаже на останалите утре, по време на разходката. Тогава ще е в главната роля, ще се преструва, че не му пука. А докато настъпи този момент, ще се нареве като малко момче. Стените тук са свикнали с подобни изповеди. Те са като вековна попивателна на човешкото страдание.

В следващата килия е затворен един красавец – Клод. Той е обирджия. От шест години чака гледането на делото си. На няколко пъти се бе опитвал да избяга, но безуспешно. От "Сантé" не можеш да избягаш, но Клод искаше лично да се увери. Той все още не спи. Както всяка вечер, проиграва делото си и си подготвя защитата. Прави се на адвокат, усмихва се на шегата, с която смята да отвърне на прокурора, защото предварително си представя неговите тиради. Клод е професионален крадец. Жена му го напусна преди три години, без простотии, по стандартния начин. Никой не чака мъжа си двайсет години. Той го разбра и й върна свободата, за да си остане с добрите спомени. Сбогом, желая ти късмет..., и толкова.

Съседът му по килия онанира. Тази вечер си представя всички момичета от корицата на "Плейбой", които съзерцаваше, преди да изгасят лампите. Осъден е за сводничество. Работата му е да изкарва мангизи от курви. За него бачкат три момичета, а той не знае що е любов. Всяка от трите се надява някой ден, като приключи с кариерата си, да управлява бара, както сводникът неведнъж им бе обещавал. Но има по-голяма вероятност да ги разкара веднага, щом престанат да бъдат оборотни. Обещанията му са толкова лъжливи, колкото и представата му за любовта. Единственото му влюбване досега се случи в деня, в който видя лика на Молиер върху банкнота от 500 франка и бе направо очарован. А в момента петте му пръста, също като пет любовници, го карат да стене от наслада.

На вратата до неговата виси бележка: "Внимание, опасност от самоубийство. Да се наблюдава." Наркоман на деветнайсет. Като единствено решение на проблема му съдията-следовател е предложил килия от осем квадратни метра с цел изолация и детоксикация. Лишен от изкуствения си рай, младежът живее в кошмар. Веднъж вече опита да се обеси. Липсва му дрогата. Липсва му любов и подкрепа. Всеки наркоман е дете, което крещи за помощ. В затвора не бива да се пращат деца, те не биха могли да разберат защо са там. Този път обаче опитът му е успешен. Тялото му потръпва за последно и казва сбогом на затвора, този голям людоед. Докато сводникът е на седмото небе от удоволствие, този в килията до него умира. Може би те двамата са преживели екстаза едновременно, с единствената разлика, че смъртта е вярна любовница, която не напуска любимите си. След известно време, около полунощ, надзирателят ядно ще пусне една псувня и ще се юрне да предупреди шефовете. Нощем той не държи при себе си ключове от килиите съгласно установените в затвора мерки за безопасност. Колко минути ще бъдат загубени? Този път е много късно, както често се е случвало и преди. Правилата за безопасност са по-важни от живота на задържания. Но нима може да се попречи на някого да се самоубие? Не. Следователно правилникът ще си остане същият. Утре килията ще бъде празна, безлична, няма да има и следа от нощната драма. Килията ще е изплюла малкия наркоман. Затворът убива слабите и макар и да не унижощава всички, слага завинаги своя отпечатък върху им.

Затворът "Сантé" заспива. В другите килии лежат мъже, които се надяват, плачат, плюят на всичко, хъркат, съжаляват, онанират, сънуват, оцеляват, а не живеят, тъй като това тук не може да се нарече живот.

Отделението със засилена охрана. Затвор в затвора. В килия номер седем има един-единствен задържан. Изолиран е от останалите също поради съображения за безопасност. Легнал по гръб под завивките, той е сключил ръце под главата си. Вторачил се е в тавана. Този затворник обича нощта. Вече на нищо не се надява. На тридесет и девет години е и го очаква доживотна присъда или смърт. Фаталист или добър играч, той знае, че точно това заслужава, но му е все едно. Навремето започна с дребна кражба, но после стъпало по стъпало се изкачи по криминалната стълбица. Беше избрал да живее извън закона, за да покаже колко е смел, от любов към риска или към мангизите; а може би и поради други причини, които крие дълбоко в сърцето си. Някои хора попадат в престъпния свят по неписан закон, толкова просто, сякаш това е призванието им. Престъплението е и вид убежище за онези, които не могат да се приспособят, то е бързо и лесно решение на някои ежедневни проблеми. По време на първото си дело той не можеше дори да допусне, че шестнадесет години по-късно ще бъде наречен "обществен враг номер едно". Криминалното му досие е като мрачен роман, в който се редуват сцени като от бурлеска, сцени, пълни с кръв и насилие, бягства и верни приятелства. Този мъж, обвинен в три убийства, в няколко обира, в покушения срещу полицаи и в три бягства от затвора, е опасен. Но зад всичко това стоят причините, които са го превърнали в криминално камикадзе. Той има своите слабости, страсти и угризения.

Спомня си думите на един стар разбойник, негов приятел. "Зарежи тая работа, малкия, аз си провалих живота. Не прави като мен." Тогава се смееше на съветите на ветерана, който беше прекарал повече от двайсет години зад решетките. "Няма да ме пипнат, защото така или иначе ще оставя този бизнес веднага щом се видя с достатъчно пари, за да се захвана с търговия." Обаче после краденето се превръща в наркотик. Човек не краде само заради парите; човек краде също заради удоволствието, което получава от риска. Чувства се различен, животът му не е обикновен като на останалите. До деня, в който не изстреля първия си куршум по някой, който му се явява случайна пречка, или просто за да си уреди сметките. С това чертата е премината и връщане назад няма. Мъжът, който лежи в килията, го знае най-добре. Беше пожелал този живот, съвсем съзнателно беше направил крачката, за да изключи възможността за обратен завой. Беше пожелал да е от онези, които рискуват всичко с ясното съзнание, че нямат нищо за губене. Не му пукаше за свободата, той я заложи, загуби я, върна си я, разигра я наново, и пак я загуби. Направи си един вид социално самоубийство, но не защото презираше обществото, а защото един ден се огледа и хвана оръжието, погрешно смятайки, че така ще си реши проблема.

Днес, изтегнат на леглото, не съжалява за нищо. Дали от гордост или поради липса на съвест?... Сигурно е вярно и едното, и другото. Той не мисли за извинение. Предпочита да се изправи срещу съдбата си и приема да си плати цената.

* * *

Лошата новина ни бе съобщена в средата на декември. От седмината работници Борис бе принуден да освободи петима. Той самият беше в шок, но не можеше да направи нищо. Аз бях един от петимата. Като получих последната заплата, си зададох въпроса, защо съдбата ми се отплаща по този начин за шестнайсет месеца сериозен и отговорен труд. Бях безработен и това положение бе за мен по-болезнено, отколкото за останалите освободени, тъй като моето минало не можеше непременно да бъде заличено с тези шестнайсет месеца почтеност и аз трябваше да започна всичко отначало.

Въпреки това реших да си потърся работа. Не исках да си намирам лесни извинения, за да се върна към старите си навици в предишната среда. Солé изслуша новината с огромна тъга и със страх, че това ще се случи още на следващия ден.

По Коледа все още нямах работа. Всички работодатели, при които бях ходил на интервю, ми искаха свидетелство за съдимост. Тъй като държах да съм честен, използвах същия директен подход както първия път с Борис, и не криех миналото си. Но резултатът беше катастрофален... Отново и отново получавах само дежурния отговор "Ще Ви пишем." Лека-полека тези откази ме доведоха до отчаяние и аз се гневях вътрешно.

Дойде 1965 година. Най-накрая успях да си намеря работа в едно макетно ателие, като не споменах за криминалното си минало. Началникът беше сух и неприятен човек. Петнайсет дни след като започнах, той ме извика в кабинета си. Каза ми, че съжалява, но трябва да ме освободи, тъй като е научил, че съм бил в затвора... Трябвало да го разбера... Да му вляза в положението... Отбелязах, че съм доказал с работата си сериозното си намерение да се променя. На лицето му се изписа мазна усмивка и той ми отговори, че съдружниците му настоявали за това, така че не бил в състояние да направи за мен нищо повече...

Не можех да го слушам. Това беше крахът на моите усилия. Навираха ми миналото в очите, сякаш беше някаква срамна хронична болест. Отмъстителното общество не искаше да забрави грешката, която бях сторил и за която вече си бях платил. В един миг всичката ми натрупана в затвора злоба се надигна у мен. Сграбчих шефа за ревера. Погледнах го с отвращение и с убийствен тон му креснах:

- Колко съм бил глупав да вярвам на педерасти като тебе!

Заплатата ми лежеше на писалището пред него, взех банкнотите и монетите и му ги хвърлих в лицето. После силно го блъснах назад и тръгнах към вратата, като го оставих онемял и вдървен от ужас.

Повече от час вървях без цел и посока, разпалвайки омразата си, която бе провокирана от разочарованието, че не са оценили моето старание. Взех окончателно решение. Обществото ми отказваше възможността да печеля хляба си с труд, следователно пак щях да се изправя срещу него. Тази простичка мисъл ме накара да се усмихна доволно, защото отплатата щеше да е жестока. Казах си на ум: "Този път вие ще си платите!" Влязох в един бар и набрах номера на Гуидо.

- Ало! Ти ли си, старче?

- Здравей, синко! Как върви?

- Както преди три години.

Мълчание. Гуидо може би не разбра веднага какво искам да кажа. После, внезапно:

- Това означава ли, че...!

- Точно така! Идвам да си взема нещата. Приготви ги. Ще хапнем заедно и ще ти обясня.

Защо да разрушавам всичко, което бях постигнал за година и половина работа? Защо да не опитам още веднъж..., на друго място, при друг началник? Отговорът беше прост. Дълбоко в себе си аз бях професионален престъпник. Бях се променил привидно само заради любовта към жена си, единствено и само заради нея. Но тази любов вече не беше толкова силна, че да ме удържа. Само любовта може да накара някой професионален престъпник да стане нов човек, и това правило важи за всички. Бях се залъгвал известно време, но ето че истината изплува на повърхността.

Посрещайки ме на вратата, Гуидо не криеше радостта си:

- Най-накрая излезе от чистилището, момче!

- Да не говорим за това, моля те. Ще я караме както преди. Много добре знаеш, че го направих заради Солé и децата.

- Разбирам те, приятелю. Винаги съм те разбирал. А ти не се страхувай, не сме те забравили. Ще видиш, всичко ще се нареди. Знаехме, че пак ще се върнеш. Добре дошъл! В момента се занимаваме с няколко неща, ще ти разкажа.

И животът ми се преобърна. Понеже бях огорчен, бях станал много опасен и го съзнавах. Участвах в поредица удари, за да оправя финансовото си положение. Пътувах до Ница, за да помогна на един приятел в разчистване на сметки. Исках да заема отново мястото си сред хората от моята среда и да им дам еднозначно да разберат, че хич не съм станал мекушав, понеже съм поработил като смотаняците, дето всеки ден ходят да бачкат по фирми и заводи. Напротив, бях се ожесточил още повече и бързо си върнах предишните позиции. А какво да правя със Солé? Да й кажа ли истината или да крия? Реших, че заслужава да знае.

Последва страшна разправия. Тя ми припомни всички мои обещания, обясняваше ми какво ще загубя, но накрая ужасно се обиди, когато й казах:

- Преди те обожавах! Сега или приемаш обстоятелствата, или си заминаваш.

- Значи не ме обичаш вече! Затова ли пак се захвана със старото?

- Не знам дали още те обичам и това е най-страшното. Ако си заминеш, ще страдам. А за останалото нямам намерение да обяснявам нито на теб, нито на когото и да било. Ще направиш както сметнеш за добре. Но този път няма да има връщане назад. Опитах и се провалих! Това е.

И тя прие... Прие всичко. Но вече нищо не беше както преди. Аз убих нашата любов. В момента, в който се предаде, Солé ме загуби.

С Гуидо се занимавахме с пласиране на фалшиви банкноти. Често пътувах до Швейцария и Испания. Всичко вървеше по мед и масло. Бях наел един апартамент на последния етаж, за да си държа там материалите и оръжието. Имах два паспорта с фалшиви имена, излезли направо от паспортна служба на полицията, така че не се страхувах от проверки дори в чужбина. Гуидо беше много щастлив, че нашата банда пак се беше групирала около мен. Бяхме се снабдили със система за избелване на банкноти от един долар, която не повреждаше хартията, а само малко изтриваше от патината, така че тя оставаше плътна и запазваше оригиналните си цветове.

Хора, които имаха преси за печатане на банкноти от десет, двайсет, петдесет или сто долара, можеха да използват без проблем нашите "избелени" еднодоларови банкноти, тъй като, за разлика от франковете например, бяха еднакви по размер. За да се разпознае, фалшификатът трябваше да се подложи на проверка с гама-лъчи, но дори тогава невинаги можеха да се видят следите от "единия долар". И така, влязохме във връзка с приятели на Гуидо, които се занимаваха с подобен бизнес. Те живееха в Мексико. Един от тях долетя в Париж и беше впечатлен от замисъла ни. Решихме да станем съдружници.

Междувременно една вечер ме посети баща ми, който беше рабрал, че съм останал без работа. Той ми предложи да ме вземе в неговата фирма като дизайнер на тъкани. Това предложение дойде много късно, но силно ме изненада; нали баща ми неведнъж бе повтарял, че никога няма да приеме да работя за него? Веднага видях предимството да имам легална работа за пред полицията с всичките му там осигуровки и се съгласих, тъй като това нямаше да попречи на криминалните ми занимания. Бих могъл да се възползвам от случая, за да се върна на "правия път", но не можех да простя на обществото или поне на част от него, че така се подигра с мен и ме изрита като мръсно куче. Сега единствено баща ми ми подаваше ръка, никой друг! Той беше щастлив, че приех предложението му.

Солé чакаше трето дете. Стараех се да се държа мило с нея, защото малко по малко беше свикнала с моите желания и навици. И най-вече защото избягваше да вдига ужасни скандали, както правеше преди. Мисля, че беше се уморила и не беше вече в състояние да се бори с мен. Тя ме обичаше и знаеше, че ще ме загуби, ако се опитва да ме промени.