Утрините са все по-студени, навлизам в тях неподготвен. Вледеняващ студ. Улиците все още тънат в мрак. Край мен със скърцане минават велосипеди, колоездачите са се свили като просяци.

Пия кафе в "Сен Луи". Тихо е като в лекарски кабинет. По масите все още има обърнати столове. От другата страна на тънките завеси е сковал кучи студ. Сигурно ще завали сняг. Поглеждам небето. Надвиснало е като мокри дрипи. Франция е самата себе си единствено през зимата, тогава се вижда оголената й същност, без одеждите на добрите обноски. При хубаво време всеки би я обикнал. И все пак е потискащо. Все едно си избягал не от един, а от няколко живота.

Мрачни, неприветливи утрини. Стоя близо до радиатора, мъча се да си стопля ръцете, а чугунът е студен като стъкло. Французите имат хубава склонност към простичките решения. Ходят с пуловери вътре, а понякога и с шапки. Да, харесват светлината, стига да идва от небето. Като цяло в домовете им е сумрачно като в приют. Вътре мирише на смесица от тютюн, пот и парфюм. В тази унила атмосфера всеки звук отеква рязко, самотно – затваряне на врата, стъпки, под които се долавя тихото пъшкане на чакъла, дрезгаво bonjour. Обзема те чувство, че си обречен на безкрайно незнайно робство, което изведнъж изчезва при мимолетната поява на мадам Пике на прозорчето на кабинета, мярка се нейният леко вулгарен, възбуждащ профил. Представям си я и ме присвива сърцето. Нямам власт над мечтите, в които тя се разполага в бъдещето ми като цял сезон с пищни пиршества, стига само да знаех как да го постигна. Виждам я почти всеки ден. Лесно е да измисля някакъв повод да се отбия, ала е трудно да си говорим, докато работи. О, Клод, Клод, ръцете ми треперят. Копнеят да те докоснат. През старателно фризираната й коса минава лента, тя постоянно я оправя притеснено. Играе си с най-горното копче на жилетката, все едно е бижу. На шията й висят нанизи стъклени мъниста с цвят на целувки в нощен клуб. Пръстен със зелен камък на показалеца. И няколко халки, три като че ли. От притеснение не мога да ги преброя.

- Не сте от тук, нали? – питам я.

- О, не. От Париж съм.

- Така си и мислех.

Тя се усмихва.

- Харесва ли ви тук?

- Ами… - свива безпомощно рамене.

Когато съм край нея, предвкусвам каква ще е плътта й при допир и устата ми се изпълва със слюнка, все едно умирам от глад, все едно съм моряк, долавящ аромата на зеленина далеч преди да зърне брега.

Тя отвори дамската си чанта и извади свои снимки, правени в хотелски салони. Показа ми ги набързо, искаше ми се да ги погледам по-дълго. Работила е като манекенка, рече. Пътувала за ревюта. Било много хубаво. Няколко дни във Виши, няколко дни в Мьогев.

Трети декември. Ден, който не обещава нищо и бързо отминава. Следобед запръсква сняг, снежинките са съвсем мънички, вали просто от студ. Градът вече е в лапите на стремително връхлитащата тъмнина, тук-там светят магазини, фарове, ресторанти, кафенета. Всичко останало потъва в мрак, такъв е величественият несломим кръговрат, твърде сериозен, твърде древен е, за да се промени; зад дръпнатите капаци и плътните завеси вечерният живот се разпределя в оскъдни порции, премерени точно като от стар бакалин.

Минавам през една книжарница да си купя листове. Познавам стареца там. Касата е до прозореца и светлината пада върху него неласкаво като върху високопоставен министър призори. Облечен е с дебел пуловер, на врата му е намотан шал. Бузите му са лилави. Изглежда тъжен, а зимата тепърва започва. Вече не измерва живота с години, а със сезони. Накрая ще станат отделни нощи, всяка от тях не по-малко опасна от пътуване до Луната. Връща ми ресто. Пръстите му са сковани, вдървени.

У дома – всички лампи са запалени - Дийн ме посреща с широко разперени ръце.

- Къде беше? Имам изненада за теб.

- Каква изненада?

Не казва.

- Ще ти хареса – уверява ме, сетне застава пред огледалото и накланя глава насам, после натам, движенията му са леки като на птичка.

- Хайде, няма ли да ми кажеш?

- Не бързай – отговаря той, - не бързай.

Гледам го как си връзва обувките. Приключва с обличането. Оглежда се от глава до пети.

- Вали сняг – подхвърлям.

- Сняг! – Отправя се към прозореца да погледне. – Ах!

- Радваш ли се?

- Страхотно е – отговаря той. – Страхотно.

Отиваме във "Фой".

Някои неща ги помня точно. С годините са малко помътнели като монети, забравени в джоба на стар костюм. Повечето подробности обаче отдавна са преобразени или пренаредени, за да изпъкнат други. Всъщност някои със сигурност не са истина, това обаче не ги прави по-маловажни. Човек променя миналото, за да даде облик на бъдещето. И въпреки това в рисунъка, който накрая се появява, има някакъв смисъл и той не допуска повече промени. Дори съществува опасността, ако продължа да се опитвам, цялата поредица от събития да се разпадне в ръцете ми като стара хартия, а мисълта за това е непоносима. Несметното минало навлиза в нас и изчезва. Само че някъде вътре в него има късчета, подобни на диаманти, които отказват да бъдат погълнати. Ако се осмелиш да ги пресееш и да ги събереш, ще разкриеш истината.