Из ТИХИ СТЪПКИ

От прозореца се виждаше как баба ми се суети под безжалостното слънце из зеленчуковата си градина, как прави големи бавни крачки, сякаш босите ѝ крака – синкави, почти прозрачни, очертават неви-дима граница. Главната ѝ грижа беше зидът, опасващ реката, която минаваше в долния край на двора. По-рано защитата беше естествена, имаше скала, а над скалата – стара и сгърбена върба. Те бяха съюзничките на баба ми в борбата ѝ срещу реката.Спомням си много добре; виждам фигурата на баба ми как се движи огромна на фона на сипеите; виждам сенките на двете ѝ съюзнички как стоят, мрачно и вглъбено застинали върху брега, докато реката с кикот тече и ги обсипва със сребърни пръски. Това с мъка поддържано равновесие завърши катастрофално. През целия си живот – за да разшири зеленчуковата си градина – баба ми беше подялквала по мъничко от скалата. От другата страна песъчинка по песъчинка я отнасяха речните бързеи и все по-тежко лягаше върху нея върбата, която старата жена кастреше, за да не засенчва зеленчуците. При едно прииждане скалата рухна срещу изправените като стена води и повлече след себе си дървото, оставяйки жената сама.

Сега зеленчуковата градина стремглаво се спускаше към бързеите, които я подяждаха и всяка нощ разрушаваха насипа, издиган през деня от заинатената старица. Дори в тая незапомнена жега, намаляла наполовина, сякаш ленива, привидно безразлична, реката се изхитряваше да отмъкне дигата и да захапе изтънялата плът на градината. Баба ми ходеше по брега, мъкнеше кошове с камъчета и пръст и кълнеше реката, която бълбукаше невинно, преструвайки се, че това е едничката ѝ работа, но отдалече много ясно се виждаше как подресниците на пяната се открива едно студено око, окото, което себевзряло в сърцето на баба ми и песъчинка по песъчинка го отнасяше.

Беше нечувано горещо лято. Нямах желание да се помръдна; буйното и несврътливо детство ми беше станало далечно и нереално. Седях омаломощена и съзерцавах реката, която се извиваше и гърчеше и шибаше яростно коритото си; съзерцавах и баба си. Избелялата забрадка се беше смъкнала над очите ѝ; лицето – единствената по-тъмна и материална част от тялото ѝ – тънеше в сянка. Крехките крайници, които се подаваха от дрехите ѝ, изглеждаха изнежени, безплътни, кажи-речи, разтворени в маранята. Съзерцавах толкова дълго, докато лятото се изкачваше по кривата на себеопиянението си, толкова дълго, ден подир ден, че една част от мене остана завинаги зад оня прозорец, завинаги дванадесетгодишна, неподвижна и неизменна, равнодушно заслушана в тиктакането на часовника. Нарочно го бях взела при себе си, за да се вглеждам в него ида си казвам, че ето го, това е времето секунди, минути, часове безвъзвратно си отиват.

Но все не успявах да си обясня как сред всеобщия застой на мъртвото пладне като напук реката продължаваше да тече, баба ми да гради дигата си, часовникът да върви, обгръщайки всичко.

Къщата ни имаше още един обитател– сакатата ми братовчедка Красимира, преболедувала детски паралич. Не можеше да ходи и четенето беше почти единственото ѝ занимание. Имаше нормално лице, дори би била хубава, ако бузите ѝ не бяха толкова отпуснати; впрочем тая отпуснатост се компенсира - шестънките, многочерни вежди, които винаги бяха повдигнати с изразна свръхчовешка стремителност. Беше злобничко, по мое мнение, същество, при това по-голяма от мене, почти възрастна; не се разбирах с нея, затова я отбягвах. Много се гордееше, че прозорецът ѝ не гледа към гърба на двора, към неравния сокак оттатък реката и към хълма, който се издигаше на отсрещния бряг и като стена отразяваше гледка-та. Нейният беше обърнат към главната улица и големите къщи по нея, към хълмовете, които опасваха селото и постепенно се стапяха по посока на равнината, отворена под хоризонта като синя и гладна бездна.  Привечер, когато излизах, защото тялото ми все пак имаше нужда от движение, се налагаше да мина покрай тоя прозорец. Облегната на перваза, сякаш беше неотделима част от него, скрила дивия си и копнеещ поглед зад разтворена книга, Красимира хищно дебнеше нещата, които се мяркаха по пътя.Това се случваше рядко и тогава Красимира неизбежно заговаряше нещото, дори ако то беше вяла и проскубана котка.

– Какво прави баба? – питаше ме тя, когато минавах под прозореца ѝ.

Спирах и дълго мислех преди да отговоря.

– Нищо – казвах накрая. – Довършва дигата.Тя се усмихваше ехидно, после изведнъж придобиваше тъпо и напрегнато изражение, защото аз всеки миг щях да си тръгна, а тя забравяше въпроса, обмислян през целия ден. Възползвах се и наистина тръгвах, стъпвайки на пръсти, прозрачна срещу залязващото слънце, със сребриста, сякаш изтъкана от светлина плът, през която се виждаше как сърцето ми с неизчерпаемо усърдие се свива и разпуска, и разпраща по мрежа от прозирни артерии алените нишки на кръвта, а силуетът на костите, син и въздушен, прави ред неведоми действия, прегъва се в коленните стави и в резултат искрящият му товар се придвижва напред. Един ден Красимира, която наблюдаваше това чудо, спотаена в дълбокото на погледа си, ме извика обратно и ми каза:

– Нарисувай ми нещо на асфалта.

– Нямам тебешири – смотолевих аз.

– Имаш – каза тя.

Изчервих се. Откъде знаеше това? Рисувах толкова лошо, че никому не бях признала за тебеширите.

–Е – промърморих засрамено. – Добре. Най-напред Красимира поиска да ѝ направя три кльощави и дългокоси момчета с палатки и раници на гръб. Тя ги описваше толкова подробно, сякаш наистина ги е видяла, и даваше сведения, коитo трудно се поддаваха на изрисуване. Единият например освен че бил рус и носел китара, което криво-ляво се опитах да предам в тебешир, "пишел стихове и харесвал кестеняви момичета". Мълчах и продължавах да рисувам, както си знам. Но последната ѝ забележка мина всякакви граници. "След тримата – каза тя – се влачи протяжната им бензинена миризма."

През нощта не можах да заспя. Беше много горещо. Лежах отвита върху кревата с лице, извърнато към отворения прозорец, откъдето нахлуваше самотното в тоя час бучене на реката. Струваше ми се, че тялото ми расте, расте; все по-широко зееше разтвореният прозорец и аз прониквах все по-далеч навън, сякаш безсънният ми поглед бе излъчван от едно безкрайно тяло от хълмове и долчинки с осребрени от луната потоци. Беше страшно самотно да си толкова огромен; през накъсано-дантеленото шумене на реката видях внезапно други светове, студени и сияйно спокойни и от тяхната безстрастна застиналост лъхна тревожен хлад. В тоя миг чух нещо като изпъшкване, нещо като сподавен кикот иззад стената, която ме делеше от стаята на братовчедка ми. Надигнах се от възглавницата и се ослушах, и макар че нищо повече не се чу, аз видях Красимира толкова ясно, сякаш стената се беше изпарила. Тя полулежеше в слабия жълтеникав кръг от светлината на нощната лампа. Беше оставила книгата върху скута си и гледаше пред себе си с тъмни, равни, неподвижни очи.

– Ще рисуваме– каза тя на другия ден–предците ни, които се борят с чудовището Акерс.

Спрях се и я погледнах стреснато.

– Рисувай, рисувай – каза тя раздразнено. – Чудовището Акерс се разпознава по това, че едното му око е звезда, а другото е празно. Иначе си няма собствено лице. То е по-скоро като – тя довърши, мърморейки почти нечуто, – като дантелено шумене...

Докато аз рисувах, тя правеше изчисления и исторически справки. Постепенно предците станаха толкова многобройни, че се чудех къде да ги сместя, без прекалено да се отдалечавам от прозореца ѝ. Те всичките се бореха с чудовището Акерс, което приемаше най-разнообразни форми, и за тая цел разораваха, къртеха, преобръщаха земята и лееха кръвта си сред треската на заразения от промени свят. Минахме през безкрайна върволица от земеделци, разбойници и еретици, преплувахме обратно Дунава с Аспаруховата конница и в края на краищата стигнахме до Адам. Адам беше космат маймуночовек, не съвсем убеден, че е необходимо да се ходи на два крака. Ябълката му подаваше, протягайки се от центъра на гмежта от предци, нарисуваният през първия ден хомоциклет, чиито очи бяха направени допълнително – едното звезда, а другото празно.

Красимира обаче взе да отива прекалено далече. Заяви, че три момчета с подобен вид наистина били дошли в селото. Спели наблизо в един плевник и нощем можело да се чуе как пеят"О, върнете ми небето и босоногите пътища", а сутрин минавал и край прозореца ѝ и се изгубвали към планината. Можела съм да дойда в нейната стая, за да ги видя, каза тя. Не се съгласих. Седях си сама и съзерцавах как баба ми като някакво извънземно същество прави големи и бавни крачки с крехките си дълги нозе и как реката, привидно безучастна, шиба подобно на сребърен камшик коравите си брегове. Горещината ставаше от ден на ден все по-непоносима и аз седях, потънала в унес, неспособна да правя каквото и да било до мига, в който слънцето стъпваше върху хълма зад къщата и земята изсмукваше непроходимата жега, натрупана през деня, а върховете се повдигаха към бързо охладняващото небе и жаравата на пладнето изтичаше по раменете ми към равнината, мътна и гладна. Не само аз, цялото село очакваше тоя миг, неподвижно, втренчило всичките си очи към смуглата гръд на равнината, която дишаше екзалтирано под димния хоризонт. Дори моите рисунки, които въпреки неимоверните си старания бях направила разногледи, надничаха натам с по едно око иззад пласта от нажежен въздух. Красимира седеше зад своя прозорец и също се взираше натам; и гърбовете на стаите ни напрегнато се допираха. Зад черните стъкла на погълнатите в себе си къщи седяха някогашните им обитатели и ги пронизваха с погледи. И библиотекарят, при когото се отбивах всяка привечер, седеше зад прашния си прозорец, но не гледаше навън. Той работеше всеотдайно, потънал сред грамади от списъци и картони, сивкав, сбръчкан, без възраст, със смалени от късогледството ириси, неуморно следящ буквите, които изписваше с позеленяло от старост мастило, шепнещ звуци, които се докосваха предпазливо и изтичаха с мекото съскане на пясъчна струя, оформяйки без никакви паузи имена и години, имена и години – слети, неотделими, взаимно проникнати, чезнещи в прашния въздух.