.............................................................

V

Дневникът на Юлия, Пандатерия

(4 г. сл. Хр.)

Обстоятелствата около раждането ми са били известни на всички, преди да станат известни и на мен, и когато най-после пораснах достатъчно, за да ги разбера, баща ми вече бе владетел на света и бог, а светът отдавна бе проумял, че поведението на един бог, колкото и странно да изглежда то на простосмъртните, си е съвсем естествено и накрая онези, които се прекланят пред него, го възприемат като неизбежно.

Затова не ми се струваше странно, че Ливия ми е майка, а Скрибония – рядка гостенка в дома ми, далечна, но необходима роднина, която всички търпят от някакво смътно чувство за дълг. Спомените ми от онова време са неясни и не им вярвам докрай, но сега ми се струва, че онези години са били съвсем обикновени в своята безметежност. Ливия беше строга, царствена и хладна в привързаността си, нещо, което с времето започнах да възприемам като нормално.

За разлика от повечето мъже с неговото положение баща ми настояваше да ме възпитават както едно време, без да напускам дома му, и за мен да се грижи не бавачка, а Ливия: така се научих да тъка, да шия и да готвя – както едно време, въпреки това обаче трябваше да получа и образование, каквото приляга на императорска дъщеря. И така, като съвсем малка тъчах рамо до рамо с робините в къщата и се учех на четмо и на писмо, на гръцки и латински от роба на баща ми Федър, по-късне бях поверена на стария му приятел Атенодор, който да ме научи на мъдрост. Макар и да не го знаех по онова време, най-важното обстоятелство в живота ми бе, че баща ми нямаше други деца. От това страдаха всички в рода на Юлиите.

В ония години би трябвало да съм го виждала рядко, но неговото присъствие бе най-силното в живота ми. Изучавах географията по писмата му, които ми четяха всекидневно: пращаха ги на цели купчинки от местата, където се намираше той – Галия, Сицилия, Испания, Далмация, Гърция, Азия или Египет.

Както казах, вероятно съм го виждала рядко, но дори сега ми се струва, че винаги е бил там. Затворя ли очи, и почти усещам как ме подхвърля във въздуха, чувам въодушевения смях на невръстното дете, което, макар и ужасено, знае, че няма да пострада, и чувствам ръцете, които ме улавят от пустотата, в която съм била метната. Чувам гърления му глас, топъл и утешителен, усещам как ме милва по главата, помня как сме играли на камъчета и топка, чувствам как краката ми се напрягат по възвишенията в градината зад къщата на Палатинския хълм, докато вървим към мястото, откъдето виждахме града, разпрострял се пред нас като грамадна играчка. Въпреки това не си спомням лицето му – тогава. Наричаше ме Рим, "моя малък Рим".

Първият ми ясен зрителен спомен от баща ми е от времето, когато бях на девет години – той бе започнал петия си мандат като консул и го удостоиха с троен триумф за победите му в Далмация, Акциум и Египет.

Оттогава в Рим не е имало такива празненства в чест на военни подвизи, по-късно баща ми ми е обяснявал, че дори онова, в което е участвал, му се е струвало вулгарно и варварско, но нямало как, изисквала го политиката. Затова не знам дали величието, което съм видяла тогава, е било подсилено от това, че не се повтори повече, или го има само в спомените ми.

Не бях виждала баща си повече от година и той не успя да дойде в Рим преди тържествения парад. Предвиждаше се ние с Ливия и другите деца в къщата да го посрещнем при градската порта, докъдето бяхме придружени от шествието на сенаторите, и докато чакахме, бяхме сложени на най-почетните места. За мен това беше игра – Ливия ми бе казала, че ще участваме в парад и трябва да мирувам. Мен обаче не ме свърташе на едно място и все скачах от стола и се взирах с надеждата да видя татко по лъкатушния път. А щом го зърнах, се засмях и заплясках с ръце – идеше ми да хукна към него, но Ливия ме спря. Щом се приближи достатъчно, за да ме познае, татко, който яздеше начело на войниците, пришпори коня и избърза напред, после ме сграбчи през смях, а след това прегърна и Ливия – беше си моят баща, какъвто го помнех. Това вероятно бе последният път, когато го възприемах така, сякаш беше баща като всички останали.

Преторите от Сената побързаха да го отведат настрани, да го заметнат с извезаната със злато пурпурна мантия и да го качат на украсената с кулички колесница, а после заведоха и нас с Ливия – да застанем отстрани, и шествието се отправи бавно към Форума. Помня колко уплашена и разочарована бях: татко уж ме държеше нежно за рамото, а го чувствах като чужд човек. Тръбите и роговете начело на шествието дадоха боен сигнал, ликторите с обвитите с лаври бойни секири тръгнаха бавно напред и ние навлязохме в града. Откъдето и да минехме, хората се тълпяха по площадите и ни приветстваха с възгласи, толкова силни, че заглушаваха и звуците на роговете, а във Форума, където накрая спряхме, гъмжеше от римляни и не се виждаше и камъче по земята.

Празненствата продължиха три дни. Когато можех, разговарях с баща си и макар че ние с Ливия бяхме до него почти непрекъснато по време на речите му, на жертвоприношенията и поднасянето на дарове, чувствах, че той е далеч от мен, че е погълнат от свят, който започвах да виждам едва сега.

Въпреки всичко през цялото време той се държеше мило с мен и кажех ли нещо, ми отговаряше, сякаш, както и преди, бях много важна за него. Помня, веднъж на едно от шествията видях на каляска, окичена с бляскаво злато и бронз, изрязана от дърво фигура на жена, по-висока от човешки бой, беше сложена да седи върху седалка от абанос и слонова кост, а от двете й страни лежаха две деца със затворени очи, сякаш спяха. Попитах татко коя жена изобразява фигурата, а той ме гледа дълго и чак тогава отговори:

- Клеопатра – рече ми. – Беше царица на могъща държава. Беше враг на Рим, но бе храбра жена и обичаше страната си така, както всеки римлянин би трябвало да обича своята – жертва живота си, само и само да не я вижда победена.

Дори сега, след толкова години, си спомням какво странно чувство ме обзе, когато чух името й при онези обстоятелства. То, разбира се, ми беше познато, често го бях чувала и преди. Тогава си спомних за леля Октавия, която всъщност се грижеше на равна нога с Ливия за дома ни и за която знаех, че навремето е била омъжена за съпруга на тази мъртва царица – Марк Антоний, който също вече не беше сред живите. Спомних си и за децата, които Октавия отглеждаше и с които всеки ден си играех, работех и учех: Марцел и двете му сестри, рожби от първия й брак, двамата Антониевци, плод на втория й брак с Марк Антоний, Юл, син пак на Марк Антоний, но от предишен брак, и накрая невръстното момиченце, любимката в къщата, малката Клеопатра, дъщеря на Марк Антоний и неговата царица.

Но сърцето ми се сви не защото тази мисъл е странна. Въпреки че по онова време едва ли съм могла да го изразя с думи, за пръв път ми хрумна, че дори една жена може да бъде повлечена от вихъра на събитията в света и да бъде унищожена от този свят.