Когато Клер оздравя и прекара няколко дни вече не в леглото, а на фотьойла или на шезлонга, когато се почувства съвсем добре, пожела да я заведа на кино. След киното поседяхме около час в нощно кафене. Държа се много рязко с мен, често ме прекъсваше; когато се шегувах, сдържаше смеха си, усмихваше се насила и казваше: "Non ce n’est pas bien dit, ça" - и тъй като беше, както ми се струваше, в лошо настроение, оставаше с впечатлението, че и другите са недоволни от всичко и раздразнителни. И учудена ме питаше: "Mais qu’est ce que vous avez ce soir? Vous n’еtes pas comme toujours", въпреки че аз не се държах по-различно от всеки друг път. Изпратих я до вкъщи, валеше дъжд. На вратата, когато й целунах ръка на сбогуване, тя изведнъж сърдито каза: "Mais entrez donc, vous allez boire une tasse de thé" - и го произнесе с такъв тон, все едно искаше да ме изгони: хайде, тръгвайте си, не виждате ли, че ми омръзнахте. Аз влязох. Мълчаливо пихме чай. Беше ми тежко, приближих се до Клер и казах:

- Клер, не трябва да ми се сърдите. Десет години чаках среща с вас. И не ви моля за нищо. – Исках да добавя, че толкова дълго очакване дава право на молба за най-обикновено, най-малко снизхождение, но очите на Клер от сиви станаха почти черни, с ужас видях – тъй като твърде дълго бях чакал това и бях престанал да се надявам, - че тя се приближи плътно до мен и гърдите й докоснаха двуредното ми закопчано сако; прегърна ме, лицето й се озова съвсем близо: леденото ухание на сладоледа, който яде в кафенето, кой знае защо невероятно ме изненада, тя каза: "Comment ne compreniez vous pas?" - и тялото й потръпна. Дълго виждах пред себе си замъглените й очи, притежаващи дарбата за толкова преобразявания, ту жестоки, ту безсрамни, ту засмени, и когато тя заспа, аз се обърнах с лице към стената и ме налегна предишната тъга: тя беше във въздуха и прозрачните й вълни плаваха над бялото тяло на Клер, покрай нозете и гърдите й, и тази тъга струеше като невидимо дихание от устата й. Лежах до Клер и не можех да заспя, и като откъснах поглед от пребледнялото й лице, забелязах, че синият цвят на тапетите в стаята сякаш изведнъж беше станал по-светъл и странно променен. Тъмно-синият цвят, какъвто го виждах със затворени очи, винаги ми се струваше като проявление на някаква разгадана тайна и откритието беше мрачно и неочаквано и сякаш застинало, преди да успее да се прояви докрай, сякаш усилието на нечий дух изведнъж е секнало и вместо него се е появил тъмносиният фон. Сега той се бе превърнал в светъл, сякаш усилието все още не беше приключило и изсветлявайки, тъмносиният цвят беше открил в себе си неочакван, матово-тъжен оттенък, който странно съответстваше на моето чувство и несъмнено имаше отношение към Клер. Светлосини привидения с отрязани китки седяха на двата фотьойла в стаята; те бяха равнодушно-враждебни един към друг като хора, сполетени от една и съща съдба, от едно и също наказание, но за различни грешки. Лилавата ивица на тапетите лъкатушеше с вълнообразна линия, подобна на условно обозначение на пътя, по който плава риба в неведомо море; и през треперливите пердета на отворения прозорец все се опитваше, но не можеше да достигне до мен далечно въздушно течение със същия светлосин цвят, понесло със себе си дълга галерия от спомени, леещи се най-често като дъжд и също така неудържими, но Клер се обърна, събуди се и промърмори: "Vois ne dormez pas? Dormez toujours, mon petit, vous serez fatigué le matin" – и очите й отново потъмняха. Тя обаче не беше в състояние да преодолее замайването от съня и едва завършила изречението, веднага заспа; веждите й останаха вдигнати и сякаш насън се учудваше на онова, което сега се случваше с нея. Във факта, че се учудваше, имаше нещо твърде характерно за Клер: отдавайки се на властта на съня или на тъгата, или на друго чувство, колкото и силно да беше то, тя не преставаше да бъде себе си; и изглеждаше, че дори най-силните сътресения не можеха по никакъв начин да променят това съвършено тяло, не можеха да разрушат това последно, непобедимо очарование, което ме накара да загубя десет години от живота си, за да я търся и никога и никъде да не я забравя. – Но във всяка любов има тъга – спомнях си, – тъга, задето любовта свършва и наближава нейната смърт, ако тя е щастлива; и тъга поради невъзможността и загубата на онова, което никога не ни е принадлежало, ако любовта се окаже напразна. И както тъгувах за богатствата, които никога не съм имал, така по-рано съжалявах за Клер, която принадлежеше на друг; така сега, легнал в нейното легло, в нейното жилище в Париж, в светлосините облаци на нейната стая, които до тази вечер смятах за непостижими и несъществуващи – и които обкръжаваха бялото й тяло, покрито на три места с такива срамни и болезнено съблазнителни косми, - така сега съжалявах за това, че повече не мога да мечтая за Клер, както съм мечтал винаги; и че ще мине още много време, докато си създам друг неин образ и той пак стане в друг смисъл толкова непостижим за мен, колкото непостижими досега бяха това тяло, тези коси, тези светлосини облаци.

Поначало тя беше моята най-несъвършена способност, въпреки че с лекота запомнях цели печатни страници наизуст. Тя забулваше спомените ми с прозрачна, стъклена паяжина и унищожаваше прекрасната им неподвижност; и паметта на чувствата, а не на мислите, беше неизмерно по-богата и по-силна. Никога не можех да стигна до първото си усещане, не знаех какво е било то; започвах да осъзнавам случващото се и за първи път да разбирам неговите причини някъде към шестата си година и на осем години, благодарение на сравнително голямото количество книги, които криеха от мен, но аз въпреки това ги четях, можех да излагам писмено мислите си; тогава съчиних доста дълъг разказ за един ловец на тигри. От ранното си детство съм запомнил само едно събитие. Бях тригодишен, родителите ми се върнаха за известно време в Петербург, който малко преди това бяха напуснали; те трябваше да останат там за кратко, една или две седмици. Настаниха се при баба, в голямата сграда на улица "Кабинетна", същата, в която се съм се родил. Прозорците на жилището на четвъртия етаж гледаха към двора. Помня, че бях останал сам в гостната и хранех своята играчка зайче с морков, който поисках от готвачката. Изведнъж вниманието ми бе привлечено от странни звуци, идващи откъм двора. Те приличаха на тихо ръмжене, прекъсвано от време на време от провлечен метален звън, много тънък и чист. Приближих се до прозореца, но колкото и да се опитвах да се повдигна на пръсти и да видя нещо, не успявах. Тогава избутах голямото кресло до прозореца, качих се на него и оттам се прехвърлих на перваза. Като сега виждам пустия двор долу и двама резачи, те се движеха напред и назад в синхрон като несръчно направени метални играчки с механизъм. Понякога спираха, за да си починат, и тогава се разнасяше звън на внезапно спрял и затреперил трион. Гледах ги като омагьосан и неволно се смъквах от прозореца. Цялата горна част на тялото ми беше надвесена над двора. Резачите ме видяха, спряха, вдигнаха глави и се загледаха нагоре, без да продумат нито дума. Беше краят на септември; спомням си, че изведнъж почувствах студения въздух, китките на ръцете ми, оголени от вдигналите се нагоре ръкави, започваха да мръзнат. В този момент в стаята влезе майка ми. Приближи се тихичко до прозореца, свали ме, затвори прозореца и припадна. Запомнил съм този случай твърде добре, помня още едно събитие, случило се доста по-късно,и тези два спомена моментално ме връщат в детството, в онзи период от време, чието разбиране днес е недостъпно за мен.