Откъс от "Красиви и прокълнати" от Ф. Скот Фицджералд
В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Красиви и прокълнати" на Скот Фицджералд - историята, в която мнозина виждат връзката на известния писател с любимата му Зелда Сейър. Романът наскоро бе преиздаден от "Ентусиаст". Преводът от английски е на Силвиана Златева.
Магия
Поразителното и неочаквано чудо на нощта избледнява с бавната смърт на последните звезди и преждевременната поява на първите вестникарчета. Пламъкът се превръща в някакъв далечен и платоничен огън. Бялата топлина се е оттеглила от желязото и въглените са изтлели.
По полиците с книги в библиотеката на Антъни, които плътно покриваха една от стените, пълзеше мразовит и дързък сноп светлина и докосваше с ледено неодобрение Тереза Френска и Зулейка Магьосницата – и Хусие Кора, – а после се връщаше назад по рафтовете и годините, за да поспре със съжаление върху често призоваваните сенки на Елена, Таис, Саломе и Клеопатра.
Изкъпан и избръснат, Антъни седеше в креслото с най-големите възглавници и го наблюдаваше, докато при изгрева на слънцето лъчът не се задържа за миг върху копринените ресни на килима – и се скри.
Беше десет часът. "Сънди Таймс", разпилян в краката му, широко пропагандираше с помощта на илюстрации и статии, обществени прозрения и спортни страници, че през изминалата седмица светът е бил невероятно зает с придвижването си към някаква великолепна, макар и не съвсем ясно определена цел. От своя страна, Антъни бе посетил веднъж дядо си, два пъти борсовия си посредник и три пъти шивача си, а през последния час на последния ден от изминалата седмица бе целунал едно много красиво и очарователно момиче.
Когато се прибра у дома си, въображението му раждаше възвишени, непознати мечти. Внезапно всички колебания бяха изчезнали от главата му, не бяха останали никакви вечни въпроси за решаване и пререшаване. Беше изпитал емоция, която не бе нито душевна, ни физическа, нито пък просто смес от двете, и засега любовта към живота го поглъщаше изцяло и не му позволяваше да мисли за нищо друго. Той с радост би позволил този експеримент да остане единствен и неповторим.
Имаше почти обективното убеждение, че никоя от жените, които познаваше, не би могла по нищо да се сравни с Глория. Тя приличаше единствено на себе си, беше неизмеримо искрена – в това бе сигурен. В сравнение с нея познатите му две дузини ученички и дебютантки, младоженки, бездомници и уличници бяха "женски", в най-презрения смисъл на тази дума, бяха животни за разплод, които все пак разпръсваха около себе си онази едва доловима миризма, напомняща за атмосферата на пещера и детска стая.
Досега, доколкото можеше да види, тя не се бе поддала на нито едно негово желание, нито пък бе поласкала неговата суета – ако, разбира се, удоволствието, което изпитваше в неговата компания, не се смяташе за ласкаене. Всъщност той наистина нямаше причина да мисли, че го е удостоила с каквото и да било в повече от останалите. Така стояха нещата. Мисълта за някакво усложнение, произтичащо от изминалата вечер, бе колкото далечна, толкова и противна. А и тя бе отрекла случилото се с решителна неискреност. Те бяха двама млади хора с достатъчно въображение, за да различат игра от реалност – и поради чистата случайност, която ги срещна и размина, щяха да твърдят, че не са били засегнати.
След като взе това решение, той отиде до телефона и набра номера на хотел "Плаза".
Глория беше излязла. Майка ѝ не знаеше нито къде е отишла, нито кога ще се върне.
Странно, но в този момент той за пръв път изпита усещането за нещо нередно в цялата тази история. Имаше някакъв елемент на безсърдечие, почти на непристойност в отсъствието на Глория от дома ѝ. Той подозираше, че излизайки навън, тя е искала да събуди любопитството му и да спечели предимство. Когато се върне, щеше да намери записано името му и да се усмихне. С лека, сдържана усмивка! Вероятно той трябваше да изчака няколко часа, за да отнесе със себе си вкъщи безкрайната нелогичност, с която приемаше случилото се. Каква глупава грешка! Тя щеше да си мисли, че той се смята за особено поласкан. Щеше да мисли, че той реагира с най-неуместна интимност на един съвсем банален епизод.
Той си спомни, че миналия месец домоуправителят му, на когото бе изнесъл една доста несвързана лекция на тема "приятелят на човека", бе дошъл на следващия ден и поради случилото се предишната вечер се беше настанил до прозореца и бе изпаднал в сърдечна бъбривост в продължение на половин час. Антъни с ужас се питаше дали Глория няма да го погледне така, както той бе погледнал онзи човек. Него – Антъни Печ! Ужас!
Никога не му беше хрумвало, че той е някакъв пасивен елемент, подложен на въздействие от сили над и извън Глория, че е просто чувствителната плака, която запечатва снимката. Някакъв грамаден фотограф бе фокусирал камерата си върху Глория и, щрак! – бедната плака не можеше да не бъде проявена, тъй като подобно на всяко нещо тя бе ограничена по природа.
Антъни се беше излегнал върху дивана, взираше се в оранжевата лампа, безспирно прекарваше тънките си пръсти през тъмната си коса и измисляше нови символи за часовете. Сега тя навярно бе в някой магазин, движейки се гъвкаво сред кадифетата и кожите, а роклята ѝ издаваше приятен шепот сред този свят на копринено шумолене, хладен сопранов смях и аромат на купища откъснати, но живи цветя. Многобройните Мини, и Пърл, и Джуъл, и Джени сигурно се трупаха около нея, подобно на придворни дами, носейки огромни топове креп-жоржет, деликатен шифон, хвърлящ пастелни отблясъци върху бузите ѝ, млечнобяла дантела, която да обвие досущ като бледа мъгла шията ѝ – в днешно време дамаската се използваше за обличане на свещеници и дивани, а платовете от Самарканд се помнеха само от стиховете на поетите романтици.
След малко тя щеше да отиде другаде, отмятайки глава стотици пъти под стотици шапки, в напразно търсене на изкуствени черешки, за да подхождат на устните ѝ, или сливи, които да са сочни като тялото ѝ.
Ще настъпи обяд – и тя щеше да забърза до Пето Авеню, подобно на някакъв скандинавски Ганимед, а модерното ѝ кожено палто щеше да се развява в ритъма на стъпките ѝ. Бузите ѝ щяха да станат още по-румени, сякаш вятърът я докосваше с голямата си четка, а дъхът ѝ щеше да наподобява възхитителна мъгла в свежия въздух – и вратите на "Риц" щяха да се въртят, тълпата щеше да се разделя, петдесет чифта мъжки очи щяха да се вперят в нея, да я поглъщат, а тя щеше да възвръща забравените мечти на съпрузите на немалко напълнели и смешни жени.
Един часът. С вилицата си тя щеше да измъчва сърцевината на някой обожаващ я артишок, докато придружаващият я щеше да я дави в гъстите, капещи реплики на един омаян мъж.
Четири часът. Малките ѝ крачка се движат в ритъма на мелодията, а лицето ѝ ясно се различава сред тълпата. Партньорът ѝ е щастлив като погалено домашно животно и напълно замаян... После – после ще се спусне нощта и може би отново ще я обхване униние. Рекламите ще обливат улиците със светлина. Кой знае? Те не бяха по-умни от него, но може би се опитваха да уловят повторно тази картина, изпълнена със сметана и сенки, която бяха видели предишната нощ на пустото авеню. И може би щяха да успеят, о, да може би! Хиляди таксита щяха да спират до тротоарите и само за него тази целувка нямаше никога да се повтори. В една от хилядите си маски Таис1 щеше да спре някое такси, да се качи в него и да обърне лицето си към любовта. И бледостта ѝ щеше да бъде девствена и прекрасна, а целувките ѝ – целомъдрени като луната...
Той развълнувано скочи. Колко ненавреме бе излязла! Най-после бе разбрал какво искаше тя – да я целуне отново, да намери покой в безкрайната ѝ неподвижност. Тя беше краят на всяко безпокойство, на всяко недоволство.
Антъни се облече и излезе, което трябваше да направи доста отдавна, и отиде при Ричард Керъмъл, където в стаята му чу най-новия вариант на последната глава от "Демоничният любовник". Потърси Глория в шест часа. Откри я чак в осем и – о, връх на върховете! – тя не можела да му отдели време до следващия вторник следобед. Отчупено парче пластмаса изтрака по пода, когато той ядосано захвърли слушалката.
