Аз се запознах със Звездата кога тя се казваше Естреля Родригес и не беше прочута и никой не мислеше, че тя ще умре, и никой от познаващите я не щеше да я оплаква, ако умреше. Аз съм фотограф и моята работа по него време беше снимкаджия на певците и хората от нощния живот, и ходех все по кабарета и нощни клубове и прочие да правя снимки. Карах тъй по цяла нощ, цяла нощ и цяло предутро, а също и цяла заран. Понякога нямаше какво да правя, бях свършил дежурството си във вестника и, в три или в четири сутринта, отивах в "Сиера" или в "Лас Вегас" или в хотел "Насионал" или някъде там, да разговарям с един водещ, мой приятел, или да гледам хористките и да слушам певците и да се тровя с дима, с гранясалия мирис на охладения въздух и с пиенето. Тъй че такъв бях аз и нямаше кой да ме промени, защото минаваше време и остарявах и дните минаваха и се превръщаха в дати и годините се превръщаха в чествания, пък аз продължавах така, оставах при нощите, набутвайки ги в чаша с лед или в негатива или в спомена.

...

Внезапно, вече си тръгвахме. Именно тогава я видях за първи път. Беше огромна мулатка, дебела-дебела, с ръце като бедра и с бедра като два дънера, крепящи водоноската, която беше тялото ѝ. Казах на Иренчето, запитах Иренчето, казах ѝ, Коя е дебеланата, защото жената изглежда владееше изцяло представленийцето

– и сега трябва да обясня какво е представленийцето. Представленийцето беше групата хора, които се трупаха да се разтоварват край барплота, залепени о джубокса, след като свърши последното представление, и веселейки се, отказваха да признаят, че вън беше денем и всичко живо отдавна работеше или почваше работа сега тъкмо, всичко живо, освен тоя свят на хората, които се потапяха в нощите, и плуваха в коя да било тъмна дупка, ако ще би изкуствена, в тоя свят на нощните човеци-жаби. Та в средоточието на представленийцето стоеше сега дебеланата, облечена с евтина рокля от кафеникав плат, който плахо се сливаше с шоколадовото на шоколадовата ѝ кожа, и с вехти шантави сандали, с чаша в ръка, движеща се в такт с музиката, движеше ханша, цялото си тяло, по начин красив, не мръснишки, но пък сексуален и чаровен, поклащаше се в ритъм, подпяваше измежду насинени устни, нейните дебели и морави устни, размахваше чашата ритмично, красиво, художествено сега, и цялостното въздействие беше за една тъй различна красота, тъй ужасна, тъй нова, че съжалих, дето не бях взел фотоапарата да снимам оня слон, танцуващ балет, онзи речен кон на палци, онова здание, движено от музиката, и казах на Иренчето, преди да питам за името, прекъсвайки се, когато питах за името, докато питах за името: Тя е дивата дивност на живота, без да ме чуе естествено, без да ме разбере, ако бе ме чула, естествено, и казах ѝ, запитах я, казах ѝ: Коя е, ей. Тя ми каза с много неприятен тон: Тя е пеещата морска костенурка, единствената костенурка, дето пее болера, и се засмя, и Витор мина тогава край мен откъм мрачината и ми каза тихичко на ухото, Внимавай, че е братовчедката на Моби Дик, Черната Китица, и се зарадвах, че ми е радостно, че съм обърнал две-три питиета, защото можах да хвана Витор за изисканата ръка и да му кажа, лайнян Галисиецо, ти си лайнян дискриминатор, лайнян расист, гъз: ти си гъз, а той ми каза, Правя си оглушки, щото си пиян, само туй ми каза и се шмугна, сякаш някой минава между завеси в мрачината на дъното. Приближих и я запитах коя е и ми каза: Звездата, и аз ѝ казах: Не, не името ви, и тя ми каза, Звездата, аз съм Звездата, рожбо, и нададе дълбок баритонов хохот или както се вика женският глас, съответстващ на бас, но звучащ като баритон, контраалт или нещо такова, и ми каза, усмихвайки се, Казвам се Естреля, Естреля Родригес на вашите услуги, ми каза и си казах, Негърка е, негърка черна, изцяло черна, и започнахме да говорим и помислих каква скучна страна щеше да е тая, ако не беше го имало отеца Лас Касас, и му казах: Благославям те, отче, загдето си докарал негри от Африка като роби, да облекчат робството на индианците, които били тъй или иначе на свършек, и му казах: Отче, благославям те, спасил си тая страна, и ѝ казах отново на Естреля: Звездо, аз вас ви обичам, а тя се разхохоти и ми каза, Съвсем си пиян, аз възразих и казах ѝ, Не, пиян не съм, ѝ казах, трезв съм, а тя ме прекъсна, Пиян си до гъза, ми каза и аз ѝ казах, Вие сте дама и дамите не казват мръсни думи, а тя ми каза, Аз не съм дама, аз съм артистка, мамка му, и аз я прекъснах и ѝ казах, Вие сте Звездата, на шега ѝ казах, и тя ми каза, Ама пиян си, и аз ѝ казах, Като бутилка съм, ѝ казах, пълен с алкохол, но пиян не, и я запитах: Бутилките пияни ли са, и тя каза, Не, ка’щяло, и пак се засмя, и аз ѝказах, Но над всички неща обичам Звездата, вие ми харесвате повече от всички съоръжения в лунапарк взети заедно, предпочитам Звездата пред руската планина, пред водосамолета, кончетата, и тя се засмя отново с хохотения, олюля се и накрая удари едно от безкрайните бедра с една от несвършващите си ръце и плясването отскочи по стените, сякаш оръдейният изстрел в девет вечерта оповести девет сутринта в оня бар, и тогава тя ме запита, Страстно, и аз ѝказах, Страстно, лудо и с любов, и тя ми каза, Не, не, аз казвах, че да, с моята страст, да с моята паст, и вдигна ръце до главата, искаше да каже с косата ли, и аз ѝказах, Вас цялата, и отведнъж изглеждаше най-щастливото създание на земята. Именно тогава аз ѝ направих голямото, единствено, невъзможно предложение на Звездата. Приближих и много тихичко, на ухото, ѝ казах: Звездо, искам да ви направя едно безчестно предложение, и казах, Звездо, хайде да пийнем нещо, и ми каза, О-ча-ро-ва-на съм, опъна с един гълток питието, което държеше в ръка, стори две стъпки от чачача да стигне до тезгяха и каза на бармана, Куклище, от моето, и аз я запитах, Какво е то алоето, и тя ми отговори, Не, алоето, не, от моето, което не е същото кат твоето, и се засмя и каза, Моето е, дето пие го Звездата и никой друг не може да го пие, загря ли, и пак се разсмя с хохотения, които разтърсваха огромните ѝгърди, както двигател друса калниците на стар камион.

Тогава ръчица една ме сграби за предлакътницата и беше Иренчето. Ще останеш цяла нощ ли, ме запита, там с дебеланата, и аз не ѝ отговорих и отново ме запита: Оставаш с дебеланата ли, и казах ѝ Да, само да, и не каза нищо, но впи нокти в ръката ми и тогава Звездата се изхохоти, с голямо превъзходство, себеуверена, и ме хвана за ръка и ми каза, Остави я, на котките пò им е добре на покрива, и му каза на Иренчето, Ей, девойче, хайде, покачѝсе на стол, и всичко живо се разсмя, даже Иренчето, което се изсмя по задължение, да не се изложи, да не стане за смях, и което показа две дупки от липсващи ѝ кътници зад горните кучешки, когато се смееше.

В представленийцето винаги имаше представление, и след като свършеше представлението, сега, се яви една румбаджийка, танцуваща под звука на джубокса, която се спря и каза на един минаващ сервитьор: Татенце, пусни прожектори, и сервитьорът отиде и бутна ключа веднъж и дваж, но понеже музиката свършваше всеки път, кога спираше джубоксът, румбаджийката оставаше на сухи бани и правеше едни чудновати стъпки, дълги, с трептящото си тяло и протягаше крак цвят сепия, току землист, току шоколадов, току тютюнев, захарен, ту тъмен, ту канелен, ту кафяв, ту кафе с мляко, ту меден, блестящ от потта, стегнат от танца, в тоя момент оставяше полата да се качи на пълните и гладки колене, сепия и канела и тютюн и кафе и мед, върху дългите бедра, пълни, гъвкави и съвършени, и лицето ѝ се отмяташе назад, нагоре, встрани, насам, натам, ляво и дясно, пак назад, все назад, назад, удряйки по тила, в изрязания ѝсияен и тютюнев гръб, назад и напред, движейки ръце до китките, над тях, раменете с невероятно еротична кожа, невероятно чувствена, все невероятна, движеше ги над гърдите, напред, над пълните и корави гърди, очевидно свободни, щръкнали очевидно, очевидно нежни: румбаджийката без нищо отдолу, Олива се казваше, се казва все още из Бразилия, вече без партньор, свободна, пусната сега, с лице на момиче ужасно извратено и също тъй невероятно невинно, измисляше движението, танца, румбата пред моите очи: цялото движение, цялата Африка, всички самки, всичкото танцуване, всичкия живот, пред моите очи, пък аз без проклетия фотоапарат, а зад мен Звездата, която виждаше всичко, казва: Харесва ти, харесва ти, и се надигна от престола на своя стол и преди още румбаджийката да бе свършила, отиде до грамофона, до контакта, казвайки, Толкоз прецуцунясване, изключи го, почти го изтръгна с бяс, като да бълваше пяна от мръсни думи през уста, и каза, Свърши се, край, сега идва музиката. И без музика, искам да кажа без оркестър, без съпровод, запя една непозната песен, нова, която излизаше от нейната гръд, от нейните огромни цици, от нейното буреобразно шкембе, от онова чудовищно тяло, и почти не ми даде да си спомня приказката за кита, дето пял в операта, защото притуряше нещо повече от лъжливото, сладникаво, лигаво, притворено чувство в песента, без блудкавата глупотевина на чувството, измайсторено търговски, на feeling-а, а с истинско чувство, и гласът ѝ излизаше нежен, пълнозвучен, течен, маслен, глас колоидален, изтичащ от цялото ѝтяло като плазма на глас, и отведнъж потръпнах. Отдавна нещо не бе ме разтърсвало така и започнах да се усмихвам гласно, защото бях току-що разпознал песента, да се смея и да хохотя, защото беше "Нощна обиколка", и помислих, Агустин, не си съчинил нищо, не си композирал нищо, тая жена ти измисля песента сега: ела утре и я вземи и я препиши и турѝѝтвоето име отново: "Нощна обиколка" се ражда тази нощ.

Звездата пя още. Изглеждаше неуморима. Веднъж я помолиха да изпее "Пачанга" и тя, неподвижна, крак пред крак, с редуващите се дънерища ръце над голямото вълнение от дънерища на нейния ханш, удряйки пода с един сандал, който беше ладия, потъваща вдън океана под дънерищата на краката ѝ, удряйки, карайки лодката да звънти о пода нееднократно, с плувнало в пот лице, със зурлата на диво животно, на обезкосмен глиган, с покапали от пот мустаци, изтъквайки напред цялата грозота на лицето си, очите сега по-мънички, по-злостни, по-скрити под веждите, които бяха просто две лоени козирки, по които се изписват с по-тъмно шоколадово чертите на грима, цялото ѝ лице пред безкрайното тяло, отговòри: Звездата пее само болера, каза и притури, Сладки песни, с чувство, от сърцето до устните и от устата до твоето ухо, детко, да го знаеш, и запя "Ние", измисляйки Злощастния Педрито Хунко, превръщайки неговата плачлива песен в истинска песен, в яка песен, пълна с мощна истинска носталгия. Пя още Звездата, пя до осем заранта, без да разберем, че било осем заранта, чак докато сервитьорите заприбираха всичко и един от тях, касиерът, каза: Съжаляваме, семейство, искаше да каже наистина семейство, не казваше думата, за да я каже, да каже семейство и да каже друго нещо по-различно от семейство, ами искаше да каже наистина семейство, каза: Семейство, трябва да затваряме.