Откъс от "Как действа литературата" на Джеймс Уд

В неделната рубрика "Четиво" публикуваме откъс от книгата "Как действа литературата" на известният критик и литературен журналист Джеймс Уд, преподавател в Харвард и автор на "Ню Йоркър". Уд беше гост на фестивала "Столица Литература" в началото на седмицата, където изнесе лекция със същото име. В книгата, издадена на български от "Кралица Маб" в превод на Емилия Ничева-Карастойчева, Уд размишлява на достъпен език за основни понятия в белетристиката като метафората, гледната точка, героя, детайлите, реализма.

Навярно защото не знам какво точно е героят, намирам за особено трогателни постмодерните романи като "Пнин" на Набоков, "Разцветът на госпожица Джийн Броуди" на Мюриъл Спарк, "Годината, през която Рикардо Рейс умря" на Жузе Сарамаго или "Свирепи детективи" на Роберто Боланьо, чиито герои са едновременно реални и нереални. Във всеки от тези романи авторите ни подтикват да размишляваме върху фикционалността на героите и героините. Приятният парадокс е, че точно тези размисли подклаждат у читателя желание да превърне фикционалните герои в "реални", да каже на писателя: "Знам, че те са само фикция – непрекъснато ми го внушаваш. Но мога да ги опозная само ако ги възприемам като реални." Така въздейства "Пнин" например. Недостоверният разказвач настоява, че професор Пнин е "персонаж" в двата смисъла на думата – типизиран образ (ексцентричен емигрант, шут) и литературен герой, плод на въображението на разказвача. Но тъкмо защото негодуваме срещу снизхождението на разказвача спрямо наивното му и глуповато притежание, ние държим зад "типажа" да открием истинския Пнин, който заслужава да бъде опознаем в цялата му пълнота и сложност. Романът на Набоков е изграден така, че да подклажда желанието ни да съзрем истинския професор Пнин, "истинската фикция", която да противопоставим на мнимата фикция на надменния и злонамерен разказвач.

Великият роман на Жузе Сарамаго "Годината, през която Рикардо Рейс умря" въздейства малко по-различно, но в крайна сметка постига същия ефект и като "Пнин" се превръща в трогателно изследване на истинския "аз". Бразилският лекар Рикардо Рейс е дистанциран, консервативен естет, решил да се завърне в родната Португалия. Наближава краят на 1935 година и великият поет Фернандо Песоа току-що е починал. Рейс също е поет и кончината на Песоа го наскърбява дълбоко. Чуди се какво да прави. Спестил е известна сума и за известно време отсяда в хотел, където изживява афера с камериерката. Пише няколко красиви стихотворения. Явява му се духът на Песоа. Сарамаго пресъздава разговорите им директно и буквално. Рейс се разхожда из лисабонските улици. Започва 1936 година. Рейс чете вестниците, все по-разтревожен от смута, обхванал Европа – гражданската война в Испания и режима на Франко, Хитлер в Германия, Мусолини в Италия и фашистката диктатура на Салазар в Португалия. Иска му се да не чува лошите новини. С умиление си мисли как деветдесетгодишният Джон Д. Рокфелер настоявал всеки ден да му носят специално цензурирана версия на "Ню Йорк таймс", променена така, че да съдържа само добри новини. "Световните заплахи са вездесъщи като слънцето, ала Рикардо Рейс се прислонява под собствената си сянка."

Рикардо Рейс обаче не е "истински" литературен герой, каквото и да означава това (като Дейвид Копърфийлд или като Ема Бовари). Той е един от четирите псевдонима, използвани от действителния Песоа – поетът, живял и творил в Лисабон и починал през 1935 година. Изключителното сияние на тази книга, меките, деликатни тонове, които я превръщат сякаш в мираж, произтичат от плътността, с която Сарамаго изобретява дважди фиктивен герой – фикция и на Песоа, и на Сарамаго. Това позволява на Сарамаго да ни провокира с вече известен ни факт, а именно – че Рикардо Рейс е плод на въображението. Сарамаго постига нещо дълбоко и трогателно, понеже самият Рикардо се чувства някак недействителен, в най-добрия случай – наблюдател иззад кулисите, човек в периферията на живота. И когато Рикардо размишлява така, у нас се надига странна нежност, разбиране, че знаем нещо, което той не знае – че не е реален.

Съществува ли възможност всички ние да сме въображаеми герои, отгледани от живота и написани от самите себе си? Подобен въпрос задава Сарамаго, няма значение, че той достига до него, тръгвайки в посока, противоположна на постмодерните романисти, които обичат да ни припомнят метафикционалността на всичко. Постмодерните романисти (като Джон Барт) неизменно ни наставляват: "Не забравяй – това е просто литературен персонаж. Аз го измислих." Тръгвайки от своя герой обаче, Сарамаго успява да "прекоси" този скептицизъм, ала в обратната посока – към действителността, към най-дълбоките въпроси. Сарамаго пита – "какво всъщност означава "просто литературен персонаж"? И неговото колебание е по-истинско от скептицизма на Уилям Гас, понеже в реалния живот никой никога не казва: "Аз не съществувам." По-скоро твърдим: "Вярвам, че съществувам." Точно като Рикардо Рейс.

В романите на Сарамаго аз-ът понякога хвърля само сянка – като Рикардо Рейс, – но тази сянка не внушава, че аз-ът не съществува, а само, че е трудно забележим, почти невидим – както сянката, която слънцето хвърля, ни предупреждава, че сме неспособни да погледнем директно към него. Рикардо Рейс е дистанциран, призрачен. Не иска да го въвличат в истински взаимоотношения, включително в политиката. Европа се олюлява на ръба на войната, а Рикардо си позволява лукса да размишлява върху собственото си съществуване. Пише стихотворение, което започва така: "Не струваме нищо, по-дребни сме от нищожества." В друго четем: "Върви с празни ръце, понеже мъдрият се задоволява със спектакъла на живота." Романът обаче подсказва, че не е съвсем редно да се задоволяваме със спектакъла на живота, когато зрелището е ужасяващо.

Въпросът, който задава този роман (както и повечето други на Сарамаго), не се ограничава до тривиалната "метафиктивна" главоблъсканица "съществува ли Рикардо Рейс?" Романът повдига далеч по-мъчителен проблем – съществуваме ли, ако отказваме да се обвързваме с другите?