Смъртта на писателя и властта на езика
Хесус Мигел "Сусо" де Торо е роден и живее в Сантяго де Компостела, Галисия. Автор е на тридесет и една книги, сред които романи, разкази и текстове за театър. През 2003 г. с "Тринайсет камбани" печели Испанската национална награда за литература. Книги като "Ленд Ровър" (преведена на български език) и "Полароид" оказват формиращо влияние върху новата галисийска проза. Той е сътрудник на различни вестници и списания, включително Ел Паис, има сериозен опит и като телевизионен сценарист. Политическите му позиции често са му навличали негативни последствия в Галисия и Мадрид. Днес работи като преподавател в училище в Сантяго де Компостела.
Сусо де Торо беше гост на третото издание на Софийския международен литературен фестивал.
Като какъв се определяте в момента – писател, журналист, сценарист, учител?
- Като преподавател си изкарвам прехраната. Това за мен не е призвание, честно казано. Обичам децата, но мисълта ми винаги се движи към света на въображението. Когато бях малък, възрастните ме наричаха на галисийски "стареца с приказките". Бях дете, което непрекъснато мечтае, разказва истории и по съвсем естествен начин тази моя склонност се превърна в моя професия. Така че съм писател.
Как се отнасяте към определението (срещано до името Ви), че сте неосъзнат постмодернист?
- Не бях съвсем неосъзнат. Бях запознат с дебатите за постмодернизма от 80-те години. Тогава имаше критики към книгата ми "Полароид", за която казваха, че повтаря авангардни похвати, че вече сме виждали това в изкуството. В мой текст, донякъде отговаряйки на това твърдение, написах, че всичко вече е направено, че ние сме маниеристи, че живеем в епоха, която продължава съществуващи неща. Спомням си, че написах, че историята е спряла (това беше преди падането на Берлинската стена) и само деблокирането й би дало път на нов процес, в който ще е нужно създаването на нови ценности. Именно тогава реших да се върна към трагедията. На испански има два глагола за "съм" – "съм постоянно" и "съм временно". Казах също, че ние в момента сме блокирани и повече отколкото сме постмодерни, сме в състояние на постмодерност. До 1992-1993 г. мисля, че съм писал за неща, които не харесвам, а след това започнах да пиша за това, което обичам. Тогава се отказах от тази фрагментарна, начупена литература, която преди правех и се върнах към историята, към сюжетността.
И там, където присъства сюжетът, главните персонажи се оказват женски образи. Има ли връзка?
Вярно е това наблюдение. Всъщност цялата ми литература съдържа известни разсъждения и критичност към мъжкото. Него свързвам с отчаянието, надеждата е в жената. През 1992 написах "Тик-так" и никога повече не се върнах към това. Тази мъжка линия на отчаянието беше заменена от женския образ, като главно действащо лице.
А преди 5 години спряхте да пишете?
- Така е. Изживях много наситена професионална кариера на писател и дойде един момент около моите 50 години, в който направих равносметка за най-различни неща. Една от основните причини да спра беше умората от тази битка в самата литературна среда. Като писател, който се изразява и пише на галисийски и то в рамките на Испания, положението беше твърде сложно за мен.
Истината е, че стигнах до момент, в който съзнавах, че моите произведения можеха да обхванат определена литературна територия и аз съм достигнал границата й. Струваше ми се например, че с една моя книга, озаглавена "7 думи", която представлява изследване на родовата ни история, съм казал всичко, което съм имал за казване. Можех да продължавам да пиша, но вече бях разказал важното. Всичко това ме обезсърчи. Бях писател със свой литературен агент, пишех, пътувах… Сега дойдох в София за Литературния фестивал, но от години вече не ходя по подобни събития. Преди 5 години промених живота си изцяло. Може да се каже, че това е един вид смърт, но беше съзнателно решение. Не ми харесваше животът, който водя.
Изпитвате ли носталгия към писането?
- Да, непрекъснато имам идея за някой разказ, роман. Записвам си, но умишлено не ги развивам.
Това, че се опитвах да живея от труда си, да направя възможното произведенията ми да се четат, да бъдат превеждани, създаде една непоносима трескавост. За да направиш кариера като писател не е достатъчно да пишеш добре, трябва да се бориш, за да си завоюваш място. А това означава да се бориш за власт. Другият вариант е да има власт, която те крепи. Аз продължавам в главата си да бъда писател. Може като се пенсионирам да се върна към писането, но без агонията на очакването. Нищо не очаквам вече.
Разбирам, че изпитвате дълбоко разочарование, свързано с начина, по който изобщо функционира литературният свят. До колко обвързвате това усещане и с маргиналността на литературата на малките езици?
- Всеки език има нужда от държава. Може да е федерална държава, която да закриля и уважава, говорещите на съответни езици. В Испания този въпрос не е добре разрешен. Ние можем да пишем на нашия език, да имаме, с невероятни трудности, собствени издания, но в рамките на Испания гледат на нас като на писатели, които използват език "втора ръка". Това превръща съществуването на едно литературно произведение в много по-тежък и уморителен процес. Въпросът обаче не е само в литературата, а във властта, която притежава езикът, на който се пише. Всички познаваме "Одисей" на Джойс или "По следите на изгубеното време" на Марсел Пруст, защото тези книги са писани на езици, които в съответния момент са били могъщи. Кафка е чех, но е избрал да пише на големия литературен език в онзи момент. Ако Джойс беше написал своя "Одисей" на галисийски или на български, едва ли щеше да се превърне в толкова важна книга. С други думи, изборът на всеки от нас, когато взема решение на какъв език ще пише, предопределя и пътя на литературното произведение. За мен това беше избор и от етичен характер.
Чувствате ли се като част от галисийската литературна традиция?
- В литературите на малките езици има един проблем – те трябва да служат като идентичност на една общност. И се очаква от писателите, които пишат на този език да са изразители на националното. За сметка на това, никой няма подобни очаквания към писател, който пише на английски, немски или френски. В случая с литературата, която принадлежи на общност без държавност, езикът играе важна идеологическа роля. Той ограничава свободата на писателя. Винаги съм се стремил да поставям под съмнение това "изискване" за националност на литературата. Затова и никога не съм се определял като галисийски писател. Аз съм галисийски гражданин и съм писател.
Казвате, че "езикът и историята са основни идентификационни маркери". Как бихте описали Галисия през тях, още повече спрямо Испания?
- Всеки човек иска да знае кой е. Когато Телемах тръгнал да търси баща си, го питали: "Откъде си и чий си?" В традиционното общество идентичността се определя от мястото, от което произхождаш и от рода, на който принадлежиш. В съвременния свят е доста по-сложно. И хората, и общностите имаме нужда от разказ за самите нас. Трябва да можем да кажем кои сме. Струва ми се, например, че България е в момент, в който тя отново разказва една история на самата себе си.
В случая с Галисия – това е страна, която няма ръководна класа. Това е исторически проблем. Сред основните роли на историческата наука е да каже на едно общество кое е то. Интелигенцията е тази, която изработва разказите, свързани с идентичността на определена общност. Разказите стигат до останалите, само когато има държавност. Съществува една история на Галисия – кои сме, какви сме, обяснява основните ни трудности, през които сме минали, миналото ни величие. Това съществува. И все пак нямаме държава, а без държава няма и ясна идентичност.
В крайна сметка се получава така, че идентичността на галисийците се създава от Мадрид, където всъщност е държавата. За Мадрид Галисия е едно далечно място с лош климат, с друг език, с груби и странни хора, които са напълно неразбираеми. В Испания се казва, че когато се разминеш на стълбището с галисиец никога не знаеш дали се качва или слиза. За тях ние изглеждаме двойствени. Те не знаят дали се качваме или слизаме, но на нас ни е все едно. За нас важното е ние да си знаем посоката. Галисиецът мисли много по-неопределено. Казват, че като ни питат нещо, винаги отговаряме с друг въпрос. И е вярно.
Неопределеното говорене сякаш не е валидно за Вас. Вие имате много ясни и съвсем конкретни политически позиции.
- Така е, аз съм по-друг галисиец. Но именно това всъщност ми навлече много неприятности. През 90-те, например, заради тогавашната власт ме изгониха от вестника, в който работех. По това време, нашата автономна област беше управлявана от човек, който беше министър по времето на Франко. И беше неофициално забранено името ми да се появява в медиите.
Днес сте един от най-ярките застъпниците за правото на референдум за независимостта на Каталония. Какви шансове виждате за Каталония?
Аз винаги съм защитавал идеята за Испания като федерална държава, в която да се признават други националности и идентичности. Така биха се избегнали именно ситуации, в които конфликтите стигат до крайност. През последните години каталонците се почувстваха много неразбрани и оскърбени от централната власт. Действително в испанските медии, за които пишех, се опитвах да обясня каталонската позиция. Сега по-голямата част от каталонците искат референдум, а половината искат независимост. Макар че мисля, че вероятно изборите (б.а. парламентарните избори, които предстоят на 20.12.2015) ще бъдат спечелени от десницата, смятам, че централната власт няма да има друг избор, освен да приеме, че Каталония трябва да получи възможността за референдум. Мисля, че този процес ще се разреши с преговори, както впрочем би трябвало да бъде, за суверенитета между Каталония и централната власт.
Казвате, че ако каталонците нямат право да гласуват за своята независимост, това не е демокрация. Каква е днешната демокрация?
Демокрацията позволява да съществува дисидентството, поне засега. Ние преживяхме криза в партийната система, която предизвика недоверие в традиционните партии и създаде празнина. И тъй като не може да съществува празно пространство, то веднага бе запълнено от икономическата власт. Сега ще се реструктурира партийната система, но както диктува интересът на капитала.
В Испания, след смъртта на Франко, преминаването към демокрация бе ръководено от войската и САЩ. Демокрацията бе нещо контролирано. Сега изживяваме кризисен момент и се получава нещо, което може да се случи и тук, а именно – тези, които контролират процесите на промени, всъщност са онези, които владеят медиите. В Испания това са банките. В момента, повече от всякога, нашите политически избори са под влиянието на медиите. Политическите дебати са отново превърнати в телевизионен спектакъл, следен от много голям процент от хората. Никой вече не си прави труда да чуе какво се казва в парламента. Политическите процеси се следят единствено чрез медиите.
Има партии, които не са парламентарно представени, но имат огромно медийно присъствие. Това е доста странно явление. Става дума за "Подемос" и "Сиудаданос". Още по-интересно е, че един и същ собственик на медии има два канала – единият подкрепя Сиудаданос, а другият подкрепя Подемос, единият е насочен към зрители на десницата, другият към левицата. Най-общо – едни и същ медиен собственик предлага на различните видове зрители две различни оферти. Зад него стоят две банки.
Така че, ако след смъртта на Франко процесите на промяна се определяха от армията и САЩ, сега са в ръцете на банките с техните медии.
Как се чувствате Вие – маргинализиран или свободен?
Усещането ми е, че съм свободен. Винаги съм се борил за това. Винаги съм живял в малък град, където няма издатели. Пиша на език, който съществува с трудности. При тези обстоятелства даже съм имал късмет – имам читатели, книги, издадени и преведени на 12 езика. Най-важното е, че съм писал онова, което съм искал. Една част от размишленията, които ме доведоха до решението да приключа с литературната си кариера е това, че успях да поставя на изпитание оценката на собствения си талант. Сега вече знам.