Откъс от "Пътища в нощта" на Гайто Газданов
В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от романа "Пътища в нощта" - руския писател Гайто Газданов (1903-1971). Газданов напуска Русия с първата емигрантска вълна, предизвикана от Октомврийската революция и Гражданската война. След неколкогодишно странстване, което за кратко преминава и през българския град Шумен, той се установява във Франция, където още с първия си роман "Вечер при Клер" (1929 г.) привлича вниманието на руската интелигенция в изгнание.
"Пътища в нощта" черпи материал от лъкатушния път на своя създател, сменил многобройни професии в емигрантския си живот. Лирическият герой, шофьор на такси, ни води по нощните булеварди и глухи улички на Париж от 30-те години на миналото столетие, из лабиринтите на спомените си, по кръстовищата на множество чужди съдби, пишат издателите от "Аквариус". Книгата е номинирана за наградата "Христо Г. Данов" за превода на Жела Георгиева.
Една от причините за постоянното ми и напразно раздразнение беше, че живеейки именно така, както живеех, не можех да си позволя лукса да се отдавам на каквито и да било чувства, не можех да чета толкова, колкото ми се искаше, не можех да отделя нужното време на едно или друго нещо, което ме интересуваше в дадения момент. С цел да успея да правя онова, което ми се струваше най-необходимо, пестях от времето за сън и в продължение на много години спях по пет часа на денонощие, а понякога и по-малко. С това можеше да се свикне, но веднъж на две или три седмици аз се събуждах в обичайното време, после решавах да не ставам и се вдигах от леглото едва на следващия ден, като така спях между шестнайсет и двайсет часа тежък непробуден сън. Тъй беше винаги когато ми се налагаше да работя, и това беше абсурд, който ме дразнеше и с който не можех да се примиря. Повечето от моите колеги не изпитваха никаква нужда от свободно време, напротив, то ги потискаше.
Виждах такива хора във фабриките и в различни среди, с които ми се налагаше да се сблъсквам; някои от тях просто място не си намираха в почивните дни. Познавах един стар работник Пиер в една от първите фабрики, където ми се случи да работя; той живееше много далеч, на осем или девет километра от Париж, и всеки ден ставаше в четири часа сутринта, за да стигне навреме на работа точно към седем. Беше работил във фабриката трийсет години. В понеделник сутрин се появяваше пръв със сияещо лице и неизменно се оплакваше, че вчера през целия ден ужасно скучал.
Най-учудващото обаче беше, че той, подобно на всички възрастни работници французи, не правеше почти нищо, разхождаше се от една работилница в друга, разговаряше и дълго свиваше цигари с пръстите си, от които нищо не можеше да измие дългогодишната метална мръсотия; като свиеше една цигара, я пъхаше зад ухото си, като свиеш втора, я слагаше зад другото ухо и запалваше едва третата явно поради това, че нямаше повече уши. Изобщо хората, които отдавна и трайно се бяха устроили на работа, обикновено получаваха заплатите си буквално даром, към което се свеждаше целта на всеки от тях. Това беше разбираемо: преди да получат някакво що-годе добро място, им се налагаше да работят много години и когато най-после го получаваха, то нито възрастта им, нито силите им позволяваха дори незначителни усилия.
Но колкото по-малко се трудеха, толкова повече говореха за това. Когато пристигнах във Франция, бях смаян от две думи, които чувах по-често от другите и абсолютно навсякъде в различни варианти: работа и умора. Но онези, които наистина работеха и наистина се уморяваха, ги произнасяха най-рядко.
Когато работех в различни фабрики, целият ми живот се състоеше от очакване на фабричната сирена, възвестяваща края на работния ден, и слабо ме интересуваше какво става наоколо. И въпреки това не можех да не забележа колко лошо и нерационално беше организиран трудът във всяка фабрика, колко много време се прахосваше напразно и какви огромни суми пари се изплащаха всекидневно на стотици хора, които не правеха нищо или почти нищо. Но това все пак трябваше да се смята за идеална организация в сравнение с огромното полудържавно учреждение, където постъпих доста по-късно и което се занимаваше с експедиция на книги, вестници и списания във всички градове на Франция и във всички страни на света. Работих три месеца в една кантора и това бе най-безполезно пропиляното време през целия ми живот.
Когато отидох там, ми отделиха една лакирана масичка, където трябваше да седя, и след час на мъчително очакване ме повика моят пряк началник, дребен възрастен човек с черна брада, восъчно лице и жълти склери на очите.
– Веднага ви поверявам много важна работа – каза той, – ето, моля ви, по тези тетрадки съставете списък на нашите представители в Константинопол и околностите му.
Преписах тези фамилни имена, бяха точно четиресет. Но когато след около два часа му занесох списъка, той ме погледна така, сякаш видя пред себе си луд човек.
– Искате да кажете, че сте съставили списъка? Тоест, с други думи, че поръчението, което ви възложих, е изпълнено?
– Да.
– Но разберете, това не може да бъде! – закрещя той. – Разбирате ли, не може да бъде! Тук има работа за една седмица, младежо! Вървете си, вървете си!
Свих рамене и се върнах на своята маса. Служителите ме гледаха със съчувствие. Аз отново се
задълбочих в списъка: Арабаджи, Аврикидес... Прекарах над него до вечерта, препрочитайки турските и гръцки фамилии, от чието повторение ушите ми започнаха да пищят. Когато си тръгвах, началникът ме потупа по рамото и попита:
– Е как е, върви ли работата?
– Върви – отговорих.
И на следващата сутрин отново стоях над списъка. Научих наизуст разположението на запетайките и точките, подчертах фамилиите и имената и когато към единайсет часа отново го занесох на шефа, той пак ме погледна укорително:
– Вие вероятно искате да кажете, че вашият списък е готов?
– Да, напълно готов.
– Прекрасно – каза той и се усмихна, при което лицето му прие нехарактерно за него изражение,
едновременно загрижено и хитро. – Прекрасно. И така, ето следващата ви задача: погледнете внимателно и проверете, ако обичате, дали в този списък не са се промъкнали някакви грешки. Погледнете както трябва, не бързайте, забелязах, че работите много нервно. Ех, младост!
Тръгнах си напълно отчаян. Арабаджи, Аврикидес... Седях над този безкраен списък, четях за стотен път адресите на предприятията, затварях очи и виждах пред себе си Константинопол: Пера, Галата, Стамбул, Бешикташ, Нишанташъ, Босфора, дрънчащите трамваи, вечерните светлини на корабите над залива, площад "Баязид", "Таксим", джамиите, гробищата, къщите с дървени решетки, вятърът от морето, нощта, огромните звезди на небето. Работих над списъка пет седмици. Всяка сутрин ставах с ужасна мъка, отдавна го знаех низуст като източна молитва от някаква абсурдна Шехеразада: Арабаджи, Аврикидес, Баранопуло, Бакрибей... Най-накрая, в началото на шестата седмица на константинополския списък, шефът отново ме извика и каза, че тази работа, макар вече да е почти готова, трябва да се отложи, за да може след известно време да бъде окончателно проверена, а засега ми възлага друга.
– Ето ви досието на нашия амстердамски представител – каза той. – Той е недоволен от нещо и непрекъснато пише протестни писма вече седми месец поред. Изяснете, моля ви, за какво става дума.
Работата беше изключително проста. Преди осем месеца амстердамският представител изпратил на адреса на нашето учреждение в Париж петстотин франка и помолил да му доставят съответното количество специални картички, които ми бяха познати, той посочваше серията и номера: на картичките бяха фотографирани в различни пози съвсем голи жени, на които им липсваше едно-единствено нещо, което се дължеше не на физически недъг, а на цензурни съображения: на всички тези тела нямаше нито едно косъмче, съществуването
на косми се разрешаваше само на главите на фотографираните жени. Експедицията му изпратила от тези картички, но само за триста франка. И ето вече от доста месеци човекът си искаше да му бъдат върнати двестате франка или да му изпратят стока за тази сума. Първите писма бяха написани с шаблонна търговска учтивост, на не особено гладък френски и към всяко от тях беше приложен един и същи отговор, с едно и също съдържание:
"Многоуважаеми господине, съобщаваме ви за получаване на вашето писмо от еди-коя си дата. В
отговор на изложената в него молба дирекцията има удоволствието да ви уведоми, че тя е взета под внимание и че мерките, които влече след себе си нейното изпълнение, ще ви донесат, както се надяваме, пълно удовлетворение."
С течение на времето обаче амстердамският представител пишеше все по-енергични и по-енергични писма, в които вече нямаше нищо нито търговско, нито шаблонно. "Нарушаването на елементарните принципи на порядъчността – пишеше той с удивителни знаци, – което си позволява фирма със световна известност, е напълно възмутително. Иска ми да се надявам, че някакви безотговорни негодници усложняват с провокационна цел този конфликт, който лека-полека се превръща в свинщина."
Но в отговор на всичките му удивителни знаци дирекцията невъзмутимо препечатваше текста на своето първо писмо:
"Многоуважаеми господине, съобщаваме ви за получаването на вашето писмо от еди-коя си дата. В отговор на изложената в него молба дирекцията има удоволствието да ви уведоми, че тя е взета под внимание и че мерките, които влече след себе си нейното изпълнение, ще ви донесат, както се надяваме, пълно удовлетворение."
Амстердамският представител отговаряше:
"Господа, аз не мога да се освободя от впечатлението, че фирма със световна известност е наела някакъв безсрамен папагал, който се е научил да пише и отговаря на моите писма. Разберете, господа, че всичко, което става тук, е позор за френския престиж в чужбина, и в частност в Холандия, където не мога да продължавам да крия от многобройните си приятели, че съм станал жертва на колкото по-необяснима, толкова по-очевидна кражба."
"Многоуважаеми господине – отговаряше фирмата, – съобщаваме ви за получаването на вашето писмо от еди-коя си дата. В отговор на изложената в него молба..."
