Острото, ледено слънце направо ме разряза на две заедно със завивката. Събудих се сама в леглото, бях чорлава, а гримът ми не беше мръднал, само червилото леко беше променило формата на устните ми.

Спомних си как портиерът извика асансьора и натисна бутона за моя етаж. Каза ми, че ме е търсил мъжът от големия южен апартамент на покрива, но не знае името му. Каза ми и "Лека нощ, госпожо Антоанета".

Не обичах да ме наричат "госпожо", но трябваше да свиквам, бях на прага на четиридесетте. Станах, потреперих от студа навън и вълнение, че пак ще се върна в леглото. Измих си зъбите, взех бърз душ и лениво започнах да пия кафе. Дадох си дума до пролетта повече да не близна уиски. Зачудих се, докога ще се прибирам сама и реших, че докогато си искам. Застанах до прозореца. Снегът ослепително се взираше в лицето ми. Няма да изляза оттук през целия ден, също и утре. Чак в сряда ще отида на кънки. А сега ще се завия пред телевизора и ще се обадя на няколко приятелки. Ще разменим мисли за събитията през отминалата нощ и ще заспя. Ще спя спокойно и тихичко.

Придърпах телефона до мен и на вратата ми се почука. Не мърдах, правех се, че ме няма. Почука се втори път. Станах боса и на пръсти отидох до вратата. Погледнах през шпионката. На стълбището стоеше мъж в безупречен вид. Колебах се кратко и отворих.

- Госпожо Антоанета, аз живея в големия южен апартамент на покрива. Казвам се Дарий.

- Добро утро. Аз съм Антоанета.

- Зная ви името. Нали казах: "Госпожо Антоанета, аз живея в големия южен апартамент на покрива. И продължих с моето име...

- Още съм сънена.

- Разбрах, портиерът ми каза, че сте се прибрала късно. Да вляза или да се качим у нас.

- Аз още не мога да се събудя.

- Трябва да ми помогнете. Много е спешно.

- Влезте – поканих го.

Дарий се отправи веднага към френския ми прозорец.

- Много е светло у вас. Забравих си слънчевите очила. Може ли едни слънчеви очила.

- Ей там, на масата.

- Мерси.

Дарий си сложи моите слънчеви очила и седна.

- Така е милиони пъти по-добре.

- Радвам се, че ви е удобно.

- Вие по пижама ли ще останете?

- Ще остана по пижама – дори не се подразних – Търсил сте ме и вчера.

- Тогава изпитах нужда от помощта ви. Носи ви се слава на най-добрия детектив в града.

- Никога не оставям работата си недовършена... Стига да я приема.

- Защо да не я приемете? Нали сте професионалист?

- Защото идват празници и ще си почивам.

- Просто снощи сте препила и сега си мислите, че не ви се работи.

- Сок?

- От какво е?

- От мандарини.

- В кутия ли е?

- Да.

- Пия само от стъклена бутилка. И само от ананас, но вие нямате. И сега да ви кажа, за какво ви наемам.

Оправи перчема си с пръст и ме погледна уверено. Брадата му беше прецизно подстригана. Моите очила му стояха смешно.

- Аз си имам приятел.

- Чудесно.

- Той е мъж.

- Разбрах веднага.

- Живеем заедно в моя апартамент. По-коректно е да кажа, че вече не живеем заедно. Той изчезна.

- Кога?

- Вчера.

- Дали просто не е отишъл някъде?

- Знам, че е изчезнал.

- Обадихте ли се в полицията?

- Не, разбира се.

- Защо?

- Защото полицаите не харесват такива като мен. И още, защото приятелят ми се казва Марк Аврелий, това ще ги подразни допълнително.

- Разбирам.

- Разбирате, да. И се налага да започнете веднага, госпожо Антоанета.

- Дали все пак да не си облека нещо друго, Дарий?

- Ще е необходимо. Вие се обличайте, а аз ще ви придружа и мога да ви бъда полезен с някаква информация.

- Още не съм приела. Казах просто, че трябва да си сложа друга дреха.

- Ще ви дам толкова пари, ако го намерите, че скоро няма да ви се наложи да работите. Ще си пиете питиетата и ще ми се усмихвате, когато се засечем в асансьора.

- Толкова много пари?

- Точно толкова.

- А ако не го намеря?

- Ще ви платя по-малко, но пак ще ми се усмихвате. Просто аз няма да отговарям на усмивката ви, аз ще бъда тъжен. Приехте ли?

- Да.

Отидохме до гардероба ми. Започнах да си избирам дрехи, а Дарий седна на леглото и ме гледаше.