ЖЕНА МУ РАЗБРА ПЪРВА.

– Ще ми направиш ли услуга? – провикна се Грета от спалнята през онзи следобед. – Имам нужда от помощта ти.

– Разбира се – отвърна Айнар, без да откъсва очи от платното. – Каквото поискаш.

Денят бе хладен заради студения вятър, който духаше от Балтийско море. Намираха се в апартамента си във Вдовичи дом, а Айнар, дребен мъж почти на трийсет и пет години, рисуваше по памет протока Категат през зимата. Черната вода бе бурна и злокобна, погребала стотици рибари, завръщащи се в Копенхаген с осоления си улов. Съседът им на долния етаж беше моряк – мъж с яйцевидна глава, който непрекъснато ругаеше жена си. Докато рисуваше сивите извивки на вълните, Айнар си представяше как морякът се дави, вдигнал отчаяно ръка, и крещи с дрезгав от водка глас, че жена му е пристанищна курва. Така преценяваше как точно да смеси боите: достатъчно сиво, че да погълне подобен човек, да удави хрипливия му крясък.

– Идвам след минутка – каза Грета, по-млада от съпруга си и красива, с широко, кръгло лице. – Тогава ще започнем.

Айнар и по това се различаваше от жена си. Той рисуваше пейзажи – малки правоъгълници, огрени от кљсата юнска светлина или слабото януарско слънце. Грета рисуваше портрети, често в цял ръст, на местни влиятелни особи с розови устни и лъскави зализани коси. Хер И. Глюкстет, финансистът на Копенхагенското свободно пристанище. Кристиан Делгор, придворен кожар. Ивар Кнудсен от корабостроителната фирма "Бурамайстер и Вейн". Днес трябваше да рисува Анна Фонсмарк, мецосопрано от Датската кралска опера. Директори и индустриалци поръчваха на Грета портрети, които след това окачваха в кабинети, над шкафове с документи или по коридори, олющени от преминаването на колички.

Грета се появи на вратата.

– Нали не възразяваш да прекъснеш работа за малко? – попита тя. – Нямаше да те моля, ако не беше важно. Анна отново отмени уговорката. Ще обуеш ли чорапите й? И обувките?

Априлското слънце осветяваше Грета в гръб и сияеше върху копринените чорапи в ръката й. През прозореца Айнар зърна Кръглата кула, извисяваща се като огромен тухлен комин, и пърпорещия над нея самолет на Германските аеролинии, отправил се на ежедневния си обратен курс към Берлин.

– Грета? За какво говориш? – Капка маслена боя се стече от четката и капна върху обувката му. Едвард IV се разлая и започна да върти бяла глава ту към Айнар, ту към Грета.

– Анна отново отмени уговорката – отговори Грета. – Имала допълнителни репетиции за "Кармен". За да довърша портрета й, ми трябват чифт крака, иначе няма да успея да приключа. Хрумна ми, че твоите биха свършили работа.

Грета пристъпи към него. В другата си ръка държеше жълти обувки с метални катарами. Беше облечена с мантия с копчета отпред, в чиито големи джобове прибираше неща, които не искаше Айнар да вижда.

– Но обувките на Анна няма да ми станат – каза той. Вперил поглед в тях, Айнар си помисли, че обувките всъщност може и да му станат, тъй като стъпалата му бяха малки, с извити сводове и меки възглавнички. Пръстите на краката му бяха деликатни, само с по някой черен косъм тук-там. Представи си как набръчканият дамски чорап се плъзва по белия му глезен. По мекия му прасец. Представи си как го закачва с кукичката на жартиера. Наложи се да затвори очи.

Предишната седмица бяха видели същите обувки на витрината на универсалния магазин "Фонесбек" върху краката на манекен с тъмносиня рокля. Айнар и Грета се бяха спрели да се полюбуват на украсената с венец от нарциси витрина, а Грета каза:

– Красиви са, нали? – Когато той не й отговори, прикова поглед в стъписаното си отражение в стъклото, Грета го подръпна да продължат напред и докато минаваха покрай магазина за лули, го попита: – Айнар, добре ли си?

Просторният хол на апартамента им служеше за ателие. Сводестият таван с тънки греди приличаше на обърната рибарска лодка. Соленият морски въздух бе деформирал черчеветата на мансардните прозорци, а подът имаше едва доловим наклон на запад. Следобед, когато слънцето огряваше директно Вдовичи дом, от стените се носеше лек мирис на херинга. През зимата капандурите течаха, а студените струйки вода надуваха боята по стените. Айнар и Грета поставяха триножниците си под двата еднакви прозореца на тавана между кутиите със стари маслени бои, поръчани от Мюнхен, и етажерките, отрупани с бели платна. Когато не рисуваха, покриваха всичко със зелените платнища, които морякът от долния етаж изхвърляше на площадката.

– Защо искаш да обуя обувките? – попита Айнар. Той седеше на плетения стол, който бе изровил от бараката във фермата на баба си. Едвард IV скочи в скута му; кучето трепереше заради виковете на моряка отдолу.

– За портрета на Анна – отвърна Грета и след миг добави: – Аз бих го направила за теб.

Тя имаше на бузата си малък белег от дребна шарка и сега прокара неволно пръсти по него, както правеше когато е нервна.

Грета коленичи, за да развърже обувките на Айнар. Косата й бе дълга и руса, с жълтеникав оттенък, по-типичен за датчаните от цвета на неговата коса. Грета я прибираше зад ушите си винаги когато се заемаше с нещо ново. Сега косата падаше върху лицето й, докато тя се опитваше да разплете възела на едната връзка. Ухаеше на портокалово масло, което майка й изпращаше веднъж годишно в сандъче с кафяви шишенца и етикет "Чист екстракт от Пасадена". Майка й си мислеше, че го използва за печене на сладкиши, но Грета си слагаше по една-две капки зад ушите като парфюм.

Грета започна да мие краката на Айнар в легена, като прокарваше гъбата с нежни, но чевръсти движения между пръстите. Айнар нави крачолите си още по-нагоре. Изведнъж му хрумна, че прасците му имат красива форма. Той изпъна деликатно ходило, а Едвард IV се приближи и облиза водата от едното му кутре, върху което по рождение нямаше нокът.

– Това ще си остане наша тайна, нали, Грета? – прошепна Айнар. – Нали няма да кажеш на никого? – Чувстваше се едновременно уплашен и въодушевен, а сърцето му биеше бясно в гърлото като размахано детско юмруче.

– Че на кого ще кажа?

– На Анна.

– Анна няма да разбере – отвърна Грета.

Още повече, че Анна бе оперна певица, помисли си Айнар. Бе свикнала да вижда мъже, облечени с женски дрехи. Както и жени с мъжки за така наречените Hosenrolle. Това бе най-старата заблуда на света. А на оперната сцена не означаваше нищо – само всяваше объркване. Объркване, което винаги се разрешаваше в последното действие.

– Никой няма да разбере – каза Грета и Айнар, който имаше чувството, че се намира под светлината на мощен прожектор, се успокои малко и започна да опъва чорапа нагоре по прасеца си.

– На обратно е – каза Грета и завъртя ръба. – Дърпай по-нежно.

Вторият чорап се скъса.

– Имаш ли друг? – попита Айнар.

Изражението на Грета застина, сякаш току-що бе осъзнала нещо; след което отиде до гардероба от ясен и отвори едно от чекмеджетата. Горната част на гардероба имаше врата с овално огледало, а долната се състоеше от три чекмеджета с кръгли месингови дръжки; най-горното чекмедже Грета заключваше с малко ключе.

– Тези са по-плътни. – Тя подаде на Айнар нов чифт чорапи. Сгънати на спретнат квадрат, те приличаха на късче плът, късче от кожата на Грета, почерняла от слънцето след лятната ваканция в Мантон. – Моля те, внимавай, смятам да ги обуя утре.

Пътят, на който бе разделена косата на Грета, разкриваше ивица сребристобяла кожа и Айнар за зачуди какви ли мисли се въртят под нея. С присвити очи и стиснати устни, тя, изглежда, си бе наумила нещо. Айнар бе неспособен да попита какво; имаше чувството, че е вързан, а устата му е запушена с изцапан с боя парцал. Тъй че продължи да се чуди мълчаливо за жена си с известно негодувание, от което бялата му й гладка като праскова кожа леко поруменя. "Колко си красив", бе казала Грета преди години, когато останаха насаме за пръв път.

Грета явно забеляза смущението му, защото постави ръка върху бузата му и рече:

– Това не означава нищо. – А после добави: – Кога ще спреш да се тревожиш какво мислят хората?