Така звучи светът, разказан от Петя Константинова. А изглежда топъл, ярък, необичаен многоцветен, малко меланхоличен, светъл и населен с шарени котараци.

Защото младата самоука художничка предпочита да гледа живота с топли сини очи и голяма усмивка, независимо какво се случва.

Рисунките стигат по почитателите й най-често чрез социалните мрежи. От две години Петя показва творбите си в страницата си във "Фейсбук", където близо четири хиляди последователи им се радват и ги споделят, за да направят по-цветен деня и на своите приятели. 

И макар популярността й да расте с всеки ден, продължава да не гледа на себе си като на художник. Още повече, че никога не е учила рисуване. Наслаждава се на удоволствието да се занимава с това, което най-много обича, и търси нови врати към него.

Рисува с химикалка - факт, който предизвиква възмущение у приятелите й художници. Току мине - не мине и някой ми обяснява, че това не е сериозно. Аз пък си карам така, нали важното е какво ще получиш накрая, а не как, усмихва се Петя.  

Често започва с тънкописеца, а след това сканира рисунката и я оцветява на компютър. Графиките си прави с туш, мастило ("казано така звучи по-авторитетно отколкото простото химикалка") и контур за стъкло ("ползвам го за буквално всичко, освен за стъкло").  При поръчка пък е обратното - когато някой хареса и поиска рисунката, която е видял в интернет,  тя я рисува и оцветява на ръка, защото всеки заслужава да си има своята и тя да е различна и единствена. 

Опитвала да рисува с бои като "истински художник", но все не се получавало и се върнала към доброто старо мастило. Не търси теми или определени сюжети. Определя рисунките като описания на настроения. "Често когато започвам нова не зная как ще свърши всичко - тръгвам от котка, а се получава цял град". 

Идеята на нещата, които правя, е  да даряват емоция. В големия град ритъмът на живот прави хората нервни и често агресивни. Ако някой през деня е видял моя рисунка и се е усмихнал, значи съм успяла, обобщава заниманието си. 

Самата тя гледа на живота си като на поредица от неслучайни случки - добри и лоши, които я принуждават да се огледа и да търси нови посоки. Затова, макар все още да се изненадва, че днес се изхранва като художник, смята, че това не е просто стечение на обстоятелствата и че преживяванията й досега са я водили именно към това, което най-много обича да прави. 

Родена е в Стара Загора, завършила българска филология в Пловдив, а след това и връзки с обществеността в София. Мечтата й е била журналистиката, но обстоятелствата я отвели във текстилна фирма, където се занимавала с ПР.  

Пет години и две кризи на язвата по-късно установила, че влага твърде много емоции в това, което върши и това очевидно не й понася. Решава да напусне временно офисния живот за кратка почивка и в търсене на нова работа - в същата сфера, но по-спокойна. Като част от разтоварването рисува. 

И понеже Съдбата държи на реномето си, промените идват когато най-малко ги очаква: "Отидох на рожден ден на приятелка и й занесох за подарък рисунка. На тържеството имаше нейни познати - българи, които живеят в Люксембург. Харесаха много подаръка и подхвърлиха, че може да ми организират изложба в културния център, който поддържат там". 

Благодарила, както си му е редът, и се прибрала вкъщи, с ясното съзнание, че подобни разговори обикновено остават на масата, около която са изречени. Докато след два месеца не пристигнала официална покана за изложба в Люксембург, придружена от договор, очакващ само подписа й. За запълването на просторното помещение организаторите преценили, че са необходими поне 50 картини с размера на нейните. 

Тогава станало ясно, че връщането на работа в офис се отлага за неопределено време. 

Изложбата в Люксембург била последвана от първо официално представяне в България - в хостел на приятели във Варна. След това в бара на други. Не ги нарича изложби - "просто показвам нарисуваното между приятели и за приятели". 

На самостоятелната изложба в Стара Загора този февруари обаче гледа сериозно: "Като ученици ни водеха градската галерия да гледаме картини и усещането да се озова отново там, но от другата страна беше изключително". В последната година е показвала творбите си и в Габрово, както и във фоайето на Американския университет в Благоевград. Още не може да се начуди защо изобщо я канят, но се радва на всяко предложение за изява. Нейни картини вече се продават в големите книжарници и няколко галерии.

Перспективата това да се случи не е твърде близка като се има предвид, че все повече хора, които са видели рисунките й, я намират във "Фейсбук" с поръчки и дори вече се е замислила да търси някой да помага с документите, защото времето за рисуване започва да не стига.  

От повечето рисунки на Петя Константинова наднича някоя котка - голяма жълта, по-малка сива, червена в ъгъла, с мустаци, в средата на морето или на покрива на къщата в лунна нощ. Обяснението е прозаично: обича ги. "Когато напуснах работа изведнъж изпаднах в шок - нямаше ги хората, ритъмът, шумът. Стоях вкъщи, рисувах и си говорех през деня с моите две котки. Сега имам чувството, че котките ме преследват"

Със съпруга й успели да купят етаж от къща в Пловдив и се надяват скоро да се върнат града, който обикнали по време на следването си. Там в двора ще има място и за куче, надява се Петя. Планът е преместването да е след не много време, защото постоянното сноване между София и Пловдив е и зареждащо, и уморително. Казва, че София няма да й липсва - останала тук заради работата, но всъщност харесва ритъма на по-малкия град и духа на Пловдив. 

Откакто е останала вкъщи да рисува и започнала да се радва на плодовете на хобито си Петя постоянно открива знаци, че така е трябвало да се случи. Че рисуването винаги е било за нея, но просто не го е знаела или не е смеела да му се отдаде.

Много хора имат потенциал да вършат нещо, но не смеят и стоят в капан. За последните две години установих, че няма нужда от голям размах, а от малки стъпки в желаната посока, казва художничката. Разсъждава за това колко неща не успява да види човек, докато не бъде изваден от коловоза: "Ако някой преди три години ми беше казал, че ще бъда художник и ще правя изложби, нямаше изобщо да му повярвам, а виж какво стана".  

В момента прави поредната малка крачка - работи по новия си сайт, в който представя работите си. 

За края на годината си подарила авторски календар с рисунки - третият поред, който издава. И понеже вярва, че човек трябва постоянно да се развива, вече е замислила нов проект - книга с рецепти, но ...без текст, а само с рисунки.

Оказва се, че не всичко лошо, което ти се случва, е лошо, усмихва се Петя Константинова, докато изящните й пръсти рисуват върху гърба на черната котка на листа.