Из "Вкусът на живота" - автоантологията на Иван Теофилов
В неделната рубрика четиво публикуваме няколко стихотворения от "Вкусът на живота, автоантология" - автобиография в стихове на известния български поет Иван Теофилов, който тази година навърши 85 години. Изданието е на "Рива".
***
Празници
На Георги Божилов — Слона
И втурвам се в многоезичието и смеха
на детските великдени, байрами, пасхи.
И струпани – по хълмовете се катерят
хлапашките ми сетива,
надничат и се виждат
обагрени през захарни петлета.
И алени минават през духа ми озарен
иносказанията на онези бедни дни,
облечени в басми,
антично боси,
щастливи в примитива на нещата...
Пазари,
въртележки,
хвърчила...
Опиянени, гъсти празненства,
разтичани из шеметните вековечни стълби
на моя град – под слънчевата манна...
През детството
Привличаше ме този дом с пленителни стъкла –
червени, жълти, сини. Окуцелите му стълби.
Разбитият му вход – прибой от трескави крила
на разхвърчани като морска пяна гълъби.
Привличаше ме дворът му, прегърбен от асми,
с лимонови съзвездия сред хаос от качета.
Във този дом от дълги дни живееха сами
две застаряващи жени – зад призрачни пердета.
В един линеещ следобяд със див, проскърцваш страх,
през пухкав взрив от пърхаща и разпиляна врява,
в просторния му вестибюл щастлив се озовах –
сред цветни отражения и сумрачна забрава.
Отгатнах в здрача шест врати и две от тях в мига
открехнаха усмивките приветни на жените.
За миг. Защото те след миг заключиха кръга
на мойта чудна свобода, притваряйки вратите.
И в полилея с прелестни висулки умален и размножен –
ликът ми как с безброен смях трептеше.
Как бях пленен от фреската с пейзаж полустъмен,
където в кошница сред Нил Мойсей-детето спеше.
Как хлътнах в разглобен фотьойл, как литна златен прах,
как екна като в пещера камбана на часовник!
Как в своята амурна вис със груб, клокочещ страх
се разлетяха гълъби във бдения съдбовни.
Как с усетите си ловях пъстреещия свят,
получен като щедър и неоценим подарък.
И спомня ли си този дом, усещам аромат,
дочувам щракане на ключ – и ставам тих и ярък...
Мислене
И ме изпълва бавно този град
със своя свят, дълбок и целомъдрен.
Амфитеатърът му се изкачва
с нашепващото минало и цветовете
на древните палитри. Панорамата
с магията на въздуха полека
от хълма се отдалечава. Долу
е Тракия със мълчаливите полета.
Там още скитат тъжните дриади —
душите на самотните дървета...
Понякога ме обладава радост,
на мислене подобна. Цял изтръпвам
от обкръжението на нещата,
излъчващи замислени сияния.
Какво е мисленето? Туй не е ли
взаимодействието, при което
се отразяват в нашата душа
вълнения със образи на град
и равнина? И всъщност нищо друго...
