Парламентът – личности и безличия

 

Задължаващо заглавие. Преди да бъда въвлечен в политиката, слабо се интересувах от парламентарния живот. Следователно имам скромен емпиричен материал.

И все пак.

Великото народно събрание. На първа страница на в. "Дума" снимка с коментар: "Валери Петров слиза от трибуната неразбран". Само този фрагмент е достатъчен, за да ни разтърси из основи. Валери Петров - един от интелектуалните колоси на България. Приел да бъде в Парламента с вярата, че може да е полезен. Да допринесе с мъдростта си на човек с изострени сетива към човешката природа и отношения. Опитва се да внуши едни или други идеи, да зарази с благородството си народното представителство... Но... остава неразбран. Средата е друга. Среда недружелюбна за малцината ни титани на мисълта. Среда, в която най-добре виреят други типажи - властолюбци, политикани, кариеристи, приспособленци, авантаджии...

Мина почти четвърт век от тази снимка във вестника с коментара, но още ми е пред очите. Последващите Народни събрания възпроизвеждат същата картина. Представителите на интелектуалния елит биват обезличавани. Ярки представители на изкуството и науката губят ореола си. Загубват индивидуалността си, излъчването си...

Остави ли следа в Парламента, например един Борис П мовски - ярко явление в художествения ни живот? Ами великолепният ни писател Дончо Цончев? Какво да кажем за един от най-големите ни актьори Коста Цонев. Единствената родя до която се домогна, за да бъде забелязан, бе откриването на 40-то Народно събрание, в качеството си на най-възрастният народен представител. Друг от светилата ни на сцената - Стефан Данаилов, дори и до тази роля не можа да се добере. Добре поне, че влезе в изпълнителната власт като министър на културата. И то - добър министър.

И още актьори: Тодор Колев и Андрей Баташов (светла им памет), Явор Милушев...; цигуларят проф. Димо Димов- поетите: Георги Константинов, Йосиф Петров, Леда Милева..., художникът Георги Баев - носител на Хердерова награда на Виенската академия на изкуствата...

Дори акад. Николай Тодоров - с авторитета си на учен с международно признание, основоположник на балканистика-та, бе обезличен, макар и председател на 7-то Велико народно събрание.

Ами Благовест Сендов - академик, явление в науката ни. Въпреки че беше начело на 37-то Народно събрание, и зам.-председател на 39-то, имаше ли тежестта, каквато притежаваше като учен?

Има още една категория представители на народа. Тях Парламентът не ги е обезличавал. Те изначално са си безлични. Попаднали незнайно как, функцията им е - пълнеж. На тях се разчита да осигуряват кворума. Това означава да седят в пленарната зала, по възможност през цялото време, и периодично да натискат съответните копчета. Високо платени статисти. Някои от тях - с трогателно ниска обща култура. А когато е съчетана със самочувствие, става страшно. Такъв случай имах при официалното ми посещение в Хърватския парламент. Председателят Златко Томчич ни развежда из парламента и бяснява, че е паметник на културата. За да не паднем по-долу, наша парламентарна "звезда" се изперчва: А нашият не е обикновен, а археологически(!?!) паметник на културата".

За миг ми се прииска и аз да отида в археологията.

Има и трета категория. Те знаят защо са там. По правило действат в симбиоза с изпълнителната власт. Всъщност тези хора правят политиката. Част от тях действително мислят и милеят за България. Други - не толкова. Предпочитат личните си интереси. Или нечии други, срещу което получават "полагащото" им се. Не са много, но ги има. Така е, вероятно, навсякъде по света, където има парламент.

И една последна категория. Надпарламентарна. С един представител - Ахмед Доган.

Когато осъзнах, че съм председател на Парламента, реших, че трябва да изпълня заеманата позиция със съдържание. Първо направих протоколен жест към председателя на предходното Народно събрание - Йордан Соколов. С него се познавах покрай научния ми патрон - проф. Таджер, с когото бяха приятели. Поканих го в кабинета си, за да изразя уважението си като негов приемник и да разменим няколко думи и любезности.

След това реших, че е редно да се срещна с всички председатели на парламентарните групи. Реших да е поотделно с всеки от тях. Сметнах, че трябва да започна с Ахмед Доган. Съображението ми бе, че ДПС ни беше коалиционен партньор. Затова нека първо да е с лидера на политическия ни съюзник, а сетне - с опозицията.

Давам нареждане на секретарката ми да покани Доган, в удобно за него време, в кабинета ми. На поканата обаче се отзова... Юнал Лютфи. Той беше в ръководството на ДПС и зам.-председател на Парламента.

Преведено, това означаваше: "Къде си тръгнал да се правиш на началник? Нивото ти не е като на нашия лидер."

Не само моето ниво, но и нивото на българския Парламент се оказа под това на Ахмед Доган. Той просто не идваше в Парламента. Беше под достойнството му. "Работното му място" бе някъде в сараите му и от време на време, когато сметнеше за необходимо, се появяваше като да пристига от друга планета. Това ставаше на тържествените сесии или при вот на недоверие. Всекидневният парламентарен живот беше под равнището му. И това му неуважение към върховната институция в България, се приемаше, едва ли не, за нормално.

Не отричам качествата му. Напротив. Възхищавал съм се на дълбочината на мисълта му, на изумителните му аналитични способности. Тях ги бях усетил на заседанията на Консултативния съвет при Президента. На тези заседания, особено в началото, бях само слушател. Учех се на политика, макар че там би трябвало да са вече научените. Защото в този съвет участваха първите държавни мъже и жени на България. Когато Доган взимаше думата, си проличаваше високата му класа като политик. Никой не можеше да се мери с него в това отношение.

Опит да се присъедини към тази "надпарламентарна" категория народни представители, по-късно, направи и скандално известният Делян Пеевски. Това вече бе прекалено. Не, че да се поставя над Парламента изобщо е позволено на някого.