Подготовката е различна – неща, които се правят тук, не се правят там и обратно. Есетата са застъпени много във френската традиция. Напоследък учим студентите си и на коментар на превод, какъвто, оказа се, българските студенти в магистърска дори вече програма почти не са правили. Направи ми впечатление в тази връзка коментарът на едно момиче на стихотворение на един американски автор от 20-те години на миналия век – типично модернистично стихотворение, с малко по-солени думички. И този коментар беше абсолютна апология не на превода, а на адаптацията. 

Момичето казва, че за нея поезията е нещо, което трябва да звучи възвишено, поетично, което е чиста тавтология, и че според нея много ще се принизи стихотворението, ако има жаргон. 

Тези неща витаят навсякъде все още прекалено много. Във Франция също. Прекалено много хора имат своя представа как "трябва" да звучи литературата. А аз искам да ги науча, че не бива да налагат своето разбиране за поетика, а да се вслушват в чуждата поетика. Това, което трябва да възпроизведат, е ритъмът или, както го определя Анри Мешоник*: "организацията на движението на речта на един 

индивид". Защото, в крайна сметка, на какво се дължи универсалността на един литературен текст, колкото и парадоксално да звучи? Именно на едно силно индивидуализирано писане. 

В епохата на "неверните хубавици" мотивациите са такива, да. Но това, което ми беше интересно в моята книга "Отвъд пределите на превода. Историята на една дихотомия", бе да видя, че в България по време на Възраждането преводите също са "неверни", но по съвсем противоположни причини. Тогава се изгражда една литература и самият оригинален текст няма значение, важно е да се учим чрез текста. Докато през ХVII век във Франция, векът на класицизма, се наблюдава, бих казала, една гигантска наглост заради едно гигантско самочувствие спрямо езиците, от които се превежда и спрямо френския. 

Аз отдавна чувствам своята роля точно като музикален инструменталист. И много съжалявам, че поради икономически причини не може да имаме 2-3-4 преводачески изпълнения на един текст. Има, но те са все препревеждане във времето. А на мен ми се ще симултанно. Би биломного интересно и някои аспекти от текста щяха да излизат много по-силно. Аз вече не си купувам и толкова много СD-та на различни парчета или композитори, колкото все повече изпълнения на едно и също произведение. Слушаш часове наред едно изпълнение, след това другото. Първата реакция може да е отхвърляне, не си свикнал – друго темпо, друга каденца… След това обаче, ако си търпелив: "Ами да, виж колко хубаво!…" Носи нещо неочаквано. Аз обичам да ме изненадват. И това ми липсва при много писатели – вече не ме изненадват толкова.

Не знам. Наистина не знам. Любимият ми инструмент е чело.

Ха-а-а, виж ти, не си спомням… Понеже това беше голям текст, а напоследък превеждам по-съвременни автори… При описанието на битките ми беше скучно, поради което исках музика, която да не се натрапва. И избрах "Добре темперирано пиано".

О, да! Без Бах не мога…

Да, но съвсем различни. А и при Емилия не е само Бах. И ще ти кажа една от причините, поради която в последната ѝ книга "Концерт за изречение" междинната част се казва "Шакона". Аз случайно открих един диск чрез уебсайт, който намира млади таланти, невероятно добри. За първи път благодарение на тяхно изпълнение на "Есен" на Вивалди слушам клавесина, който иначе все е приглушен от другите инструменти. Страхотно! Та чрез тях открих CD "Шакони". Вътре, на трето място е истинската "Шакона" на Бах, която е за цигулка, а иначе има още три за пиано… 

Музиката ми въздейства силно и подарих диска на Емилия. Много ѝ хареса и… "Шакона"!

(смее се) Доколкото знам, и Георги Арнаудов* е написал нещо, след като прочел книгата… 

Като малка аз никога не съм харесвала особено приказките. Четях развлекателни книжки – детективски и т.н. Една от моите две баби, много я обичах, имаше голямо влияние върху мен и трябваше на 15 години да се освободя от него, защото беше строго католически вярваща. Тя имаше цялата поредица на графиня София дьо Сегюр, по рождение Ростопчина, дъщеря на граф Фьодор Ростопчин, който запалил Москва, за да не я вземат французите. Той е заточен в Полша, след това пътува из Европа, дъщеря му София се омъжва за граф дьо Сегюр, приема католицизма и започва да пише. Пише страшно увлекателно и страшно морално. Действието се развива в аристократични семейства от френската провинция, големи семейства… 

Беше много морално… И руско. Мисля, че по някакъв начин всичко руско, славянско ме е привличало. До този ден през април 1973 г., когато моите родители се връщат вкъщи с двойка българи. Мъжът беше на стаж, тя с него в Париж, бяха оставили дори като залог детето си в България, франкофони, но помежду си, естествено, говореха на български. И си спомням, просто виждам още сцената, това беше през 73-а, преди… е, да, 38 години, когато чух жената, която имаше много хубав глас, езикът ми действаше – не мога да ти кажа защо – като нещо припознато, адски музикално – може би заради всичките "ц", "з", "с", "ш"… Българите произнасят "с"-то по много по-звънлив начин, отколкото ние. И реших тогава, че този език искам да е мой, и – наивно, – че искам да го говоря като тях. 

Видът на глаголите. И все още ми е трудно. Глаголната система на българския език е ужасна или не, не – по-скоро чудесна, защото е изключително богата. 

Йордан Радичков, "Луда трева".

Тогава… не мога да кажа. Странно ми беше. Ще ти кажа защо: Как се ражда романът във Франция? През ХII век в т.нар. "куртоазно общество". Значи любов – мъжът, подчинен на своята любима. След това виж Балзак, Стендал, Флобер, Пруст – при нас моторът на романовото повествование какво е – обществото и любовта. Винаги! И аз попадам на една литература (изключвам "Тютюн", защото "Тютюн" тогава не беше верният "Тютюн") – вземи например Радичков, вземи Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, вземи Николай Хайтов – любовните истории не ги интересуват.

Така че за французойчето, което бях тогава – странна литература, защото къде е любовта, в нея няма двойки, няма тройки (смее се), нещата са други – сблъсък между градския живот и селския, между поколенията, патриархалният живот, който си отива за ужас на старите – такива неща, които трябваше да разбирам… При Радичков именно заради тази "любовна" характеристика на френската литература всичко, което беше магическо, фантастично, ми беше чуждо в началото.

Тогава бях студентка в университета, в който преподавам сега, паралелно следвах и класическа филология, и това ми беше първата задача. Една преподавателка ми каза: Вие сигурно много обичате да превеждате, защото превеждате много от старогръцки и латински, искате ли да преведете нещо от български?"

Горе-долу 40.

Алек Попов, "Черната кутия"… За съжаление, засега не мога да намеря издател. Но, разбира се, не губя надежда…