При изключителни мерки за сигурност, за които са мобилизирани допълнителни полицейски сили от Париж и от други големи градове на Франция фестивалът в Кан вече отключи първите страсти "за и против" най-шумните заглавия своето тазгодишно издание (13-24 май).

Както се очакваше, първите изстрели на международната пресата се насочиха към много чаровния за едни и прекалено наивен за други "Приказка на приказките" на италианеца Матео Гароне.

Според режисьора, бароковите фантазии, свободно кръжащи около приказната "реалност" на три средновековни кралства, гъмжащи от страховити чудовища, отвратителни вещици, гигантски инсекти, морски дракони, обсебени от демонични страсти човешки същества и величествени пейзажи не са насочени към детска публика. "Точно обратното, отдалечаването от реализма и потапянето в света на разказвачи като Джанбатиста Базиле, Шарл Перо и братята Грим се оказа чудесна възможност да извадя на повърхността вградени в съзнанието ни фантазии – каза в Кан режисьорът. Той допълни, че за осъществяването на специалните ефекти и на неподражаемите декори не са използвани американски, а най-вече италиански специалисти и поради тази причина в Италия филмът е обявен за произведение с "изключително културно значение".

Великолепната в драматичната си строгост американска мексиканка Салма Хайек, впечатляващия с перверзния си чар французин Венсан Касел и най-вече подкупващия с шантавостта си британец Тоби Джоунс превърнаха премиерата на филма на "червения килим" във величествено актьорско дефиле.  

Подобно визуално пиршество, с единия крак в измислено "варварско" минало, а с другия – в безподобно пост-апокалиптично бъдеще предостави "Лудият Макс. Път на яростта" на австралийския режисьор, продуцент и сценарист Джордж Милър.

По стар обичай критиката тук, не винаги с особен възторг отбелязва (почти) неизбежното участие, но (почти) винаги извън официалния конкурс на световни блокбъстъри със зашеметяващи бюджети. В случая обаче суперлативите валят от всякъде. Филмът, в който се произнасят твърде малко думи, но за сметка на това се случват страхотни гонки с безподобно уродливи машини от всякакъв вид и калибър и в който прочутият Мел Гибсън вече е заместен от Том Харди бързо бе наречен "безподобно-екстравагантен пънк уестърн". Гротесков и маниашки, той бе похвален и заради абсолютно безподобното представяне на израсналата в Южна Африка Шарлиз Терон в ролята на едноръката императрица Фюриоза. Милър аргументира необходимостта от появата на новия си филм във вида, в който Кан го видя първи, с желанието си "киното да престане само да говори, а да се върне към истинската си същност, тази на картината и на звука".

Сниман изключителна аскетично, филмът "вдига завесата" над едни от най-незаслужено скриваните от вниманието на световната общественост жертви на нацизма. Това са били мъже, вкарвани насила в т.н. отряди за "директно третиране на телата на убитите". Главният герой Саул Аусенлендер е един от тях и е напълно наясно, че до дни ще бъде убит. А дотогава ще трябва да влачи голи тела по пода и да ги хвърля в пламъците на пещите. Той обаче предприема огромен риск. Скрива тялото на едно умъртвено момче, което обявява за свой син и започва да търси Равин. Така фикс идеята за погребение на детето по правилата на еврейската традиция обсебва целия филм. Супер крупните планове, в които се виждат най-вече лицата и очите на затворниците въздействат шоково, още повече, че онова, което се случва зад и около тях е почти размазано като изображение.

Англоезичната преса, особено американската, бързо изпадна във възторг от лентата и я нарече "най-категоричния филм на ужасите за Холокоста, правен някога в киното". Изпълнителят на главната роля Геза Рьорих, известен унгарски поет и интелектуалец емоционално защити съдбата на онези евреи, държани на специален режим в "лагерите на смъртта". "Да, те са били хранени и обличани от нацистите, за да бъдат в състояние да чистят пещите и да изхвърлят пепелта от изгорелите човешки тела. Но това не означава, че са убивали или са били на страната на нацистите. Те просто не са имали никакъв друг избор. Това, че ги наричат предатели не е справедливо. Ние искахме да поправим тази несправедливост и именно заради това направихме този филм. "Актьорите" ни говорят на седем езика и на няколко диалекта. Това е така, защото искахме да покажем сложността на проблема от всичките му страни".