- Да, бях в България през 90-те, не бях пътувал много до този момент. Бях излизал от Америка само няколко пъти, така че беше много вълнуващо. Мисля, че когато дойдох тук, току-що се беше случила някаква сериозна промяна. Имаше все още следи и счупени неща по улиците, но хората бяха много мили. Можеше да се види обаче, че са преживели голям стрес.

- Преподавам от близо 30 години. Занимавам се с това 5 години след като започнах и да танцувам. Обичайно е танцьорите да преподават на начинаещи след 4-5 години от началото на активната им кариера. Сега съм и преподавател в катедра "Танц" в Университета на Мисури. Работата там е доста различна, тъй като има специфични цели, които трябва да бъдат постигнати. Съобразяваш се с програмата на университета, с  техниката, която се изучава, не можеш да си позволиш всичко, по начина, по който се случва това в моята трупа - Deeply Rooted Dance Theater.

- Това са деца с много труден живот. Моята работа е да им дам опит, преживяване, което не са имали преди. Самият аз съм израснал така. Всичко можеше да ми случи.  Извадих късмет, че открих танца. Бях единственото момче в къща с 8 жени. Нямах баща, отгледан съм от майка ми и баба ми, които винаги се опитваха да ме насочват.

Започнах да танцувам доста късно всъщност. От 3-годишен исках да се занимавам с това, но израснах през 60-те и 70-те години в Америка и нямаше опции за мен. Аз дори не знаех как се случват нещата. Мислех си, че трябва бъдеш открит, че някой се появява и пожелава ти да станеш танцьор. Нямах никаква представа, че трябва да учиш. На 17 години бях доста див, излизах с грешните хора, вършех неправилни неща, бягах от къщи. Бях добро дете, но бях в много лоша среда.

Когато бях на почти 19 години, моят най-добър приятел ме покани на негов урок по танци. Той е оперен певец, но правеше същите неща, които и аз – размотаваше се, вършеше същите глупости, но все пак учеше оперно пеене и също танцуваше. И така – отидох с него и в момента, в който стъпих в онази стая, се почувствах вкъщи, моментално разбрах, че това ще правя оттук нататък.

Знам, че е клише, но танцът спаси животът ми. Ако не го бях открил, наистина не знам дали въобще щях да съм жив, защото бях в толкова ситуации, които не бяха никак добри за мен. Затова преподаването е толкова важно за мен.

- Мисля си, че моята работа е да ги предизвикам, да ги сблъскам с нещо, което не познават, да отнема страха им. Защото те много често виждат танц, с който мислят, че не могат да се справят. Показвам им, че да научиш нещо отнема време. Има и нещо друго – може и да не искаш да си танцьор, но танцът те учи на дисциплина, а тя е нужна с каквото и да решиш да се занимаваш. Затова моята работа в тези центрове е да им представя танца, да ги предизвикам да учат, но и да преживеят нещо положително.

Истината е, че трябва да разбираш как се чувстват тези деца, да се опиташ да ги опознаеш.

- Обикновено са от 4 до 18-годишни.  Някои от тях са неглижирани от родители си, други са жертви на домашно насилие – физическо или психическо, някои от тях имат родители, които имат проблеми с работата, някои имат по-специфични нужди, тъй като имат проблеми с концентрацията, мисля, че го наричат ADD (Attention Deficit Disorder).

- Честно казано, никак не съм убеден, че това е действително състояние. Аз работя с тези деца и при правилен подход те правят всичко като останалите. Мисля си, че проблемът е съвсем различен. Това може и да не е истина, но ми се струва, че днес всички са толкова заети, че не отделят достатъчно внимание на децата си и естествено децата повтарят това. Следващата крачка в този процес е да обвиниш детето, да кажеш, че нещо му има и да му поставиш диагноза.  

- В някои да. В други децата могат да прекарат определено време. Основната работа в центровете се извършва от доброволци. Осигуряват се специални дейности като вид терапевтични методи. Танцът е такава практика. Обикновено децата, които попадат там, са познати на социалните служби. Някои имат и провинения и вместо да бъдат наказвани, те прекарват време в центъра, където биват консултирани, говорят за своите проблеми, ходят там след училище и вършат конкретна работа.

Когато се хранят например, те са тези, които трябва да приготвят масата, след това е задължително да четат книги, да се занимават с учебните си задължения.  Някои от децата прекарват нощта там, за да могат да бъдат отделени от средата, в която възникват проблемите. В този процес има и хора, които консултират родителите. Естествено има добри и лоши центрове.

- Хората често се страхуват от тези деца. Истината е, че всяка група на децата в риск, с която съм работил, е добра. Движението променя начина, по който мислиш. Естествено, че не всички са отдадени на това, но бих казал, че 95% от децата са запалени и много внимателни. Аз все още поддържам връзка с някои от тях.

Например преди 15 години в такъв център срещнах едно момиче, което тогава беше на 14 години и вече имаше дете. Тя беше изключително талантлива танцьорка. Отне ми секунда да стигна до нея и да я подтикна към танца. Днес тя е омъжена, медицинска сестра е и има още един син. Тя все още танцува в различни школи и вече започва да преподава. Танцът й помогна да открие нещата, които иска да прави в бъдеще.

- Работих много дълго време в държавни училища в Чикаго. Истината е, че по моите наблюдения в момента в Америка има някакво видимо неразбиране за това колко е важно присъствието на изкуствата в училище. Нещо повече - има училища, които вече нямат дори физическо възпитание. Оформя се тенденция, че изкуствата и дори спортът са неща, които трябва да се практикуват в свободното време.

Има училища, които залагат изключително на спорта, но дори спрямо него това не е масово. Оправданието за това е, че няма да достатъчно пари. Не вярвам в това. Аз мисля нещо доста простичко – пари се харчат за абсурдни неща. Би трябвало да искаш да похарчиш повече пари за това да образоваш децата, вместо да ги харчиш за войни например. Може би в последните 15 години това се засилва. Изкуствата са с най-нисък приоритет в образованието. Затова страната ни страда от липса на въображение.

- Да имаш танцова компания е най-трудното нещо на света. Изисква много работата и абсолютно посвещаване. Истината е, че дори не съм искал да имам танцова трупа. Аз съм нещо като жена, забременяла погрешка, и сега обичам танцовата си компания. В момента сме в много тясно сътрудничество с  международния фестивал в Дърбан (Южна Африка) - JOMBA! Contemporary Dance Festival. Около него се е формирала трупата Durban’s Flatfoot Dance Company, с която предстои голям проект, свързан е с обмен и с общ танцов спектакъл. Истината е, че това е може би е по-голямо от нашата 20-годишнина.