Специалното десето издание включва някои от най-любопитните чуждестранни корици на "Естествен роман", нов предговор от автора и текст, в който литературоведа Бойко Пенчев търси успеха на тази "щастлива книга". Днес, 16 декември, от 18.30 ч. в столичния Дом на архитекта на ул. "Кракра" 11 "Естествен роман" и Георги Господинов канят читателите си на специална среща. С любезното съгласие на Георги Господинов, "Дневник" препубликува неговия предговор, който разказва за написването на романа. 

Преди да съм забравил.

Помня, че писах романа в късното лято и ранната есен на 1998, август и септември. Споменът ми е за екстатично писане, за сменящи се лекота и отчаяние, за много цигари, пепел по клавиатурата (всичко може да бъде преглътнато с малко дим). Един читател ми писа скоро, че пропушил заради романа, нека ми прости.

Този роман нямаше да бъде възможен в друго десетилетие освен в това на 90-те. Векът беше млад в последните си години, паднаха стени, езикът се отвори, всичко изглеждаше възможно и постижимо, започваше отначало. Така ни се случи, да бъдем млади за последен път през 90-те. Да минем през цялата му мизерия. И през цялото му възхитително усещане за свобода и общност. Там някъде имахме и загубихме жени и приятели, смисъл и надежда. Нашите балади и разпади бяха част от едни по-големи разпади, които също са част от книгата. На 90-те с любов и омерзение е посветен този роман. И благодарен.

Какво още да призная. Реалното написване на романа ми е отнело неприлично малко време, два месеца и нещо. Пишех директно на един доста стар айбием 386, върху онези големи меки дискети, ако някой си ги спомня. Като ми свършеха цигарите, слизах до магазинчето долу. Когато не вървеше, излизах и обикалях из пазара на Младост 1 - шумен, слънчев и мръсен. Имах нужда да гледам плодове и зеленчуци, конкретни неща, с форма и тегло, след толкова думи. И най-вече лица на хора.

Там някъде, в градинката до пазара, видях или съчиних онзи клошар, беше пълно с бездомници и пчели в края на август. Видях себе си много ясно в неговото тяло, върху един разплетен люлеещ се стол (имах такъв), с мършава котка в скута. Дадох му моята история и моето име, преживях неговата и така влезе в романа. Част от идеите, някои изречения и цели глави са се явявали хаотично в старите ми тефтери години по-рано. Заглавието "Естествен роман" дойде в самото начало, изпреварило самия роман. Нещо, което никога сетне не ми се е случвало.

Искал съм да напиша един роман, в който да влиза всичко (което не влиза в романите) – да има естествена история на клозета, лични истории и антична философия, подслушани разговори, мухи и всекидневие, списъци, начала на романи. Всичко, цялата тази анархия, която е в главата на един човек, опитващ да разкаже собствената си невъзможна история. Роман за невъзможността да имаме собствен роман.

Писах го с ясното усещане за правото на провал, донякъде и в ситуация на провал. И това, давам си сметка сега, ми даде свободата да опитам всичко. Бях издал дотогава двете си стихосбирки – "Лапидариум" и "Черешата на един народ". Никога не бях писал сериозно проза. И се утешавах, че ако съвсем се проваля, ако този роман се окаже глупост, винаги мога да кажа "от други жанр съм аз"... ето на, опитах, провалих се, връщам се в поезията.

Когато романът излезе, повечето рецензии започваха с изречението "поет издаде роман". Други писаха, че "този роман е поникнал от костилката на Черешата на един народ". Винаги съм се чувствал в лека вина спрямо тежките прозаици, че контрабандирам тайно поезия в трюмовете на романа. Благодаря на поетите от 90-те, които бяха първите верни читатели на тази книга.

Тя беше готова в края на септември 1998, дадох я за тогавашния национален конкурс "Развитие" за ръкопис на роман без никакви очаквания. Получи една от двете специални награди и излезе на следващата 1999. Благодаря на издателството и на хората, които го оцениха, двама от тях, проф. Тончо Жечев и Блага Димитрова, вече не са между нас.

Второто и всички следващи издания излизат с корицата на Яна Левиева и с марката на "Жанет 45" (благодаря, Божана!).

Първите чужди езици, на които романът излезе, бяха френски и сръбски. Последният засега е исландски, оказа се първата българска книга, която стъпва на острова.

Благодаря на всичките си преводачи, поради тях срещнах хора, градове и истории.

Последната ми и най-скъпа за мен благодарност е към читателите на този роман, които му останаха верни и го пренесоха през всичките 15 години и 10 издания.

Благодаря, че ви има. Друго няма.

ноември 2014