Аби и Оливия попитаха Маделин какво правят двамата с Ленард и тя не успя да им отговори. Нищо не правеха. Тя отиваше в жилището му и лягаше на матрака, а Ленард я питаше как е – и наистина го интересуваше. Какво правеха ли? Тя говореше, той я слушаше; после той говореше, тя го слушаше. За първи път срещаше човек – особено мъж, – който да е толкова добър слушател, да поема всичко.

Допускаше, че това Ленардово поведение, напомнящо на психотерапевт, може да е резултат от години посещение на психотерапевтични сеанси и макар че друго нейно правило гласеше никога да не излиза с момчета, които са посещавали психотерапевт, Маделин започна да обмисля нарушаването на тази възбрана. Някога, докато живееха с родителите си, двете със сестра й си имаха израз за сериозните разговори, свързани с душевни въпроси: "Депресарска дискусия". Ако се случеше по време на разговора да ги прекъсне момче, двете вдигаха поглед и го предупреждаваха: "Правим си депресарска дискусия". И момчето се отдалечаваше. Докато не приключат. Докато дискусията не бъде изчерпана.

Връзката й с Ленард беше като непрекъсната депресарска дискусия. Винаги когато беше с него, той й отдаваше цялото си внимание. Не я гледаше втренчено и властно в очите, както правеше Били, но даваше ясно да се разбере, че е там, на нейно разположение. Рядко й даваше съвети. Само слушаше и промърморваше по някоя насърчителна дума.

Хората често се влюбват в психотерапевтите си, нали? Нарича се пренос и е добре да се избягва. Но ако така или иначе спиш с психотерапевта си отпреди това? Ако леглото вече е изиграло ролята на диванчето на психотерапевта? Пък и тези дискусии не бяха чак толкова депресарски. Ленард беше забавен. Разказваше умопомрачително смешни истории с гробовен глас. Главата му хлътваше в раменете, очите му се изпълваха със състрадание, а изреченията му се тътрузеха едно подир друго.

– Казвал ли съм ти, че свиря? Лятото, когато родителите ми се разведоха, ме изпратиха при дядо и баба в Бъфало. Съседите им бяха латвийци – семейство Бруверис. И двамата свиреха на куокле. Знаеш ли какво е куокле? Нещо като цитра, само че латвийска. Както и да е, обичах да слушам как господин и госпожа Бруверис свирят на куокле в съседния двор. Звукът е невероятен. Някак необуздан и експанзивен от една страна, но от друга меланхоличен. Куоклето е депресантът в семейството на струнните инструменти. Все едно, въпросът е, че онова лято бях отегчен до смърт. Бях на шестнайсет. Метър осемдесет и пет висок. Шейсет и три килограма.

Обичах да се напушвам в леглото си и да издишвам дима през прозореца, после излизах на верандата, за да послушам как съседите свирят. Понякога у тях се събираха и други хора. Други изпълнители на куокле. Изнасяха си столове на тревата в задния двор, сядаха и свиреха всички заедно. Цял оркестър! Куокле оркестър. Един ден ме видяха, че ги наблюдавам и ме поканиха при тях. Почерпиха ме с картофена салата и ледена гроздова близалка и аз попитах господин Бруверис как се свири на куокле, а той започна да ми дава уроци. Ходех при него всеки ден. Имаха едно старо куокле, което ми заеха. Упражнявах се по пет-шест часа на ден. Бях напълно отдаден.

В края на лятото, когато дойде време да си тръгвам, семейство Бруверис ми подариха куоклето. Остана за мен. Взех го в самолета. Сложих го на отделна седалка, все едно бях Ростропович. По това време баща ми вече се беше изнесъл. Останахме тримата – аз, майка ми и сестра ми. Продължих да свиря. Станах достатъчно добър, за да се включа в група. Свирехме по разни етнофестивали и православни венчавки. Обличахме се с техните традиционни костюми, с бродираните елечета, буфан ръкави и ботуши до коляното. Аз и всички възрастни. Повечето бяха латвийци, имаше и няколко руснаци. Гвоздеят на програмата ни беше "Очи чёрные". Това ме спаси в гимназията. Куоклето.

– Свириш ли още?

– Боже, не. Майтапиш ли се? На куокле?

Като слушаше Ленард, Маделин се чувстваше ограбена от щастливото си детство. Никога не си бе задавала въпроси защо е реагирала по един или друг начин или какво влияние са оказали родителите й върху нейния характер. Безпроблемният й живот бе притъпил наблюдателността й. Докато Ленард забелязваше всичко, до най-незначителната подробност.

Например, прекараха един уикенд на Кейп Код (отчасти за да разгледат лабораторията "Пилгрим Лейк", където Ленард щеше да кандидатства за научна стипендия) и на връщане в колата той я попита:

– Как успяваш? Просто стискаш ли?

– Моля?

– Стискаш се. Два дни. Докато се прибереш у дома.

След като смисълът на думите му постепенно започна да й се изяснява, тя каза:

– Не мога да повярвам на ушите си!

– Никога, ама никога не си ходила по голяма нужда в мое присъствие.

– В твое присъствие?

– В смисъл, когато съм в къщата. Наблизо.

– Какво те притеснява?

– Какво ме притеснява ли? Нищо. Когато спиш една нощ при мен, а на другия ден си на училище и минаваш през вас да се изсереш – това го разбирам. Но да прекараме заедно два дни – на практика почти три, – да ядем "Сърф енд търф", а ти да не се изходиш през цялото време, за мен означава, че си подчертано аналнозадържащ тип.

– Е, и? Притеснително е! – извика Маделин. – Разбра ли? Намирам го за притеснително.

Ленард я изгледа безизразно и каза:

– Неприятно ли ти е, когато ходя да сера?

– Налага ли се да говорим за това? Малко е неприятно.

– Да, мисля, че трябва да говорим. Защото очевидно не се чувстваш достатъчно освободена в мое присъствие, а аз съм – или поне така си мислех – гаджето ти, което означава – или би трябвало да означава, – че в мое присъствие се чувстваш най-освободена. Ленард е равно на максимална освободеност.

Не би трябвало мъжете да говорят. Не би трябвало изобщо да влизат в подробности. Но той го правеше; този мъж влизаше в подробности. Освен това каза, че й е гадже. Официализира го.

– Ще се опитам да се чувствам по-освободена – каза Маделин, – ако от това ще се почувстваш добре. Но по отношение на... ходенето по голяма нужда, не очаквай много.

– Това не касае мен – погледна я Ленард. – А господин Дебело черво. И господин Дванайсетопръстник.

Макар да не може да се каже, че тази любителска терапия подейства съвсем (след този разговор, например, Маделин изпитваше повече – не по-малко – затруднения с ходенето по голяма нужда, ако Ленард се намира в радиус от километър), тя й се отрази сериозно. Ленард я следеше под лупа. Тя усещаше, че за нея се полагат грижи, като че бе нещо безценно или извънмерно пленително. Беше й приятно да си дава сметка колко много мисли за нея Ленард.

* **

Имаше и други вечери, по-притеснителни, когато Ленард казваше, че се прибира да учи и ще се видят на следващия ден. Започна да си взема нощни дежурства. Един от преподавателите му по философия му предложи бунгалото си в Бъркширс и Ленард прекара там сам цял дъждовен уикенд, като се върна с доклад за Фихте от 123 машинописни страници и с яркооранжева ловджийска жилетка. Въпросната жилетка стана една от любимите му дрехи. Носеше я непрекъснато.

Започна да довършва изреченията на Маделин. Сякаш мисълта й течеше твърде бавно. Сякаш не можеше да дочака тя да си събере мислите. Впускаше се в импровизации на нейните думи, разпиляваше се в странни посоки, в словесни каламбури. Ако тя му споменеше, че според нея той има нужда от сън, Ленард се ядосваше и не й се обаждаше с дни. Именно в този период Маделин си даде ясна сметка, че любовният дискурс е дискурс на безпределната самота. Самотата е безпределна, понеже не е физическа. Безпределна е, защото я усещаш докато си с човека, когото обичаш. Защото е в главата ти – това най-самотно от всички места.

Колкото повече се отдръпваше Ленард, толкова по-силно го желаеше Маделин. Колкото по-отчаяна бе тя, толкова повече се отдръпваше той. Повтаряше си да се сдържа. Отиваше в библиотеката, за да работи над дипломната си работа върху брака във Викторианския роман, но нагнетената със сексуални фантазии атмосфера – разменяните в читалнята погледи, примамливите етажерки с книги – засилваше отчаяното й желание да види Ленард. И краката й неволно я повеждаха обратно през кампуса, по тъмните алеи, към Биологическия факултет.

До последния момент Маделин таеше идиотската надежда, че тази проява на слабост всъщност може да се окаже сила. Стратегията беше брилянтна, понеже на практика липсваше всякаква стратегия. Тук нямаше игрички – имаше само искреност. Нима е възможно Ленард да не откликне пред лицето на тази искреност? Докато стигнеше до масата в лабораторията и потупаше Ленард по рамото, се чувстваше почти щастлива, но щастието й траеше докато той се обърнеше с поглед, в който имаше не любов, а досада.

* * *

Не помнеше да е била по-погълната от нещо в живота си. В същото време се чувстваше странно неуместно, някак извън обичайното си чистичко и спретнато аз, слята с Ленард в гигантско протоплазмено екстатично създание. Струваше й се, че и преди е била влюбена. Знаеше, че и преди е правила секс. Но всичките онези трескави юношески опипвания, неловките лудории на задната седалка в нечия кола, съдържателните, изпълнени с екшън нощи с гаджето й от гимназията Джим Макманъс, дори нежните сеанси с Били, който настояваше да се гледат в очите докато той свършва – никое от тези неща не я бе подготвило за мощния взрив, за всепоглъщащата наслада от случващото се в момента.

Ленард я целуваше. Когато усети, че не издържа повече, Маделин го сграбчи като обезумяла за ушите. Издърпа главата му така, че той да види доказателството за състоянието й (тя вече плачеше). С дрезгав глас, в който трептяха и други нотки, с чувство за смъртна опасност, Маделин изрече: "Обичам те".

Ленард я погледна. Веждите му потръпнаха. Внезапно се изтърколи от матрака. Стана и както беше гол, прекоси стаята. Наведе се, бръкна в чантата на Маделин и извади "Фрагменти на любовния дискурс" от джоба, където тя винаги носеше книгата. Запрелиства страниците, докато намери онова, което търсеше. После се върна до леглото и й подаде книгата.

Докато четеше тези думи, Маделин бе преизпълнена с щастие. Вдигна поглед към Ленард, усмихната. Той й направи знак с пръст да продължи да чете.

Изведнъж щастието на Маделин помръкна, узурпирано от предчувствие за опасност. Дощя й се да не бяха голи. Сви рамене и се прикри с чаршафа, а после покорно продължи да чете.

Ленард беше приклекнал, на лицето му грееше самодоволна усмивка.

И тогава Маделин го замери с книгата по главата.