Десет жени, един въпрос: Защо станахте филмов режисьор? (I)

За присъствието на жените като режисьори в игралното ни кино се говори рядко и малко, въпреки че някои от най-известните и обичани български филми се създадени именно от жени.
Като режисьор и продуцент, занимаващ се дълги години с кино, знам, че у нас има много талантливи, креативни и компетентни жени, които правят филми, но остават в сянка. Това е основната причина да инициирам създаването на специализирана интернет страница, която ще стартира съвсем скоро. В сайта засега са включени имената на 29 жени-режисьори - тези, които имат пълнометражен игрален филм, създаден за голям екран. Ще бъдат представени както първите ни режисьори - Лада Бояджиева, Бинка Желязкова и Ирина Акташева, така и тези, които неотдавна са направили или в момента правят своя пълнометражен игрален дебют: Майя Виткова, Кристина Грозева, Ралица Петрова и Рузие Хасанова.
Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Програма "Култура" на Столична община и със съдействието на "Аудиовидео Орфей" и Общински културен институт Красно село. Помощ за проекта оказа и Банка ДСК, а медийни партньори са "Дневник" и Радио "София".
Специално за читателите на "Дневник" избрах кратки откъси от част от интервютата, направени с режисьорките за проекта. Включително и моята история. Всички отговарят на въпроса:
Защо станахте филмов режисьор?

Ирина Акташева
Никога не съм си мислела, че ще стана режисьор, кинорежисьор. Аз тръгнах от гр. Кубан на 17 години с едно куфарче и пристигнах в Москва във ВГИК (Държавният институт за киноизкуство на Русия, тогава СССР) където не познавах никой…Познавах само Тамара Фьодоровна Макарова, която беше актриса и то по една нейна снимка, която имах. И по тази снимка аз реших, че мога да кандидатствам във ВГИК. И ме приеха актьорско майсторство в така наречената "мастерская" където и режисьорите и актьорите бяхме заедно.

Аз не съм българка, аз съм рускиня, при това не напълно, защото баща ми е татарин от Казан, а майка ми е рускиня. Във ВГИК се запознах с Христо Писков. Тогава браковете с чужденци - между руснаци и чужденци бяха забранени. Една година чакахме, докато излезе закона който позволи на руснаците да се женят за чужденци и се оженихме. Оженихме се там и аз дойдох тук. Първо се снимах при Дучо Мундров като актриса в "Командира на отряда" – това беше един партизански филм. След това станах асистент и втори режисьор на "Бедната улица" на Христо Писков – първия му филм. И постепенно навлязох в работата. Аз избирах тогава актьорите - в "Бедната улица", а и в следващия филм - "Смърт няма", но там вече станах сърежисьор – наравно с Христо Писков.

Адела Пеева
Защо станах филмов режисьор? Ами защото много исках да стана това. В онези години когато трябваше да избирам професията си, киното не беше така популярно. Театралното изкуство беше станало част от живота на нашите родители, част от нашия живот, знаехме за театъра, гледахме го – знаехме какво прави режисьора, каква е работата на драматурга, докато киното беше обвито в някаква неизвестност и тайнственост. То беше почти толкова предизвикателно и тайнствено колкото обелиска от филма на Стенли Кубрик "Одисея 2000" и това ме привлече към киното. Съученици, приятели, дълго време дискутирахме, искахме да си обясним какво всъщност представлява киното, каква е ролята на режисьора, на сценариста…

За щастие имах възможност да следвам във филмовата академия в Белград, в бивша Югославия. Тогава кинорежисьорите и театралите учехме заедно две години, след което кинорежисьорите отново държахме изпит със свой филмов етюд, за да ни приемат вече кинорежисура. Аз издържах успешно и този изпит, високо беше оценена моя етюд… и така моята съдба беше решена – кино.

Иглика Трифонова
В лексикон на моя съученичка в 3 клас, намерих че на въпроса "Какъв искаш да станеш?" съм отговорила "Кинорежисьор". И за мен е тайна какво съм си представяла тогава. Наистина самата аз нямаше да повярвам в това, ако го нямаше този документ. Моята майка пееше в ансамбъл "Филип Кутев" и ме водеше на концерти със себе си, когато нямаше кой да ме гледа. Имаше един концерт в зала "България", по-скоро спектакъл беше, и там имаше един мъж, режисьор. Много е смътен, наистина, детският ми спомен, но много ме впечатли това как този човек, стоейки извън кадър, извън светлината на прожекторите, създаваше нещо.
Но дали е възможно тогава да съм го осмислила и да съм решила да стана режисьор, наистина идея нямам. Това е от тези избори, които са ранни, детски. Никога не съм мислила, че нещо друго искам да правя. Разбира се, не съм знаела дали наистина мога да го правя, това се разбира по-късно.
Това беше моят избор, моят път. Щастлива съм от това, наистина много. В почти всеки филм, който снимам има един или два кратки мигове, в които си казвам "Господи, как ми се е случило точно на мене да се занимавам с най-прекрасното нещо на света". Разбира се, това е усещане за удоволствие от работата, това дали става един човек за режисьор или не други казват – публиката, критиката, но аз съм щастлива, че работя тази професия.

Майя Виткова
Въобще не съм си представяла, че светът е мъжки тогава. На мен, както се казва, морето ми беше до коленете. Аз смятах, че съдбата ми е да бъда режисьор. Гледах един филм на Дейвид Линч, който обичам и до днес - "Диво сърце", през 90та година, когато беше награден на фестивала в Кан със "Златна палма" и тогава публиката го освирка. Но аз много обичам този филм.

Баща ми и майка ми са хора, които много обичат киното, ние прекарахме с моя брат детството си по кина, да гледаме филми – така прекарвахме съботите и неделите с баща ми. След като гледах "Диво сърце" обаче, аз реших за себе си, че искам да бъда режисьор. Този филм на Линч беше началната точка на желанието ми и започнах да се подготвям, като под "подготвям" имам предвид започнах да чета много биографии на режисьори, на актьори и започнах да посещавам Кино-университета на Тодор Андрейков, Бог да го прости - за мен една изключителна личност. Той според мен ми е дал най-важното – основата на любовта ми към киното.

Кристина Грозева
Много труден въпрос. Не знам защо станах кинорежисьор, съдба може би. Аз съм завършила преди това журналистика. Но не останах удовлетворена... сблъсках се с големи разочарования в тази професия, по друг начин си я представях.

Георги Данелия казва, че е станал кинорежисьор, защото навремето е имало повече пари в киното, отколкото в архитектурата, защото неговото първо образование е архитект. Та и аз – имало големи субсидии в НФЦ (Националния филмов център) и реших да опитам. И аз опитвах – няколко години, нещо все се разминавах със субсидиите, но станах режисьор. Това в кръга на шегата. Всъщност случайно станах режисьор. Може би. Или всяко случайно нещо... Няма нищо случайно и в най-големите случайности.
Четете втората част на текста на Адела Пеева в "Дневник" в неделя (27 декември)