- Издаването на поезия не е пряко обвързано с четенето й. Не се чете кой знае колко, нито се купува много. Просто у нас напоследък решиха, че поезия се пише лесно – каквото ти дойде на ум – хоп на стената във "Фейсбук", а като се посъберат нещата – хоп в книга. Това не само обезцени писането на поезия като сериозен, къртовски труд, но и отблъсна смислените хора от четенето й.

Това лековато отношение и безкритичност породи и чалга авторите. Да, има ги вече и в поезията. Те харесват на голямо множество, което няма никаква представа от това какво е поезия и се умилява от тези жалки текстчета, все едно са естрадни песни. И хоп – някой станал много популярен, стихосбирките му много се купували... Ама че това е боклук – кой ти гледа – издателите са доволни от печалбата, т.нар. широка публика – също задоволила сладникавите си нужди, авторът – да не говорим колко е надул перки. А е "пред първо добро стихотворение" и вече с книга... Жалка работа.

Нека най-сетне се каже ясно – широка публика за поезия няма. Не само у нас, а навсякъде. Голяма вина имат и издателите, които безкритично издават и много добри поети, и много лоши. Смятам, че това омесване на високото и боклука е най-голямата вреда за поезията ни. Това е лош сигнал към младите автори, които сега започват своя път. С две думи – поезията не е нещо, което се пише лесно, не е нещо, с което да станеш популярен, не е нещо, което масовата публика да разбира.

Има и друг проблем, специфичен за тукашната среда – безпардонното игнориране на тези преди теб. Добре е да се четат и уважават тези, които са минали по стъпалата преди нас. А българската поезия е била винаги най-качественото от литературата ни. Това може би започва да се променя, но е за отговор на друг въпрос...

- От българските излязоха много силни книги тази година - "Подготовка за напускане на сърцето" на Ани Илков, "Провинции" на Кирил Василев, "Когато заспят" на Надежда Радулова, "Нищо" на Георги Борисов, "Бакърена фабрика" на Владимир Сабоурин, "Тамбос" на Людмила Миндова, "Повторения" на Мария П. Василева, "Живо месо" на Пейчо Кънев - спирам тук, защото има и още. Мисля, че трябва специално да се отбележат още две книги - с неиздавани стихотворения на Иван Цанев "Ранни стихотворения 1960-1967" и на Николай Кънчев "Първи и последни стихотворения".

От преводните ще се изкуша и огранича да изброя автори, които издадохме в "ДА" – Енис Батур, превод на Хюсеин Мевсим, Томаж Шаламун, превод Людмила Миндова, Херман де Конинк, превод Боряна Кацарска, Адам Загаевски, превод Силвия Борисова. Споменавам преводачите, не заглавията, защото за тези книги огромна заслуга имат точно те. Имам и доста любими книги сред прозата, но ще се огранича с поезията. Ох, щях да пропусна – "Крава и бреза" от Хели Лаксонен в превод на Росица Цветанова и Марин Бодаков (не е детска) и Самира Негруш "Монолози на жасмина".

- Според мен голямо. Защото те показват, че литературата не може да бъде подчинена на търговията. Вярно, че караме на нокти и зъби, но навсякъде по света е така. Малко издателство се прави заради книгите, не заради печалбата. Малките издателства са не само алтернатива, но и коректив. Радвам се, че у нас, въпреки всичко такива издателства има! Нашето поне е създадено с ясното съзнание за всичко това.

- Книгата на Иван Теофилов "Цветният човек" – не само като високо качество на съдържанието, но и оформлението на Росица Ралева, както и полиграфическото изпълнение на издателство "Жанет 45". Тази книга е за деца и за възрастни, поезия и драматургия в едно. Такава е и книгата на дуета дъщеря и баща Рая и Георги Господинови – "Сватби на животни и неща", в която детското въображение ни вдига нас, възрастните на пръсти. Такава е и "Колко ягоди растат по морето?" в превод на Александър Шурбанов с илюстрации на Ясен Григоров.

Събитие беше книгата на Георги Мишев "Мир на страха ни" с отровеността и честността си. За мен голямо събитие беше Софийският международен литературен фестивал, защото ни срещна накуп с толкова значими съвременни автори от Иберийския полуостров.

- Очаквам с най-голямо нетърпение да излезе книга на големия ни поет Иван Методиев. Очаквам и книгите на младите автори от поредицата на Университетското издателство, зад която стои поетът Ани Илков. Въобще очаквам смислените книги, независимо кой ги издава и пише. В последните години се робува на издателски марки. Няма лошо да харесваш книгите на дадено издателство, но не и когато това се превърне в папагалско харесване на всичко, що излиза под съответната марка; когато сме безкритични. Някои издатели станаха доста кресливи напоследък. И читателите се подлъгват по агресивната реклама.

Тук всички, особено преводните книги са по правило "световен бестселър", ,,изключителни", "прекрасни" и пр. добре усвоени празнословия от речника на пиарите. Така често хората се разочароват или просто купуват книги, които слагат някъде и не четат. Нагледах се на Коледния панаир на книгата на такива покупки. Така се калкулират продажби, но не и авторитет. Но у нас днес всеки го е ударил през просото – не му дреме за стойностните неща, ами там да върви търговията... Така е не само с книгите впрочем.

Целият обществен и политически живот го е ударил през просото.

- Изложбите на Жан Клод и Кристо, Кольо Карамфилов, Андрей Даниел, Пикасо. Не съм пътувала тази година и видях само тукашните, но пък какви! Филмите са много, ще спомена само филмите-знаци за мен: "Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието", "Солта на земята", "Глутницата" и "Слушай ме, Марлон". Още не съм гледала филма на Светла Цоцоркова "Жажда" и на Стойчо Шишков "Народен дом на терора", но подозирам, че мога да ги прибавя...

Постановка – "Квартет" на Явор Гърдев и "Последен квартет" на Десислава Шпатова, на която харесах и "Двама бедни румънци, говорещи полски". Разочарована съм от "Гео" на Иван Добчев.

А според мен събитието на 2015 г. в областта на културата у нас е, че все още сме живи, пишем, рисуваме, композираме, режисираме и пр. Въпреки държавата, въпреки простащината, която е завзела огромни територии.

- Подарих доста книги от тези на нашето издателство за поезия "ДА" по време на Панаира, но имам две книги през тази година, които ми въздействаха силно – като писане – "Недосегаемият" от Джон Банвил, превод на Иглика Василева, който получи заслужено наградата "Кръстан Дянков" и "Колосът от Маруси" на Хенри Милър – заради пътя и широтата на погледа към света. Вече ги подарявах, но ще подаря пак. Бих подарила от българските автори наскоро излязлата "Гризли" на Деян Енев, Чавдарценовата "Отклонения наесен" и разбира се, "Рязко" от Людмил Станев.

Абе много добри книги има и ми се ще да се подаряват не само за Рождество, но и през останалото време на годината. Но съм твърдо против (като писателя Андрес Барба, който гостува на Софийския литературен фестивал) четенето изобщо, просто защото трябва, защото се рекламира и има кампании, подтикващи към четене. Четенето е любов към книгата, любов насила не става. Не е въпросът да се чете всичко, което ни попадне, а да се четат смислени книги. Днес се издава и огромно количество плява. Затова е важно да се отсее плявата от зърното. Във всякакъв смисъл.