Той не говореше. По целия път гледаше през прозореца на колата. Двама възрастни шепнеха на предната седалка. Можеше да ги слуша, ако иска, но не искаше. Известно време чуваше как колелата разплискват водата в онзи участък от пътя, който понякога се наводняваше от реката. Влязоха в центъра на града и колата се плъзна безшумно покрай сградата на пощата и часовниковата кула. В този час на нощта по улиците на Коломбо почти нямаше движение. Минаха по "Реклъмейшън роуд", покрай църквата "Свети Антоний", и той видя последната от сергиите за храна, всяка осветена от една-единствена крушка. След това навлязоха в огромно открито пространство, което бе пристанището, само с огърлица от светлини в далечината покрай пристана. Той слезе и застана до топлината на колата.

Чуваше как живеещите на кея бездомни кучета лаят в мрака. Почти всичко наоколо бе невидимо, освен онова, върху което разпръскваха светлина няколко серни улични фенери – носачи, теглещи процесия от колички за багаж, плътно скупчили се семейства. Всички започваха да се отправят към кораба.

Той беше на единайсет години в онази нощ, когато, съвсем неопитен, се качи на борда на първия и единствен кораб в живота си. Сякаш към брега бе прибавен град, по-добре осветен от което и да е градче или село. Мина по подвижното мостче, забил поглед в краката си –пред него не съществуваше нищо – и продължи, докато не се изправи пред тъмното пристанище и морето. По-нататък се виждаха очертанията на други кораби, чиито светлини започваха да се запалват. Стоеше сам, вдъхвайки всички миризми, после се върна през шума и тълпата на борда, който гледаше към сушата. Жълто сияние над града. Вече му се струваше, че между него и онова, което се случва там, има стена. Стюардите започнаха да разнасят храна и ободрителни напитки. Той изяде няколко сандвича, после слезе в каютата си, съблече се и се пъхна в тясната койка. Никога преди не бе спал под одеяло, с изключение на онзи път в Нувара Елия. Беше напълно буден. Каютата бе под нивото на водата, така че нямаше люк. Откри ключ до леглото и, щом го натисна, главата и възглавницата му изведнъж бяха огрени от лъч светлина.

Не се качи на палубата, за да хвърли последен поглед или да помаха на роднините си, които го бяха довели до пристанището. Чуваше пеене и си представи отначало бавната, а после нетърпелива раздяла на семействата в трептящия нощен въздух. Дори сега не знам защо избра тази самота. Да не би който го бе довел на "Оронсей", вече да си бе тръгнал? Във филмите хората се прощават разплакани, корабът се отделя от сушата, а заминаващите не откъсват поглед от изчезващите лица, докато вече не могат да различат нищо.

Опитвам се да си представя кое беше момчето на кораба. Навярно в нервната му неподвижност на тясната койка, в този зелен скакалец или малък щурец няма дори съзнание за собственото "аз", сякаш е бил скрит случайно, и без да го знае, в бъдещето.

 

Събуди се от шума на пасажери, тичащи по коридора. Облече се и излезе от каютата. Нещо ставаше. Пиянските викове на екипажа изпълваха нощта. Насред палуба "Б" моряци се опитваха да сграбчат лоцмана. След като бе извел педантично кораба от пристанището (много от маршрутите трябваше да се избягват заради останки от потънали съдове и вълноломи), той бе прекалил с питиетата, за да отпразнува подвига си. И сега, очевидно, просто не му се тръгваше. Не още. Може би още час-два на кораба. Ала "Оронсей" бързаше да потегли, когато удари полунощ, и влекачът чакаше лоцмана до ватерлинията. Екипажът се бе опитвал да го накара да слезе по въжената стълба, но тъй като имаше опасност да падне и да се пребие, го уловиха в мрежа като риба и го спуснаха благополучно долу. Мъжът изобщо не изглеждаше смутен от случилото се, но то очевидно бе неловко за морските офицери от "Ориент Лайн", които стояха на мостика, бесни в белите си униформи. Пътниците нададоха радостни възгласи, когато влекачът потегли. След това се разнесе шумът от двутактовия двигател и умореното пеене на лоцмана, докато влекачът изчезваше в нощта.

 

Какво е имало в живота ми преди кораб като този? Издълбано от дънер кану и пътуване по река? Спускане на кораб във водата на пристанището в Тринкомали? На нашия хоризонт винаги имаше рибарски лодки. Но никога не бих могъл да си представя великолепието на този палат, който щеше да прекоси морето. Най-дългите ми пътувания бяха с автомобил до Нувара Елия и националния парк "Хортън" или с влак до Яфна. Качвахме се във влака в седем часа сутринта и слизахме от него в късния следобед. Правехме това пътуване с нашите сандвичи с яйца, тала гули*, тесте карти и приключенски роман за деца.

Но сега бе уредено да пътувам до Англия с кораб, и то сам. Не беше споменато, че преживяването може да се окаже необикновено, нито че ще е вълнуващо или опасно, затова не го приех нито с радост, нито със страх. Не бях предупреден, че корабът ще има седем нива, че може да побере шестстотин души, включително капитана, девет готвачи, механици, ветеринарен лекар, че ще има малък затвор и хлорирани басейни, които ще преплуват с нас цели два океана. Датата на заминаването бе отбелязана небрежно в календара от леля ми, която уведоми училището, че ще напусна в края на срока. За обстоятелството, че ще прекарам в морето двайсет и един дни, се говореше така, сякаш то бе нещо без особено значение, затова бях изненадан, че роднините ми изобщо си направиха труда да ме придружат до пристанището. Мислех си, че ще се кача сам в автобуса и после ще се прехвърля в друг на кръстовището Борела.

Беше направен само един опит да ме въведат в ситуацията около пътуването. Дама на име Флавия Принс, чийто съпруг познаваше вуйчо ми, щеше да пътува със същия кораб, и бе поканена на чай един следобед, за да се запознае с мен. Тя щеше да пътува в първа класа, но обеща да ме наглежда. Аз стиснах предпазливо ръката ѝ, понеже бе покрита с пръстени и гривни, после тя се извърна и продължи разговора, който бях прекъснал. Прекарах целия час в слушане на чичовците си и в броене на изядените от тях сандвичи.

В последния ден преди пътуването намерих празна ученическа тетрадка, молив, острилка и прекопирана карта на света и ги сложих в малкия си куфар. Излязох навън и се сбогувах с генератора, изрових частите на радиото, което някога бях разглобил и, понеже не успях да го сглобя отново, ги зарових в моравата. Сбогувах се с Нараян и с Гунепала.

Когато се качих в колата, ми беше обяснено, че след като прекося Индийския океан, Арабско и Червено море, Суецкия канал и Средиземно море, една сутрин ще пристигна на малък кей в Англия и там ще ме чака майка ми. Тревожеха ме не магията или мащабът на пътуването, а незначителната подробност как майка ми ще узнае кога точно ще пристигна в онази страна.

И дали тя ще бъде там.

 

Чух как пъхнаха бележка под вратата ми. За мен бе определена маса 76, за всичките ми хранения. Никой не беше спал в другата койка. Облякох се и излязох. Не бях свикнал със стъпала, затова ги изкачих внимателно.

Около маса 76 седяха девет души, сред които и две момчета приблизително на моята възраст.

– Изглежда, сме на Котешката маса – отбеляза жената, която се наричаше госпожица Ласкети. – На най-непривилегированото място.

Беше очевидно, че сме далеч от масата на капитана, която бе в противоположния край на трапезарията. Едното от момчетата на нашата маса се казваше Рамадин, а другото – Касий. Първото беше тихо, другото изглеждаше надменно и не си обръщахме никакво внимание, въпреки че познавах Касий. Посещавахме едно и също училище и, макар да бе с година по-голям от мен, знаех доста за него. Той имаше лоша слава и дори бе изключен за един срок. Бях сигурен, че ще мине доста време, преди да си проговорим. Но хубавото на нашата маса беше, че на нея изглежда седяха няколко интересни възрастни. Имахме ботаник и шивач, който притежаваше собствен магазин в Канди. И, най-вълнуващото, имахме пианист, който весело твърдеше, че е "стигнал до дъното".

Това беше господин Мазапа. Вечерно време той свиреше с оркестъра на кораба, а в следобедите даваше уроци по пиано. За което получаваше отстъпка от цената на пътуването. След онова първо хранене развличаше Рамадин, Касий и мен с истории от живота си. Тримата започнахме да се приемаме, точно защото бяхме в компанията на господин Мазапа, който ни забавляваше със смущаващи и често неприлични песни. Защото ние бяхме срамежливи и непохватни. Никой от нас не бе направил дори опит да поздрави другите, докато Мазапа не ни взе под крилото си и не ни посъветва да държим очите и ушите си отворени, защото пътуването ще е много образователно. И така, в края на първия ден ние открихме, че и тримата сме любопитни.

Друг интересен човек на Котешката маса беше господин Невил, пенсиониран специалист по разглобяване на кораби, който се връщаше в Англия, след като бе прекарал известно време на Изток. Ние често търсехме този едър и добродушен мъж, защото познаваше подробно строежа на кораба. Беше разглобявал много известни морски съдове. За разлика от господин Мазапа, господин Невил бе скромен и говореше за тези случки от миналото си, само ако човек знаеше как да измъкне думите от устата му. Ако не отговаряше така скромно, когато го бомбардирахме с въпроси, нямаше да му повярваме, нито да бъдем така омаяни.

Той имаше свободата да се движи навсякъде из кораба, защото правеше проучване на безопасността за "Ориент Лайн". Запозна ни с колегите си от машинното и котелното отделение и наблюдавахме действията им в недрата на кораба. В сравнение с първа класа, машинното отделение – на нивото на ада – бе непоносимо шумно и горещо. По време на двучасовата обиколка из "Оронсей" господин Невил ни изясни всички опасни и не толкова опасни положения. Каза ни, че спасителните лодки, които се люлееха във въздуха, само изглеждат опасни, и Касий, Рамадин и аз често се качвахме в тях, за да шпионираме останалите пътници. Забележката на госпожица Ласкети, че сме на "най-непривилегированото място", че нямаме никакво значение в обществото, ни накара да повярваме, че сме невидими за екипажа, домакина, главния стюард и капитана.

 

Неочаквано открих, че на кораба се намира далечна моя братовчедка, Емили де Сарам. За жалост на нея не ѝ бе отредено място на Котешката маса. Години наред Емили бе моето средство да откривам какво мислят за мен възрастните. Разказвах ѝ за своите приключения и изслушвах мнението ѝ. Тя откровено казваше какво ѝ харесва и какво – не. И тъй като бе по-голяма от мен, аз моделирах себе си според нейната преценка.

Нямах братя и сестри и най-близките роднини, след които израснах, бяха все възрастни. Имаше цял асортимент от незадомени чичовци и едва ходещи лели, неразривно свързани от клюките и общественото положение. Имах и един богат роднина, който полагаше огромни усилия да се държи на разстояние. Никой не го обичаше, но всички го уважаваха и непрекъснато говореха за него. Членовете на семейството анализираха задължителните коледни картички, които той изпращаше всяка година, обсъждаха лицата на растящите му деца на снимките, размера на къщата му зад тях, който беше мълчалива хвалба. Израснах с подобни семейни преценки и затова, докато не излязох от полезрението им, те ме правеха предпазлив.

Но до мен винаги бе Емили, моята "machang"**, която живееше почти в съседство в продължение на няколко години. Моето и нейното детство си приличаха по това, че родителите ни бяха или разделени, или безотговорни. Подозирах обаче, че нейният домашен живот бе по-лош от моя – бизнес делата на баща ѝ не можеха да ги изхранват, а семейството живееше в непрекъснат страх от гнева му. Съпругата му се подчиняваше на неговите правила. От малкото, което Емили ми разказа, знаех, че той обича да налага наказания. Дори възрастните гости никога не се чувстваха в безопасност. Единствено децата, които им гостуваха за кратко на рождени дни, харесваха променливото му поведение. Разказваше ни нещо смешно, а в следващата минута ни буташе в басейна. Емили бе нервна в негово присъствие, дори когато я прегръщаше с обич през раменете и я караше да танцува с него, стъпила с босите си ходила върху обувките му.

 През повечето време баща ѝ беше зает в работата си или просто изчезваше. Нямаше сигурен човек, на когото Емили можеше да разчита, та предполагам, че си бе измислила такъв. Тя имаше свободен дух, буен нрав, който обожавах, макар да се впускаше в рисковани приключения. Накрая, за щастие, бабата на Емили плати за нея и тя отиде да учи в пансион в южна Индия, така че беше далеч от баща си. Липсваше ми. А когато се връщаше за лятната ваканция, не я виждах често, защото работеше временно, само за лятото, в телефонната служба в Цейлон. Кола на компанията я вземаше всяка сутрин, а шефът ѝ, господин Виджебаху, я връщаше след края на работния ден. Говорело се, както тя ми повери, че господин Виджебаху имал три тестиса.

Онова, което ни сближаваше най-много, бе колекцията от плочи на Емили с целия човешки живот и желания, римувани и свити до две-триминутна песен. Герои от мините, туберкулозни момичета, които живеят над заложни къщи, златотърсачи, известни играчи на крикет и дори, че няма повече банани***. Тя ме мислеше за мечтател и ме учеше да танцувам, да я държа за кръста, докато люлееше вдигнатите си нагоре ръце, и да скачаме върху дивана, така че той се накланяше и падаше назад под тежестта ни. После Емили внезапно изчезваше, в някое училище, отново нейде далеч в Индия, и за нея не се чуваше нищо, освен няколкото писма до майка ѝ, в които молеше да ѝ бъдат изпратени още сладки чрез белгийското консулство, писма, които баща ѝ настояваше да чете на глас, гордо, пред всичките си съседи.

Когато Емили се качи на борда на "Оронсей", не я бях виждал от две години. За мен беше шок когато я разпознах – по-открояваща се, с по-слабо лице – и видях грация, каквато по-рано не бях забелязал. Сега тя бе на седемнайсет години и училището, както си помислих, беше обуздало донейде буйния ѝ нрав, макар говорът ѝ да бе леко провлечен, което ми хареса. Фактът, че ме улови за рамото, когато изтичах покрай нея на палубата за разходка, и ме накара да разговаряме, ме издигна в очите на двамата ми нови приятели на кораба. Но през повечето време тя даваше ясно да се разбере, че не иска да я следвам наоколо. Имаше свои собствени планове за пътуването… последни няколко седмици свобода, преди да пристигне в Англия, за да завърши останалите две години от обучението си.