Докато автобусът се носеше по мостовете и магистралите, опасващи Филаделфия, не ме напускаше чувството, че навлизам все по-вътре в един забранен периметър. Смъртта на баща ми сякаш бе отровила всичко в радиус на десетки мили като неутронна бомба, чието невидимо лъчение беше осезаемо само за мен. Дори след толкова години споменът продължаваше да витае в атмосферата! В стомаха ми зрееше топка от притеснение. Вече не бях сигурен, че съм постъпил твърде ра-зумно, като приех поканата. На съседната седалка две грубовати лелки набиваха жълтеникава яхния направо от пластмасовата кутия.

Автобусът пристигна по разписание в 17.30. Надписът "Mr. Angel Banoff" веднага прикова вниманието ми. Държеше го русолява, късо офъкана дама с плоско бяло лице и тънки елипсовидни очила.

– Мелва Блейн?

– Мистър Баноф! Толкова се радвам да ви видя! Как пътувахте?

– Окей – казах, поемайки хладната є мека ръката.

– Имате ли багаж?

– Само това – подръпнах ремъка на малката раница.

Прекосихме чакалнята и излязохме на паркинга.

Мис или мисиз Блейн караше ръбато мръсносребистосиво "Волво" 940, с каквито обикновено са обзаведени самотните майки по филмите. Тя потегли енергично и почти веднага след това наби спирачки, за да даде път на черен мъж с ослепително бял каскет и перверзно дълго цигаре, който понакуцваше. Той обърна черните си очила към нас, кимна и отмина. Чак сега забелязах, че всъщност не куца, а се движи с лека танцова стъпка.

– Били ли сте друг път във Филаделфия? – дежурно попита Блейн.

– Не съм – поклатих глава; вече є го бях казал, но явно беше забравила или не се сещаше за друго.

Шосето заобикаляше даунтауна. В нашата лента имаше задръстване, наложи се да пълзим. Над града се трупаха тъмни облаци. Канеше се да вали. Усещането, че съм пресякъл забранена линия, не ме напускаше. Черният мъж може би беше изпратен именно за да ме предупреди: навлизаш в no go zone, brother! Пратен от кого, по дяволите?

– Нямах щастието да познавам баща ви, но сигурно е бил забележителен човек – обади се Мелва. – Съжалявам, че е починал толкова рано.

– Благодаря!

Няколко едри капки тупнаха върху предното стъкло. Помислих си, че не съм си взел почти никакви допълнителни дрехи.

– С какво се занимавате, Ейнджъл? Разбрах, че брат ви е мениджър.

– Издател съм – вече разполагах с готов отговор на този въпрос.

– Имате издателство!? Колко интересно! – долових известно объркване; този факт очевидно не є се връзваше с обстоятелството, че бях дошъл с автобус. Но какво пък, може би бях пестелив издател? Тя се подвоуми и добави: – Баща ви сигурно щеше да се гордее и с двама ви.

Да бе, особено с мен.

Трафикът постепенно се отпуши и след десетина минути бяхме в кампуса. Мелва паркира пред една висока сграда от червеникави тухли: Pack Swain Dormitory. По улиците имаше големи локви, явно беше валяло първо тук, преди да се пренесе над центъра. Фоайето беше скромно, ала чисто. Стените бяха покрити с плакати и всевъзможни обяви. На рецепцията се шматкаше студент със слушалки на ушите и оранжева ямайска шапка.

– Yeahhh! – зина той, като ни видя.

Мелва се смути за миг.

– Искам да ви се извиня предварително, ако мястото не е достатъчно луксозно. Вие, издателите, сигурно сте свикнали да отсядате в по-скъпи хотели?

– Не е проблем – усмихнах се снизходително.

Все пак бях пестелив издател.

– Ако искате, може да разгледате кампуса. Или да си починете. Ще мина да ви взема оттук в седем и половина. Планирали сме скромна вечеря за гостите на конференцията.

Навън продължаваше да ръми. Идеята да бродя из кампуса, по същите алеи, по които беше вървял и той, ми се стори странна. Стаята се намираше на деветия етаж. Беше тясна, но имаше всичко необходимо. Взех си душ, за да измия миризмата от автобуса, и седнах на стола до прозореца. Сивкавите сгради бяха обгърнати в дъждовна мъгла. Реех поглед над равните, застлани с чакъл покриви и се мъчех да отгатна къде точно е преподавал татко.

Към 19.30 слязох долу. Студентът с шапката си беше тръгнал, на негово място се мотаеше тъмнокоса девойка с обеца на носа. Мелва нахълта с почти петнайсет минути закъснение, през които успях да прочета повечето съобщения по стените, включително информацията за наградата "Баноф". Тя се извини на две на три, без да изпада в подробности, и ме подбра. Ресторантът се намираше на около пет минути с кола. Семпла, безлична пицария с мушамени покривки на зелени и оранжеви квадратчета. Едната половина беше отцепена за гостите на конференцията. Много парчета пица и запотени двулитрови питчъри с бира.

– Професор Драй, това е синът на професор Баноф – представи ме Мелва и додаде почтително: – Професор Драй е декан на Математическия факултет.

Висок тип, закопчан в допотопен черен костюм от три части.

– Казвайте ми Уилфрид! – той стисна ръката ми. – Очаквахме ви!

Сместиха ме между по-младите: фулбрайтовата стипендиантка Юлия Долгорукая от Украйна, някой си Юревич от Дубна и д-р Дона Джеймисън, мрачна респектираща буца, навяваща спомени за съветските електронноизчислителни машини, които бях виждал навремето в мазето на татковия институт. Юлия имаше леко дръпнати кафяви очи, бухнали малки устни и плътна кестенява коса, оформена на паница. Надолу беше по-скоро пълна, ала стегната. Носеше блузка на цветя с много високо талия, която повдигаше и без това изразителния є бюст. Тя като че ли не беше съвсем наясно защо и как се е озовала тук. Юревич беше фин човек и тайно страдаше, че на масата няма водка. Сподели, че е чел трудовете на баща ми.

– Не мога да се похваля със същото – отбелязах иронично.

Налях си бира.

– Спомням си баща ви – обади се Дона, дояждайки парчето си. – Доста време мина оттогава. Беше свестен тип. Но не случи на университет!

– Моля? – трепнах.

– Уникално стисната администрация! Ужасяваща липса на топлина! Доноси на всяка крачка – тя сбърчи гнусливо нос. – The triple "S". Science-sobriety-success! Хората не се задържат дълго тук. Почти никой от предишните преподаватели не е останал, като изключим оня натегач Варава. Ако не се лъжа, май беше асистент на баща ви?

– Варава! – звънва в паметта ми. – Тук ли е?

– Не го виждам – тя се озърна и докопа ново парче пица.

Мелва Блейн седеше до декана и шептеше нещо в ухото му, при което гъстите му вежди отскачаха ту нагоре, ту надолу като вратички на флипер. Имах чувството, че говорят за мен. Юревич любезно ми доля още бира от питчъра. Юлия ми пусна усмивка, която можеше да се сметне за обещаваща.

Пицата не беше лоша, макар и поизстинала.

– Приятели, скъпи гости! – Уилфрид Драй се изправи, изчака разговорите да утихнат и продължи: – Днес бяхме свидетели на впечатляващи доклади и изказвания. Иска ми се да вярвам, че тази конференция е достойна за паметта на професор Баноф. Нашият департамент може само да се гордее, че учен от такъв калибър е преподавал тук, макар и за кратко. За съжаление, аз дойдох няколко години след него, така че нямам честта да го познавам лично. Тази вечер обаче сред нас е единият от синовете му! Ейнджъл дойде специално от Ню Йорк, за да участва във връчването на наградата "Баноф", което ще се състои утре – той повдигна тумбестата си халба и кимна към мен. – Добре дошъл, Ейнджъл!

Трийсетина леко учудени погледи се скупчиха върху мен. Драй сигурно си мислеше, че този знак на внимание ще ме трогне или поне ще ме зарадва, но всъщност ми стана крайно неудобно. Ухилих се тъповато и на свой ред кимнах. Струваше ми се нелепо да казвам наздраве, още повече с бира. Юревич ме изгледа с известно съжаление. Дона Джеймисън презрително изпръхтя:

– Лицемер!

– Кой е носител на наградата? – хрумна ми изведнъж.

– Не съм аз – тя поклати мрачно глава.

– Нито пък аз! – засмя се Юревич. – Май някакъв японец, който се очаква да пристигне утре.

Някои от по-възрастните математици, които бяха познавали лично татко, се отбиваха край мен, за да ми стиснат ръката. Един дори се кълнеше, че ме е носил като малък в София – някой си Сабадош, чието странно име се беше запечатало в паметта ми, макар да нямах и най-бегъл спомен как изглежда. Беше остарял, предполагам, а може би и оглупял, с бухнала бяла коса и зачервени скули. Явно му се говореше. Пишел история на математиката, където споменавал и баща ми. А какво правила майка ми? Да съм я поздравял.

– У вас ставаха great parties! – заключи той с въздишка, стрелвайки многозначително масата.

Юлия и Юревич бяха заврени в същото общежитие като мен. Мелва ни откара до входа и ни пожела лека нощ. Беше десет без нещо. Още не ми се спеше. Юревич сподели срамежливо, че имал в стаята си известно количествo водка. Не се двоумихме особено. Дръпнахме от машината във фоайето няколко кендита и чипс за мезе. Водката се оказа почти литър – "Московская особая".

Казахме си наздоровье и се качихме на Транссибирския експрес.

С Юревич имахме някои общи неща. Руският например. Макар че отдавна бях отвикнал да го говоря, разбирах всичко. Баща му също беше учен, професор по физика, но поради спецификата на работата му – неизвестен. Подразбираше се, че е работил за военните. Живеели в едно от ония съветски градчета, които не са отбелязани на никоя карта, освен на спътниковите, в близост до Новосибирск. Общо взето, не било зле. Не се чувствали като затворници. По-скоро – като избраници. Веднъж на няколко месеца баща му пътувал до Дубна, центъра на съветската ядрена наука. Прескачал и до Москва, откъдето му носел пластмасови войници. Почти не се налагало да използват пари. Властите били раздали на учените малки парцели земя, които обработвали през уикендите. Сеели предимно ряпа, цвекло, зеле, но ставали и краставички. От време на време той и сестра му – да, имал сестра – ходели да помагат. Случвало се и да пренощуват там. За учените, затворени по цели дни в лабораториите си, кабинетите и библиотеките, това били здравословни упражнения. Успокояващо било да ги наблюдаваш как окопават лехите. Точно до тяхното било мястото на академик Довлатов, който си имал дори барачка. Отсреща превивал гръб професор Морозов, малко по-нататък – научните сътрудници Випяев и Сукин. Вечерта се събирали край огъня. Печели гъбки и картофи, имало и водка, естествено. Жената на Сукин пеела много хубаво.

Попитах го още ли живее в секретното градче? Не, върнали се в Москва след събитията през 1991-ва. Баща му вече бил пенсионер. Щял да си умре от глад, ако не капело от време на време нещо от американското правителство, чийто най-голям кошмар, както е добре известно, бил учените от бившия СССР да не се разпълзят по света и да продадат ядрените тайни на rogue states. Естествено, доколкото познавал баща си, той никога не би извършил подобно деяние, за никакви пари. Всъщност повечето съветски учени били хора с висок морал, но, за съжаление, в техен интерес било светът да си мисли обратното. Периодично осъществявали срещи с представители на съмнителни държави особено когато знаели, че ги държат под око. Налагало се да играят тази недостойна игра, иначе западняците започвали да се ослушват. Залагали името си, за да не излагат на риск съдбата на света. На фона на щедрите оферти, които идвали от съответните бандитски режими, било във висша степен очевидно, че се задоволяват с трохи. Малцина обаче оценявали стоицизма им.

Да, ама като прецакат живота на планетата, отбелязах в последните изтичащи проблясъци на трезвеност, за чий хуй са им тези мангизи? Не знаех как да го формулирам на руски, английският не познава такива цветущи обрати, затова вложих целия патос на фразата в интонацията си и той, струва ми се, безпогрешно разбра. Ох, вика, не е работата в мангизите, а в уважението, Андрей! Не съм Андрей, викам, а Ангел. Господи помилуй, той се прекръсти, опря глава на гърдите ми и захърка.

В бутилката трябва да бяха останали още към два сантиметра, които си поделих братски с Юлия. Беше мълчала почти през цялото време. Била родена в Иваново-Французк, а родителите є, както разбрах, били фармацевти. Буржоазно занятие. Не знам защо, хората от Източна Европа винаги говорят за родителите си. Още при първата среща. Избутах Юревич настрани и я целунах в малката хлъзгава уста. Дънките на чатала є бяха опънати до пръсване. Тя отмести ръката ми и произнесе с нотка на обреченост:

– Хочеш миньет?

Каза го с едно особено "нь", толкова древно, нежно и меко, сякаш се бе отронило от устата на самите славянски първоучители, светите братя Кирил и Методий. Усетих, че губя почва под краката, пропадам...

– Ну, давай! – изломотих с надебелял език.

Празната бутилка се търкулна под леглото.

Тя се свлече на колене и разкопча дюкяна ми. Зарових пръсти в косата є. Постепенно взех да изтрезнявам. Юлия сякаш изсмукваше алкохола от мен, а и не само алкохола, честно казано, но и останалото съдържание на черепната ми кутия. От време на време ме изплюваше, за да си поеме дъх, и пак ме поглъщаше с цялото си гърло. Струваше ми се, че стигам чак до корема є. Опъвах косата є, стенех и се гърчех като дребен гризач, налапан от боа. По някое време Юревич се размърда, потърка очи и разнежено промълви:

– Ох, миличките...

Юлия стреснато завъртя глава.

– Душе моя, душе моя... – поде завалено той на църковнославянски – востани, что спиши? / Конец приближается, / и имаши смутитися. / Воспряни убо, / да пощадит тя Христос Бог, / везде сый и вся исполняяй...

Докато се мъчех да разгадая смисъла, главата му клюмна на гърдите. От ноздрите му излезе тънък свистящ звук. Юлия се обърна към мен, втренчи се в дюкяна ми и по лицето є премина сянка на изненада. Сякаш изведнъж осъзна какво прави. Не настоях да поднови заниманията си. Моментът беше отминал. Помогнах є де се изправи и понечих да я целуна, но тя извърна лице. Отправи се с несигурна походка към банята. След малко я чух да си мие зъбите.

– Science-Sobriety-Success! – вдъхновено изрецитира Уилфрид Драй. – The triple sygma! Това е девизът на нашия университет още от основаването му през 1865 година до днес.

Емблемата – три преплетени S, оформени като змийчета – стърчеше в началото на коридора, занитена между две стъклени плоскости. От нишите по стените гледаха портретите на ректорите.

– Нашата галерия на славата... – додаде той с копнеж. – Седем от тях са били математици! Включително Алистър Снейп, който е сключил епохалния договор с Дюпон. За съжаление, изтече преди три години.

Портретите сякаш се оглеждаха един в друг с незначителни отклонения, които убягваха на притъпеното ми внимание. Водката още не беше изветряла напълно от мозъка ми. В редицата от мрачни трезвеници професор Снейп не изпъкваше с нищо особено, освен може би с малко по-злото си лице. Всички изглеждаха облечени еднакво, независимо от епохата, през която бяха живели. Черни ръбати сака, излезли по-скоро от работилница за ковчези, отколкото от шивашко ателие. Сканирах механично дървения костюм на Драй, в който сякаш и спеше като Дракула в сандъка си.

Мъчех се да слепя парчетата от изминалата вечер, но ръбовете им упорито не пасваха. Изпихме цялата водка. Това беше неоспорим факт. В главата ми продължаваше да звучи напевният глас на Юревич:

Преди да се качим в залата, където щеше да се състои награждаването, Драй ми показа една аудитория на първия етаж. Банките и подът бяха застлани с найлони, а до стената беше опряна висока алуминиева стълба. Висящият таван беше разглобен, откривайки плетеница от въздуховоди и кабели.

Недоумявах защо ме е довел тук?

– Има възможност... – поде заговорнически той – да кръстим тази зала на името на баща ви.

– О, така ли, колко мило наистина! – смотолевих объркан, после се сетих, че на входа имаше табелка. – Но тя си има име?!

– Е, да, бившата аудитория "Грант" – потвърди безцеремонно той. – Но след ремонта ще се казва иначе. За съжаление, бяхме принудени да го замразим поради недостиг на средства. Само не ме разбирайте погрешно! Просто ми се струва, че Академичният съвет ще се отнесе много по-благосклонно към предложението ни, ако бъде съпроводено с един дарителски акт. Всъщност не ни достигат около $50 000.

– Моля? – трепнах.

– Но може би ще се оправим и с $30 000 – долетя шепотът на Драй. – Ще бъдат освободени от данъци.

– Да, да – закимах, – непременно ще го имам предвид.

Мухомори Тахашава беше нафукано японско копеле с дълга до раменете коса, чиито краища се подвиваха навън. Носеше остри гъзарски чепици от змийска кожа на високи токове и копринена риза с голяма извадена яка. На фона на останалите математици, които се обличаха пет за четири, приличаше на телевизионна звезда. Той беше четвъртият по ред носител на наградата "Баноф".

– Хай! Хай! – мистър Тахашава отривисто стискаше всяка подадена му ръка и бързо се покланяше.

– Това е синът на професор Баноф – представи ме Мелва Блейн, която отново се беше присламчила отнякъде.

– Хай! – светна той. – Толкова съм горд! Благодаря ви, благодаря ви!

Потърсих с поглед Юревич и Юлия. Може би още спяха? Не вярвах някога пътищата ни да се пресекат отново, което всъщност ме уреждаше. За сметка на това много държах да се срещна с бившия асистент на баща ми Пинта Варава. Тази мисъл натрапчиво ме преследваше от мига, когато научих, че още се подвизава тук. Не бях сигурен какво точно ще му кажа, но го дължах на баща си.

– Д-р Варава е болен – осведоми ме Мелва Блейн. – Много съжалява, че не може да присъства.

Самата церемония по награждаването продължи сравнително кратко и с нея на практика конференцията беше закрита. Мухомори Тахашава държеше пред гърдите си почетния знак, докато фотографът на университетския вестник документираше събитието. Във фоайето беше организиран прощален бюфет. Умирах да ударя някоя студена бира след снощния запой, но имаше само топла минерална вода и сокове. Сандвичи със салам и салата. The triple sygma! Баща ми определено беше сбъркал университета. А може би обратното?

– Клоун! – избоботи Дона Джеймисън иззад пълната си чиния; погледът є дълбаеше в японеца като свредел. – Открих цели три грешки в прословутия му метод за интерполиране на сплайн функции. Да не говорим за неточностите, които допуска, при средноквадратичните приближения с алгебрични полиноми! Ефектно, но плитко.

– Не й обръщайте внимание, яд я е... – дръпна ме настани Мелва Блейн. – Искам да ви благодаря още веднъж от името на департамента, че се отзовахте на поканата ни. Нали ще помислите за предложението на професор Драй?

Не зацепих веднага, после се сетих за ремонта на аудиторията, усмихнах се и кимнах.

– Да ви закарам ли до автогарата?

– Благодаря – казах, – искам да поразгледам града. Ще си взема такси.

– Непременно да видите... – последва името на местна забележителност, която веднага ми излетя от ума.

Изчаках я да се отдалечи и направих крачка към Дона Джеймисън.

– Disgusting! – отсече тя, усетила присъствието ми.