Из "Седем добри години" от Етгар Керет
В рубриката "Четиво" публикуваме един разказ от "Седем добри години" - петият сборник с кратка проза на израелския писател Етгар Керет, който излиза на български. Това са фейлетоните на Керет, публикувани в международния печат от раждането на сина му Лев през 2005 г. до смъртта на баща му Ефраим през 2012 г.
Както и с предните си четири книги, Керет гостува в България през седмицата, за да го представи. "Седем добри години" е издадена от "Жанет 45", а преводач от английски е Милена Варзоновцева.
ИЗВЕДНЪЖ... ВСЕ СЪЩОТО
- Мразя атентатите – казва слабата медицинска сестра на възрастната. – Искаш ли дъвка?
Възрастната си взема дъвка и кимва.
- Какво да се прави... – казва. – И аз мразя спешните случаи.
- Не ми е заради спешните случаи – настоява слабата. – Нямам проблем с катастрофи и разни подобни. Просто не мога да трая атентатите. Всичко развалят.
Седя на пейката пред родилното и си мисля, че сестрата е права. Дойдох преди час ужасно развълнуван, с жена ми и един таксиметров шофьор чистофайник, който, като й изтекоха водите, се притесни, че ще му съсипем тапицерията. А сега седя в коридора оклюмал и чакам екипът да излезе от спешното. Всички освен двете сестри помагат на ранените в атентата. А и контракциите на жена ми понамаляха. Сигурно дори бебето усеща, че тая работа с появата на бял свят не е чак толкова наложителна. Докато вървя към кафенето, покрай мен минават няколко проскърцващи колички с ранени. Жена ми крещя като луда в таксито, а тези хора не шукват.
- Вие не сте ли Етгар Керет? – пита един тип с карирана риза. – Писателят?
Кимвам неохотно.
- Ти да видиш! – казва той и вади мъничък диктофон от чантата си. – Къде бяхте по време на атентата? – пита. Аз се поколебавам за миг, а той продължава съчувстващо: – Не бързайте. Спокойно. Преживели сте шок.
- Не съм бил там – обяснявам. – В болницата съм по съвпадение. Жена ми ражда.
- Ооо – той дори не се опитва да прикрие разочарованието си и изключва диктофона. – Мазел тов, честито.
После сяда до мен и пали цигара.
- Защо не говорите с някой друг? – предлагам му, за да се отърва от цигарения дим. – Преди минутка видях да откарват двама души в неврологията.
- Руснаци – въздъхва, – бъкел иврит не знаят. А в неврологията не пускат. Това е седмият ми атентат в тази болница и им знам всичките номерца.
Седим и мълчим около минута. Той е десетина години по-млад от мен, но е започнал да оплешивява. Хваща ме, че го гледам, и казва с усмивка:
- Жалко, че не сте били на мястото. Цитат от писател чудно щеше да ми лепне на дописката. Друго си е оригинален човек, с визия. След всеки атентат, все същото. "Изведнъж чух бум!", "Не знам какво стана", "Всичко беше в кръв". Писна ми.
- Не са виновни хората – казвам. – Просто атентатите са едни и същи. Какво оригинално очаквате да чуете за взрив и невинни жертви?
- Знам ли – вдига рамене той. – Вие сте писателят.
Хора в бели престилки излизат от спешното и тръгват към родилното.
- Вие сте от Тел Авив – казва ми репортерът. – Защо сте били път чак до тази дупка за раждането?
- Искахме го естествено, а родилното тук...
- Естествено?? – прекъсва ме той и се изхилва. – Какво му е естественото от утробата на жена ви да изскочи джудже с висяща от пъпа връв?
Дори не се опитвам да отговоря.
- Казах на моята – продължава той, – "Ако някога ще раждаш, само секцио, както в Америка. Не искам някакво си бебе да те разтегли и да ми развали кефа." В днешно време само в примитивни страни като нашата жените раждат като животни. Ялла, отивам да бачкам – и докато се изправя, се пробва още веднъж. – Няма ли все пак да кажете нещичко за атентата? Не ви ли повлия някак? Например на решението как ще си наречете бебето, нещо такова.
Усмихвам се извинително.
- Карай да върви – подмигва ми той. – Леко да е!
След шест часа от утробата на жена ми изскача джуджето с висящата от пъпа връв и моментално се разревава. Опитвам се да го успокоя, да го убедя, че няма за какво да се тревожи. И че докато порасне, всичко тук, в Близкия изток, ще се е наредило: ще е настъпил мир, вече няма да има атентати, а дори и да се случват веднъж на високосна година, все ще се намира по някой оригинален човек с визия да ги опише по най-добрия възможен начин. Бебето се успокоява за миг и премисля следващия си ход. Уж е наивно – нали е новородено, – но и то не се връзва, така че след миг колебание и леко хлъцване отново надува гайдата.
