Ако до 1968-а Радой Ралин вече има образ на подривен инакомислещ литератор и поет, то нито дотогава, нито в конкретната година се забелязва последователно алтернативно поведение при Борис Димовски. Напротив, неговите карикатури по правило с готовност откликват на различни кампании, направлявани от пропагандната машина на партийно-държавната власт в НРБ. Например на 16 август (петък) 1968 г. в Руския клуб Ивайло Петров, "изпаднал в монолог от изпитите две чаши", се обръща към сътрапезника си Димовски по повод карикатурите му:

Две седмици след това Димовски печата карикатура в "Стършел" – отглас от започналата окупация на Чехословакия. Тя изпълнява ролята и на илюстрация към стихотворението на Ангел Тодоров "Приятелят от Запад" – изобразява дебел мъж, който държи два сърпа и два чука, изкривени във формата на пречупен хитлеристки кръст и надпис "Социалдемократ с извънредно широки възгледи"[2].

За да се стигне до такава врява в литературно-политическата публичност през есента на 1968 г., централна заслуга има един знак – прословутият подпис в опашката на прасето от неномерираната страница 15 в "Люти чушки". На кого принадлежи? Като че ли правилният отговор на този въпрос би променил целия прочит на книгата.

Сравнението между двата подписа – между възпроизведения в карикатурата и автентичния на Тодор Живков – не изтрива подозрението.

Eто опашката-подпис от "Люти чушки":

А ето подпис на Живков от същата година – март 1968 – под протокол от заседание на Политбюро, посветено на обсъждане на преминалата в Дрезден среща между ръководителите на 6-те социалистически страни "във връзка със събитията в Чехословакия"[3]:

На пръв поглед могат да се открият прилики, въпреки че не става дума за точна имитация. Наистина се разпознава ръкописна главна буква "Т", което е малко, но достатъчно за дешифриране поне на първото име – "Тодор". Разликите обаче са налице. Въпреки тях, подписът от опашката просто е натрапен на Живков – дотолкова, че той не само започва да вярва във версията за имитацията, но и гузно да се дистанцира от собствения си автентичен подпис. Както забелязва Наталия Христова, вождът маркира писмото-отговор, което изпраща до Ралин и Димовски на 19 ноември, не с обичайния подпис, а с ръкописно изписване на името си – "Т. Живков"[4]. Сякаш казва: "Няма да ви позволя да видите отново моя подпис!". Нещо повече, скоро след скандала наблюдаваме известен стремеж при Живков да коригира подписа си така, че да го отдалечи от приликите му с опашката на прасето. Ето негов нов подпис, тиражиран на границата между 1971 и 1972 г. – върху поздравителна картичка за Нова година, изпратена до един български писател[5]:

Подписът от 1971/1972 г. е различен, по-дълъг, някак усложнено разгърнат в сравнение с този от 1968 г., с вече по-ясно изписване на буквата "Ж". Като че ли Живков леко го преработва, търсейки корекция на графологичната си идентичност; сякаш категорично не иска новият му подпис да напомня с каквото и да било за опашката на прасето.

През 1968-а Ралин и особено авторът на рисунката Димовски се впускат в лични обяснения пред събрания и заседания, като и в писмата си до Тодор Живков. Димовски казва пред партийното събрание в СБХ, че "илюзията, наподобяването на подписа на др. Тодор Живков, отхвърлям тези чудовищни обвинения като неверни". И добавя: "Освен ако се допусне, че съм психопат."[6] В писмото си до Живков карикатуристът е по-сдържан, но категоричен:

Години по-късно авторите вече открито твърдят, че са имали предвид подписа на тогавашния почетен председател на БАН и член на Политбюро Тодор Павлов[8]. Това изглежда доста правдоподобно обяснение. Текстът на епиграмата гласи: "Сит търбух / за наука глух!" – пряко указание за свързаността на обекта на рисунката с областта на науката, а заглавието "Глух, но послушен" намеква за вероятната му напреднала възраст. Дори още в писмата си до Живков от ноември 1968 г. Димовски обяснява, че "самата епиграма се отнася за известен тип научни работници и нито тя, нито илюстрацията могат да имат каквато и да е асоциативна връзка с обвинението"[9], а Ралин доразвива намерението:

Разбира се, тогава двамата не посмяват открито да назоват възможния прототип – Тодор Павлов. Не само водачът, но и членовете на Политбюро са сред недосегаемите за сатирическо изобличение. Вероятно авторите се надяват Живков сам да разчете намека им за "научните работници", да се досети за почетния председател на БАН и да смекчи реакцията на властта. Можем дори да допуснем, че по неофициални устни канали до Живков е стигнало признанието, че е имитиран подписът именно на Павлов.

Впрочем още на 13 ноември, когато обсъждат случая в редакционната колегия на "Стършел", Димовски примирено казва:

След средата на ноември 1968-а вече е прекалено късно за каквито и да било корекции и уточнения за произхода на опашката-подпис. Слухът е свършил своето – мнозинството българи са научили, че епиграмата-карикатура се отнася за комунистическия вожд и за никого другиго. Подписът е възприет еднозначно – дори авторите да не са искали да имитират подписа на Живков, той все пак е разчетен като подписа на Живков, т.е. подписът е на Живков. Всички започват да виждат в опашката на прасето подписа на Тодор Живков.

За състоянието на рецептивната среда в НРБ не е толкова важно дали в книгата наистина е визиран комунистическия вожд, а самото допускане, че биха могли да го визират. Съществено е, че Радой Ралин и Борис Димовски са в състояние да го изобразят, а публиката – да разчете епиграмата-карикатура като насочена срещу вожда.

Напразно Борис Димовски твърди години по-късно, че друга епиграма-карикатура – "Басня" – всъщност визира Живков: изобразяваща мъж, стъпил разкрачен върху две бюра, символизиращи двете власти (държавната и партийната) и с надпис "Хитрата сврака / със двата крака."[12] По същество тя представлява по-остра критическа реплика към Живков и режима, но при нея персонализацията е невъзможна, най-малкото защото мъжът е изобразен с папийонка – атрибут, нехарактерен както за Живков, така и за всеки друг член на Политбюро и на ЦК на БКП. Докато подписът в опашката на прасето отвежда пряко към името, затова епиграмата-карикатура е разпозната като назоваване.

Запис от 29 ноември 1968 г. в дневника на Борис Делчев обобщава първия ефект на рецептивното подозрение:

В колективното въображение на читателите страницата с подписа се превръща в тоталния смислов център на "Люти чушки". Тя е камъкът в блатото, след чийто оглушителен плясък се раздиплят един след друг кръговете на продължаващо рецептивно подозрение. На внимателно "полицейско" четене са подложени всички епиграми-карикатури в книгата – и от служителите в ЦК и ГК на БКП, и от експертите в творческите съюзи.

В записката на Д. Елазар до Секретариата на ЦК на БКП се цитират десетина епиграми и се преразказват част от съпътстващите ги карикатури, като цензорският поглед открива сатирическо осмиване на стоковия дефицит и на постоянните административни реорганизации в страната, но и на насилието и страха в НРБ. Епиграмата "Един плаща, друг разгаща" е изтълкувана като "обобщение за целия живот у нас"[14]. Становището на 5-членната комисия към ГК на БКП стриктно следва тълкуванията на Секретариата и ги преповтаря почти буквално като "свои", отхвърляйки обясненията на Ралин и Димовски, че в книгата "са имали предвид отделни отрицателни прояви" и "не признават, че са направили тенденциозни и клеветнически обобщения на нашата действителност"[15].

Интерпретациите на експертите в СБП само конкретизират значенията на вече обобщено разтълкуваните в ЦК на БКП текстове и рисунки. Те бдително отбелязват, че Ралин "е целял получаването на контраст между съдържанието на заглавието и епиграмата", когато избира заглавия като "Ударна бригада", "Дискусии", "Идеал", "Външнотърговска спогодба", "Международна среща на добра воля", "Стопански планове" и др. и по този начин текстовете се насочват "срещу важни ръководни принципи на политиката и идеологията". После добавят примери за сатирическа атака против "вътрешната стопанска политика" (епиграмите "Реорганизация", "Вътрешен пазар", "Отчитане на успехите" и т.н.), против "нови обществени прояви" ("Теоретична конференция") и т.н. Анонимните тълкуватели от СБП подчертават, че именно "осъвременяването" на народните пословици и поговорки "е много неподходящо – смесват се два коренни различни по своя характер моменти от историческото развитие на българския народ"[16].

Ето как, тръгнало от една опашка на прасе, в която е припознат височайш подпис, рецептивното подозрение набавя още и още улики, за да се окаже, че епиграмите-карикатури от "Люти чушки" реферират в сатирична светлина целия свят на Народната република. Напразно и Ралин, и Димовски се стремят да се защитят чрез разяснения, които минимилизират обобщителните ефекти. Например Димовски споделя на обсъждането в "Стършел", че с рисунката към епиграмата "Басня" има предвид не двете власти, не "един определен случай, а изобщо работенето по съвместителство"[17]. А Ралин отговаря на въпрос на Джагаров какво означава епиграмата "Отчитане на успехите" – отнася се "до някои частни случаи като ТКЗС, творчески съюзи и др."[18].

Всички тези обяснения през ноември/декември 1968 г. звучат като оправдателни шикалкавения, възприемат се от почти всички като спасителни маневри. В очите на властта и на широката публика двамата автори са сторили недопустимото – драстично са нарушили основните принципи на социалистическия реализъм. Написването и издаването на "Люти чушки" се преценява като "покушение" срещу вожда и партийната политика, срещу социализма и соцреализма, защото е видяно през увеличителното стъкло на същия този соцреализъм. Рецепцията на подозрението уязвява соцреализма, от чието име всъщност се извършва това четене под лупа. Соцреалистическото четене подрива самия соцреализъм; извършвано през решетката на политическата параноя, то допуска сатирическо покушение срещу вожда и срещу сърцето на партийната политика.

През 1968 г. четенето в реториката на подозрителността предполага такава атака срещу принципа на партийността, каквато самите автори нито предварително имат намерение да извършат, нито после са със съзнанието, че са извършили. Независимо от намеренията обаче, Ралин увеличава размерите на "малката правда"; тя не става "голяма правда", а по-скоро пораснала "малка правда", т.е. чрез епиграмите-карикатури зоната на негативното заема все по-обширни зони в публичността на НРБ. С решаващата помощ на рецептивното подозрение текстовете от "Люти чушки" се превръщат от изключения и "частни случаи" в тотални обобщения, застрашаващи йерархията и реда в партията-държава. "Задният двор" на обществото се оказва с "предно изложение".

Но скандалът има и други, неочаквани последици. Кампанията срещу сатирата в НРБ в краткосрочна перспектива води до стрес, задържане и колапс в сатирическите жанрове, но в дълбочината си стига до парадокса на умножаване на алтернативните и подривни значения на текстовете, написани на езоповски език. През есента на 1968 г. рецептивното подозрение е произвело такива политически свръхинтерпретации, докоснали върха на комунистическата система, че в последните две десетилетия на НРБ българската литература все по-често прибягва до подобни езикови стратегии – шифри, кодове, алюзии, иносказания – за да представи света на късния социализъм, но без пряко да засяга върхушката на БКП.

Случаят "Люти чушки" представлява кулминацията на един процес на рецептивно подозрение, след която се наблюдава постепенен отказ от свръхинтерпретативно четене от страна на властта и цензурата. Сякаш самият Живков е усетил, че е прекалил в публично оповестеното си припознаване на своя подпис и реакциите след него. Все пак задълго след 1968-а си остава уязвена и силно проблематизирана нормата на сатирическа критика: докъде може да се стигне в сатиричното изобличение. На партийното събрание в СБП от 6 декември 1968 г. Генчо Узунов констатира това колебание:

Радой Ралин вече е направил немислимото – уязвил е вожда (министър-председателя) и неговата политика. Ето защо от 70-те години на ХХ век насетне един поне на пръв поглед по-минималистично форматиран езоповски език е сред предпочитаните от редица поети, белетристи, драматурзи, киносценаристи. Стихове на Марко Ганчев, поеми на Валери Петров, разкази на Мирон Иванов, пиеси на Станислав Стратиев, Иван Радоев, Йордан Радичков, сценарии на Георги Мишев – всички те привидно не засягат пряко особата на Живков (с изключение може би на "Образ и подобие" от Радичков, 1986), но прекодират художествено целия свят на НРБ, видян в една обърната, притчово-иносказателна перспектива.