Шарлот се нарежда на страната на презрените художници.

Интересува се от развитието на изобразителното изкуство, от най-новите теории.

Притежава книги на изкуствоведа Аби Варбург.

Когато научих този факт, всичко ми се стори очевидно.

Преди да чуя за Шарлот, бях изключително заинтригуван от Аби Варбург.

В 1998 прочетох една статия в "Либерасион", озаглавена: "Варбург, спасителна операция..."

Журналистът Робер Маджори говореше за някаква легендарна библиотека.

Словосъчетанието прикова вниманието ми.

Открай време търся една библиотека, която се е загнездила в съзнанието ми.

Един обсебващ образ от детството.

Дали не идва от предишен живот?

Нещо в името на Аби Варбург ме привличаше.

Затова изчетох всичко за този чудат индивид.

Богат наследник, най-големият син в семейството, той решава да отстъпи своето състояние на братята си.

При едно-единствено условие: да му купуват всички книги, които поиска.

Така той поставя началото на един изключителен библиотечен фонд.

Има собствени теории за подредбата на книгите.

Една от тях е тази за добросъседството.

Книгата, която търсим, не е непременно тази, която трябва да прочетем.

Добре е да погледнем и книгата до нея.

Часове наред се разхожда между книгите, изпаднал в блажен захлас.

На границата на умопомрачението, той си говори с пеперудите.

Впрочем няколко пъти е затварян в лудница.

Събира всички лекари и се опитва да им докаже, че не е луд.

Ако ви го докажа, ме пускате да изляза!

След смъртта му през 1929 година неговите последователи продължават делото му.

Начело с Ернст Касирер.

Предчувствайки опасността, те решават да спасят библиотеката.

Пренасят я в Лондон през 1933 година (книги, бегълци от нацизма).

И до ден днешен се намира там, на Уобърн Скуеър.

Често съм я посещавал.

През юли 2004 година получих стипендия за пътешествие с художествена цел.

Тази програма се нарича Мисия Стендал.

Имах нужда да отида в Хамбург, да посетя родната къща на Варбург.

За да събера материал, разбира се.

Но и за да поставя увлечението си в контекста на реалността.

Не преставах да мисля за Варбург.

За личността му, за епохата и за историята на библиотеката в изгнание.

Тръгнах с дълбокото убеждение, че ще получа просветление.

Но нищо не се случи.

Какво ли бях очаквал?

Дори не си спомнях защо точно съм дошъл.

Германия ме влечеше все повече и повече.

Обсебен бях от немския език.

Слушах песни в изпълнение на Катлийн Ферие.

В много от романите ми героите говорят немски.

Някои героини го преподават или превеждат от този език.

Носех се върху смътната си интуиция.

Всички хора на изкуството, които обичах, бяха германци.

Даже и дизайнерите, което беше повече от странно.

Никога не съм се интересувал от мебели.

А тогава се бях влюбил в бюрата в стил "Баухаус".

Ходех в Конран Шоп само за да ги погледам.

Отварях чекмеджетата им, както някои пробват обувки.

И най-сетне Берлин, заобичах Берлин.

Стоях с часове на терасата на някое кафене на "Савиниплац".

Или разлиствах книги за изкуство в кварталните книжарници.

Казаха ми, че влечението ми е на мода.

Вярно, че всички обожават Берлин.

Обграден съм от хора, които искат да живеят там.

Но аз не се чувствах модерен.

Напротив, чувствах се стар и демоде.

После открих произведението на Шарлот.

По най-голяма случайност.

Не знаех какво отивам да видя.

Трябваше да обядвам с една приятелка, която работи в музей.

Тя ми каза: Ела да видиш изложбата.

Само това.

А може и да е добавила: ще ти хареса.

Но не съм сигурен.

Нищо не бях предвидил.

Тя ме заведе до залата.

Беше мигновено.

Чувството, че най-сетне съм намерил онова, което търся.

Неочакваната развръзка на влеченията ми.

Скитайки, се бях озовал на правилното място.

Разбрах го в мига, в който открих "Живот? Или Театър?".

Всичко, което обичах.

Всичко, което ме вълнуваше от години.

Варбург и живописта.

Немските писатели.

Музиката и фантазията.

Отчаянието и лудостта.

Всичко беше тук.

В заря от ярки цветове.

Мигновената близост с някого.

Особеното усещане, че вече си бил на това място.

Произведението на Шарлот ме накара да изпитам точно това.

Вече познавах онова, което в момента откривах.

Приятелката ми ме попита: Е, харесва ли ти?

Не можах да отговоря.

От вълнение.

Вероятно си е помислила, че изложбата не ме интересува.

А всъщност.

И аз не знам.

Просто не можех да изразя какво чувствам.

Неотдавна попаднах на един текст от Джонатан Сафран Фоер.

Не познавам добре този автор.

Но изпитвам леко абсурдна симпатия към него.

Защото понякога сме един до друг на рафтовете в книжарниците.

Сближаваме се както можем.

Нова версия на теорията за добросъседството.

Той разказва за шока, който е изпитал, когато е открил Шарлот в Амстердам.

И той попаднал на нея случайно.

Споменава за някаква важна среща, която имал в този ден.

И която буквално се изтрила от паметта му.

Излязох от изложбата в същото състояние.

Нищо друго нямаше значение.

Усещането, че си напълно завладян от нещо, е толкова рядко.

Бях окупирана територия.

Дните минаваха, но това чувство оставаше непокътнато.

Водих си бележки с години.

Не спирах да прелиствам произведението й.

Цитирах или споменавах Шарлот в много от романите си.

Толкова пъти се опитах да напиша тази книга.

Но как?

Да включа ли себе си?

Или да романизирам историята?

В каква форма да въплътя това, което ме обсебва?

Започвах, опитвах се и после изоставях.

Не успявах да напиша две изречения едно след друго.

Нещо ме спираше на всяка точка.

Просто не можех да продължа.

Усещането беше физическо, сякаш се задушавам.

Имах нужда да мина на нов ред, за да си поема дъх.

Накрая разбрах, че трябва да напиша книгата така.