Откъс от "Авангардният политик" на Йезекил Дрор
В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от книгата "Авангардният политик" на Йезекил Дрор, която бе издадена от "Просвета" преди месец в превод на Невена Алексиева. Авторът е магистър по право от Еврейския университет в Йерусалим и доктор на юридическите науки от Харвард, дългогодишен преподавател по политически науки и публична администрация. Управлявал е и Отдела за стратегически изследвания на Института за международни отношения "Дейвис". От 1968 до 1970 г. Работи за американската корпорация РАНД.
Изданието бе представено от бившият външен министър Соломон Паси и бившият министър на образованието в настоящия кабинет Тодор Танев. "В книгата си проф. Дрор всъщност констатира, че има дефект на демокрацията. Още през 1947 г. Уинстън Чърчил казва, че демокрацията е много несъвършен политически инструмент, но за съжаление нищо по-добро не е измислено до момента", отбеляза тогава Соломон Паси.
Откъсът е от част втора "Какво е да си авангарден политик", глава 5 - "Истинско призвание".
Доблест
Аз използвам този термин в неговата италианска форма "virtu", както е у Макиавели, за да подчертая, че в настоящата книга неговите значения са съвсем различни от тези в моралната философия на добродетелите, като класическите вяра, надежда, любов, благоразумие, справедливост, смелост и самоконтрол, макар че някои се припокриват. Макиавели го е използвал за "куп мъжки черти: смелост, твърдост, възхищение от сръчността, компе- тентност, изобретателност и най-вече решителното упражняване на своите таланти" (Bobbitt, 2013, 77). Аз също ги включвам в моите значения на virtu, с изключение на разграничението по пол чрез думата "мъжки", но тук доба- вям други важни качества, а по-нататък в книгата – и още:
Пълно себеотдаване
Случи ми се да присъствам на два пъти в ситуации, когато висши военни командири, които в много отношения могат да се сравняват с политически лидери, ръководеха изключително тежки и кървави военни операции. И в двата случая в разгара на ръководените от тях бойни действия по суша и във въздуха те бяха информирани, че техен син, биейки се смело, е ранен сериозно. Единият командир помоли своя заместник да поеме ръководството и се втурна към болницата, за да бъде до леглото на сина си. Вторият командир каза: "Всички наши войници днес са мои синове и много от тях са на ръба на смъртта", и продължи да ръководи битката до победата 24 часа по-късно и чак тогава отиде при сина си в болничното отделение.
Първият командир, независимо колко е способен, не е годен нито за висш военен, нито за авангарден политик. Вторият заслужава да бъде повишен дори на по-висок пост. Това е абсолютното призвание. Авангард- ният политик трябва да му отдаде безусловен приоритет, каквото и да се случва. Това не изключва щастлив семеен живот, дружба, ходене по музеи и на театър. Но не и когато дългът те зове. Това трябва напълно да се при- ема и подкрепя от семейството и приятелите.
Размишления насаме с практически резултат
Авангардният политик трябва да съчетава активния живот (vita activа) със съзерцателния живот (vita contemplativа), като съзнателно или подсъзнателно от време на време се оттегля на спокойствие, за да размишлява насаме задълбочено по сериозни въпроси. Но тези размисли трябва да са насочени към практиката, да подготвят почвата за вземане на решения.
Това води до конфликти между качеството доблест и натиска, на който е подложен авангардният политик. Проучвания на това как политическите лидери прекарват времето си, показват, че повечето предпочитат удобството на своите офиси и своя персонал и не обичат самотата, желаят да бъдат заобиколени от хора и прекарват много време в тривиални дейности. Много време се губи в пътувания, които не са реално необходими. Затова от авангардния политик се иска голямо усилие да отдели достатъчно удобни случаи, за да остане насаме със себе си, за предпочитане в уединено място, предразполагащо към размисъл.
Сериозно поведение
Неприятен навик в съвременната политика е постоянното усмихване на политиците на обществени места, без оглед на това какво е естеството на разглежданите в момента въпроси или какви са техните чувства. Дори и да е само маска, хората възприемат такова поведение като детинско. Освен това такова публично поведение на политическите лидери допринася за нарастване на обществения скептицизъм и цинизъм по отношение на политиката. Напълно възможно е политиците да загубят реална представа за действителността, защото постоянното носене на маска влияе върху навиците и настроенията им. В политическата култура поведение от типа
"усмихвай се, усмихвай се, усмихвай се" има само вреден ефект.
Това поведение се родее с още по-вредната склонност да се обсъждат важни политически въпроси, включително и войни, като един вид "игра" в духа на теорията за "играещия човек", лансирана през 1938 г. от Йохан Хьойзинха (Huizinga, 1971). Моля, забележете само каква ирония – да се представи такава теория година преди да избухне Втората световна война!
Честата употреба на думи като "игра" за кървави конфликти има двоен психологически ефект – носи важна информация, но и вреди, тъй като подсъзнателно води до усещането, че "в крайна сметка това е само игра", независимо какъв е залогът. Класически пример е името, с което е известен конфликтът между Британската и Руската империя за надмощие в Средна Азия – "голямата игра", описан така в романа "Ким" на Джоузеф Ръдиард Киплинг през 1901 г. Стандартният термин "военни игри" при учения, симулиращи война, е още една илюстрация на тази лоша вербална практика, която не може да не повлияе на образите в подсъзнанието.
За разлика от съвременните езикови игри в Древния Рим са смятали сериозното поведение на политиците за добродетел, която е била възхва- лявана на шир и длъж от мислители и писатели като Цицерон. То показвало, че политиците разбират значението на обществените си отговорности и се отнасят сериозно към тях. Дори когато сериозното поведение е служело за маска, тогавашните политически лидери са изглеждали несравнимо по-добре от днешните си колеги с техните "оптимистично усмихнати" фасади. Авангардните политици трябва да притежават тази добродетел – сериозното поведение, най-вече в ума си, но и да я излъчват с външния си вид.
Отговорност, срам, съжаление
Една статия на Питър Бейкър във в. "Ню Йорк Таймс" от 27 май 2010 г., посветена на петролен разлив в Мексиканския залив, започва така: "Президентът Обама произнесе в четвъртък три думи, които много от неговите
43-ма предшественици са опитвали всячески да си спестят: "Не бях прав".
Това описва съвсем точно един достоен за презрение порок на политическите лидери в миналото, който в наше време благодарение на меди- ите получава широка гласност. С много малко изключения и като действащи високопоставени политици, и в спомените си след това лидерите не поемат нещо повече от формална отговорност, не се срамуват и не изразяват съжаление за своите провали дори след много сериозни грешки, включително престъпления. И ако решат да изразят срам и съжаление, това често е чисто тактически ход, за да останат на поста си или да подобрят имиджа си.
Струва си да се проучат такива случаи и да се види дали виновните политически лидери са психологически неспособни да признаят пред себе си, че са сбъркали, или дълбоко в себе си знаят истината, но не желаят да я признаят публично. В малкото случаи, когато съм имал достъп до съответните материали, които почти никога не стават публично достояние, изглеждаше, че и двете обяснения са валидни при един и същ човек. Те взаимно се подсилваха, а имаше и допълнителни обяснения – "в крайна сметка това е дребен проблем на фона на това, че пожертвах себе си заради обществото" и "сигурно ще се измъкна чист и неопетнен". Има някои изключения, като например Робърт Макнамара (McNamara, 1996), но те са много редки.
Това определено е патология на властта. За авангардния политик основна добродетел е да поема отговорност за грешките си, дължащи се на действие или на бездействие, да изпитва дълбока болка от тях, да показва искрен срам и да изразява истинско съжаление и едновременно с това да покаже, че наистина се е поучил от грешките си.
Самоубийството чрез харакири вече не е на мода в Япония и почти никога не е било прилагано от политически лидери другаде по света дори след ужасяващи грешки, предизвикали нечувани кланета и щети, ярък пример за което са генералите, командвали Западния фронт по време на Първата световна война. Може да съм единственият, който разсъждава така, но изобщо не съм убеден, че има нещо прогресивно в това да не се
"прободеш случайно с меча си" или да не се покаеш, като отидеш в манастир или нещо подобно, след като си виновен за човешки трагедии. Но ще си позволя само да препоръчам на скандално провалил се авангарден политик да си признае вината публично и след това да напусне обществената сцена и повече да не стъпва там.
