Из "Разкопчаване на тялото" от Аксиния Михайлова
В рубриката "Четиво" ви представяме три стихотворения на българската поетеса и преводач Аксиния Михайлова. Миналата седмица тя спечели известната френска награда за поезия "Аполинер" за написаната си на френски книга Ciel à perdre (в превод "Небе за изгубване"), издадена от "Галимар" тази година. Трите стихотворения са от последната й издадена в България стихосбирка "Разкопчаване на тялото" (2011), любезно предоставени от издателство "Жанет 45".
***
***
***
Генезис
І
Да разкопчаваш бавно тялото
когато въздухът не достига
както узрелият кестен
разтваря бодливи юмруци
най-важни са илиците
на вените
уморени флотилии заседнали в тях
откъсват се на съсиреци
букети от прецъфтяващи макове
потичат
от шията към корема
и червеното поле
на разкопчаното ти тяло
затрептява на утринния вятър
ІІ
Когато въздухът не достига
вдъхвам живот на спомена
за утробните води
прорастват хриле на шията
перки по хълбоците
пухчета по гърба
ни човек ни риба ни птица
търся пола си
после слиза ангелът
с кошница на лявото крило
душата ми на дъното й
пощи перата си
ІІІ
Изплува
от утробните води
проплаква
първата глътка въздух
съживява паметта
за предишни животи
завиват го в пелени
връзват ръцете и краката
с червен ширит
пренесените спомени закърняват
с годините
и всяка част от разкопчаното тяло
сънува различен сън:
стъпалата в зелени ливади
върху дланите – морски птици
и вече съвсем не разбирам
кой ушива ризата
кой разкопчава тялото
Йероглиф
Напоследък разговаряме все по-рядко,
затова забравям дори най-обикновени думи
и ми се налага да отварям по-често
речника – невинаги ми помага
и крещя: нищо не чувам, повтори,
докато поройният дъжд барабани неистово
върху покрива на телефонната кабина
или върху този на претъпкания автобус,
където стоя като щъркел на един крак.
Мъжът до мен иска да ми продаде
една дума – преструвам се, че не разбирам,
пътниците около нас се усмихват.
Свалям слушалките от ушите си
и му отвръщам: тази дума
не се продава, тя живее
на 363 страница в тълковния речник,
нея я подаряват.
Когато се прибирам вкъщи,
черната рамка, която затваря йероглифа
на любовта върху северната стена на дневната,
е обрасла с тополова шума. Виждат се
само двете черни чертички в долния му край,
като крачета на муха, увиснали
в необитаема паяжина.
Това е друга дума, мърморя си
докато ровя в речниците,
и не знам какво да правя с нея:
да й намеря друго паспарту,
да й скова нова рамка
или да й купя самолетен билет...
Не знам продава ли се, или просто
я подаряват.
Това е друго стихотворение
Дали защото живеем в различни ширини
и есента идва рано в моя край,
докато ти пътуваш от град на град,
четеш стихове и анализираш Сандрар,
опитвайки се да обясниш защо
"ако обичаш, трябва да си тръгнеш",
аз разбърквам мармалада от сливи на печката
с голямата дървена лъжица на баба,
гледам градината,
винаги една и съща през септември,
гледам живота, винаги по-голям от нас,
и разбирам, че няма синоним.
Кокошките в двора се карат
за един току-що изровен червей,
съседът в средата на своя пчелин
се опитва да въведе новата пчела царица
в кошера, който постави снощи,
защото е невъзможно две царици
да живеят под един покрив,
а аз изваждам една заблудена пчела,
на път да се удави
в третото бурканче с мармалад.
* * *
Вчера го чух да казва:
сега, когато започват дъждовете,
а аз остарях с още един сезон,
сега, когато не остана нищо от лятото,
а белегът от звездата,
която вечер лягаше на гръдта ми,
вече избледнява,
какво ще ми остане от тази жена?