"Какво чудно нещо е животът – мислеше си той и се взираше във виелицата, сякаш я виждаше за първи път. – Създателят ни е подарил всичко това, подарил ни го е напълно безкористно, за да живеем. И не ни иска нищо в замяна за това небе, за тези снежинки, за това поле! Можем да живеем тук, в този свят, просто да живеем и ние влизаме в него като в нов, построен специално за нас дом, който гостоприемно разтваря вратите си, разтваря това небе и тези поля! Това е истинско чудо! То е доказателство за съществуването на Бога!"

С наслада вдишваше ледения въздух и се радваше на докосването на всяка снежинка. С цялото си същество осъзна мощта на новия продукт – пирамидата. Кълбото и кубът даряваха с радостта на невъзможното, недостижимото, на нещо, което го няма и никога няма да го има на земята, за което човек мечтае в най-потайните, най-странните си сънища: за хриле и криле, за огнен фалос и телесна мощ, за пренасяне в удивителни пространства, за любов с неземно същество или за съвкупление с крилати чаровници. Това е насладата от съкровени желания. Но след кълбото и куба земният живот изглеждаше жалък, делничен и сив, сякаш бе изгубил още една степен на свобода. След кълбото и куба завръщането в човешкия свят бе мъчително...

Пирамидата откриваше отново земния живот. След нея ти се иска не просто да живееш, а да живееш като за първи и за последен път, да пееш радостни химни за живота. Това представляваше истинското величие на този удивителен продукт.

Докторът докосна с крак пакета с пирамидите под капрата: "Десетачка парчето. Скъпичко е, разбира се. Но си струва парите, струва си... Май запомних мястото. Колко ли пирамиди е изръсил тоя хапльо Дрьома? Пет или шест? А може би цял сандък? Сандъците им са според продукта – всеки е конструиран за своя продукт: един вид е за кълба, друг – за кубове, а този е за пирамиди. Колко добре са ги подредили в сандъка, без никакъв луфт, като монолит... Високотехнологично производство. Да не би да е изтърсил цял сандък? Колко ли се събират в един? Двайсет? Четирийсет? Сега лежат под снега... Цяло състояние..."

– Ей го, господине, Посад! – извика Перхуша.

Сред виелицата се появиха редките къщи на Стари посад.

– Сига шъ питам за пътя!

– Питай, братле, питай! – докторът яко тупна Перхуша по ватеното коляно.

Шейната се спусна от снежната целина към затрупаната улица на селцето. В дворовете залаяха кучета. Спряха пред една от къщите. Перхуша слезе и похлопа на вратата. Докторът остана на мястото си и запуши, жадно вдишвайки дима.

Доста време никой не се отзова на хлопането. После излезе някаква жена, наметната с кожух. Перхуша поговори с нея и се върна доволен, че всичко е разбрал:

– Тъй си и знаех, господине! Стигаме горичката, там има разклон и нашият път е надясно. И все направо, направо до вашето Долгое, без да кривнем никъде! Всичко на всичко четири версти!

– Отлично, братле! Повече от отлично!

– До стъмване ще намерим разклона, а оттам и слепи да сме, ще стигнем!

– Да тръгваме! Да тръгваме!

Седнаха, завиха се и потеглиха. Стари посад бързо остана назад, пътят тръгна покрай храсталаци, мяркаха се тъмните главички на папура.

Сети се как с покойния си баща режеха папур през есента, после го сплитаха и покриваха покрива на къщата. Всяка година добавяха папур на покрива и той беше дебел и топъл. А после изгоря.

– Козма, я кажи, братле, кое за теб е най-важното нещо в живота? – изведнъж попита докторът.

– Най-важното? – засмя се като птица Перхуша и повдигна шапката от очите си. – Чи де да знам, господине... Най-важно е всичко да е наред.

– Какво значи "да е наред"?

– Е, ами кончетата да са здрави, да мога да си купя жито... и аз самият да не съм болен.

– Добре де, да допуснем, че кончетата ти са здрави, ти също си здрав, имаш пари. Какво още?

Перхуша се замисли:

– Даже не знам... Щеше ми се да си направя пчелин. Поне три кошера.

– Да допуснем, че имаш и пчелин. Какво още?

– Че какво още ми трябва?! – разсмя се Перхуша.

– Нима нищо друго освен това не те интересува?

Перхуша сви рамене:

– Не знам, господине.

– Ами какво би искал да се промени в живота?

– В моя ли? Ами нищо. Ний от своя си живот сме доволни.

– Е, може би изобщо в живота?

– Изобщо ли? – Перхуша почеса чело с ръкавицата си. – Да има по-малко лоши хора. Ей тва.

– Това е добре! – кимна сериозно докторът. – Не понасяш ли лошите хора?

– Не ги трая, господине. Лошия човек го заобикалям от една верста. Като се сблъскам с лош човек, сякаш болест ме хваща. Повръща ми се, като че ли съм изял мърша. Ето например този мелничар. Като го видя и чуя, така ми се повдига, че няма нужда да си бъркам в устата. Не разбирам, господине, за какво им трябва злото на хората.

– Хората не се раждат лоши. Човекът изначално е добър, защото е сътворен по образ и подобие божие. Злото е грешка на човеците.

– Грешка ли? Че много от тия грешки са се навъдили. Бях малък и не можех да гледам да бият някого. Ако биеха мен, да, ще поплача и ще ми мине. Ама когато просваха някого на пейката и почваха да го налагат, толкова зле ми ставаше, че почти припадах. Когато пораснах, видех ли бой, пак ми призляваше, сякаш греди тътря. Тежка е тая грешка, господине.

– Тежка е, братле, тежка е. Но доброто в живота е много повече от злото.