Ричард Докинс: Науката е поезия, но Вселената не дължи никому смисъл
"По-странна, отколкото можем да предположим" - заглавието идва от великия британски биолог Дж. Б. С. Холдейн, който е казал, "Моето подозрение е, че Вселената е не само по-странна, отколкото предполагаме, а по-странна, отколкото можем да предположим. Има повече неща на небето и земята, отколкото са бленувани или биха могли да бъдат бленувани от която и да е философия."
С тези думи започна лекцията на световноизвестния еволюционен биолог, етолог и настоящ носител на неофициалната титла "най-известен атеист в света" проф. Ричард Докинс. Авторът на революционните в областта си "Себичният ген" (1976), The Extended Phenotype (1982, непреведена у нас) и още 11 научни и научнопопулярни книги бе звездата в програмата на петото издание на Софийския фестивала на науката миналия уикенд (макар и в сериозната конкуренция на комика Саймън Уотс от "Обществото за защита на грозните животни").
Докинс дойде да разкаже за начинаещи възгледите си за естествения подбор и най-вече защо според него науката е поезия, в която има повече красота и фантазия, отколкото в която и да е човешка измислица. Пътем даде и простичко еволюционно обяснение защо "хиляди заблудени хора" смятат Вселената за одушевено същество.
В държави, където църквата все още е обществен фактор и креационистите настояват, че библейската история трябва да се учи успоредно или дори вместо теорията на еволюцията, Докинс е силен и крайно разделящ общественото мнение глас. Вече пенсионирал се от научна дейност, той посвещава времето си на застъпничеството за научното и светското мислене, особено в образованието. Изявите му след бестселъра "Делюзията Бог" от 2006 г. му обаче носят все повече обвинения в крайна агресия срещу религията.
Той смята това за преувеличение: "Хората могат да вярват и да практикуват каквото си искат, но нека не индоктринираме децата. Ако някой не иска да ме слуша, може да ме игнорира. Децата в много училища обаче нямат избор да не слушат религиозна пропаганда." На среща с журналисти в София британският учен определи това като "малтретиране".
Той беше посрещнат предимно от единомишленици - билетите за първата му обявена лекция в "Театър София" бяха изкупени за по-малко от ден, а преди една от трите си срещи с публиката беше приветстван от делегация на "пастафарианци" - представители на пародийната интернет "Църква на Летящото спагетено чудовище" (неин "последовател" преди време осъди Австрия за правото да се снима за лични документи с гевгир на главата, по "религиозни причини".)
На хумора залагаше и самата лекция "По-странна, отколкото можем да предположим", която след Холдейн се препрати към автора на романа "Пътеводител на галактическия стопаджия" Дъглас Адамс.
"Той успя да превърне странността на науката в препитание, докарвайки я до комедийната й крайност. Докато други научнофантастични писатели я използват, за да гъделичкат влечението ни към мистериозното, Адамс я прилагаше, за да ни накара да се смеем. Това според мен е най-добрият подход. Защото алтернативата, понякога си мисля, е да плачем - поне що се отнася до някои от парадоксите на съвременната физика", каза Докинс и цитира друг остроумен научен гений - нобеловия лауреат по физика Ричард Файнман: "Ако си мислите, че разбирате квантовата теория, не разбирате квантовата теория."
Всичките й интерпретации са в конфликт с естествената човешка интуиция и точно затова науката изисква "буйни пристъпи на въображение". "В случая на умове като Айнщайн или Хайзенберг то надминава и най-добрата научна фантастика."
Тъй като мозъците ни са адаптирани към "среден" по мащаб човешки свят, няма нищо чудно, че не можем да разберем интуитивно събитията на квантово или космическо равнище. И предвид, че сме пригодени да плуваме в "социалното море" на себеподобните си, не е изненадващо, че сме склонни да приписваме качества като мисъл и воля на категорично неодушевени неща като Вселената, казва Докинс.
Дали въобще някой разум може да надмогне собствените си еволюционни ограничения - той остави въпроса отворен. Но заяви, че "всеки учен трябва да може да се наслаждава на абсурда".
Лекцията премина накратко през основния аргумент на "Себичният ген", а именно геноцентричния възглед към еволюцията, според който видовете са просто еволюционно успешни и стабилни "съдове", които само обслужват разпространението на гените. Или по думите на Докинс - "носорогът не е много по-различен от вируса на грипа в смисъл на това, че геномът му също е програма, която казва "копирай ме", но "копирай ме по невъобразимо заобиколния начин чрез създаване на носорог".
Геноцентричният възглед помага да се обяснят егоистичните и алтруистични поведения в животинския свят, които сами по себе си могат да бъдат унищожителни за индивида или за групата. В най-опростен пример за алтруизъм (терминът няма морална отсянка) гените програмират индивида да прави жертви само за най-близките си роднини, защото се съдържат и в тях.
Човекът обаче според Докинс е първият вид, който има потенциал да надмогне тази предопределеност и да демонстрира алтруистично поведение спрямо целия вид, род и екосистема. Той е и единственият, който има способностите да се спаси от съдбата на всички квартиранти на планетата - неизбежното изчезване.
Трябва ли да се притесняваме тогава от екологичното бъдеще на Земята, за доминацията на нашия вид? Отговорът на учения на въпрос от публиката е "да".
"Сред човечеството има индивиди, които са способни на алтруистично самоограничение - доста голяма група хора, ако не и мнозинството. Това е нещо съвсем ново на еволюционната сцена и, от една страна, е много окуражаващо, а от друга - не, защото е прецедент. Няма нищо в еволюционната теория, което да постулира, че което и да е същество ще ограничи собствения си интерес в името на интереса на света като цяло.
Това, което, изглежда, се е случило с хората, е, че инстинктът за алтруистично поведение към близки роднини и към онези, от които очакваме да получим нещо в замяна, е бил пренесен върху по-разширена група същества. Трикът е да се опитаме да го направим още по-общ, така че мнозинството от хората да изпитват този алтруистичен импулс.
За целта имаме политически инструменти. Плащаме данъци, имаме полиция, инфраструктура, транспорт - редица неща, които са уникални в животинския свят. За тях отговарят политическите институции, които можем да приемем за работещи в една значителна част от света. Така че има някакви основания за надежда.
Понастоящем институциите са организирани на национален принцип, макар че все по-голямо значение имат международните... Ако искаме да спасим цялата планета, вероятно трябва да подобрим международното сътрудничество.
Но какво знам аз, аз съм просто биолог."