Откъс от "Писателят в семейството" от Грегоар Делакур
В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от новото издание на "Факел експрес" - романът "Писателят в семейството" на френския автор Грегоар Делакур. След излизането си през 2011 г. тя е отличена с най-авторитетните френски награди за дебют.
Подобно на сънародника си Фредерик Бегбеде Делакур тръгва от рекламата, за да се превърне един от най-четените френски автори. Вторият му роман "Списъкът с моите желания", който е и филмиран. Третата от четирите му книги "Какво поглеждаш най-напред" (2013) е преведена на повече от двайсет езика, включително и на български. Преводач на "Писателят в семейството" е Александра Велева, редактор - Георги Борисов, а художник - Инна Павлова.
ПИСАТЕЛЯТ В СЕМЕЙСТВОТО
На девет години изпаднах в положението на онези, които са проявили таланта си прекалено рано.
Знаете ги. Жозелито, Били. Групата "Попиз". Мелоди. Джорди. Сантиана. Кенджи. Суада.***
Колкото повече растях, толкова повече думите се изхабяваха. Чух за първи път израза мимолетен пламък и разбрах, че колкото и да са красиви и романтични, думите могат да бъдат и жестоки. На девет години познах провала.
Пише каквото му падне – забележка на учителката ми. Нуждае се от консултация с педагогически съветник. Думите на директорката влошиха нещата. Налага се да повтори класа. Препоръчва се терапия. В зората на десетия ми рожден ден родителите ми като истински кардинали се събраха на конклав.
В продължение на една нощ и на един ден кълбетата дим от цигарите "Житан" на единия се смесваха с тези от цигарите "Ментол Роаял" на другия в престъпна мъгла. Брат ми, сестра ми и аз със зачервени очи на токсикомани и празни стомаси на осъдени седяхме през цялото това време зад вратата на хола в очакване на присъдата. Брат ми, по-малък от мен с триста шейсет и три дни, разперваше от време на време крилата си и тананикаше песни на Тино Роси. Малката ми сестричка, която обикновено се изявяваше във високите регистри, започна да говори с много дебел глас. Що се отнасяше до мен, аз пишех върху тоалетна хартия поемата на последния апокалипсис:
Сбогом роден дом
Сбогом със поклон
Сбогом тичешком.
Настъпваше нов ден.
В хола цигарите свършваха. Кашлицата заместваше словото. Конклавът вървеше към своя край.
Сред нас, децата, щеше да настъпи разкол.
Родителите ни изплуваха от мъглата със сенки под очите, с посивяла кожа, с надебелени езици, с омазнени коси – внезапно остарели.
– Едуар ще бъде изпратен в пансион.
Думите ми се оказаха безсилни. И грубите, и нежните. И яростните, и милите, и слад-
никавите, и горчивите.
Есента на 1970-а, смъртоносен сезон за колегите ми. Мориак. Дос Пасос. Мишима.
Скоро и Фолен.
В деня на началото на учебната година, на волана на своята "ДСупер 5", баща ми стигна до Амиен за по-малко от два часа.
Представете си сцена от филм на Клод Соте.
Колата се носи с подскоци по пътя, сякаш лети. Това е вследствие на хидропневматичното окачване – заради което хиляди хора ще повръщат. На волана мъжът пали цигара от цигара, той никога не спира да пуши. Прилича на Мишел Пиколи. Прозорците са затворени заради аеродинамиката (тогава това е нова дума и се изговаря или с известно уважение, или с презрителна гримаса). До шофьора – не се забелязва веднага, защото е малко – седи дете. Мъртвороденият поет. Писателят, който не пише.
Мимолетният пламък.
– Тежко е, знам – казва пушачът на "Житан", – аз също плаках, когато заминавах за
Алжир. А като се върнах, не ми бяха останали сълзи.
И защото устата му е пресъхнала от цигарите, водачът спира съвременния автомобил
пред едно от кафенетата на площада на гарата в Амиен. Часът е девет и половина. Първият учебен ден започва в десет.
– Имаме време – прошепва Мишел Пиколи.
Поръчва тъмна бира Пелфорд, горещо какао, два кроасана. След което като по чудо в
ръцете му се появява книга джобен формат. Ръбът на страниците е оранжев. Рисунката на корицата изобразява селска трапеза на открито. Старец налива на млад рус човек; зад тях позира елен, горд с рогата си. Книгата е роман от Жионо. Нека радостта ми не пресъхва.
– Вземи. Ще видиш, писането лекува.
Детето гледа баща си, без да разбира. Лекува, от какво? Бащата усеща тревогата му, усмихва се, но не обяснява нищо; вече. Детето обича тази рядка негова усмивка.
Пристигат със закъснение, естествено. Мишел Пиколи помага на сина си да оправи последното легло в общата спалня, близо до вратата на тоалетните. Със същите изящни движения като на жена му във филма, когато оправя леглата на децата в голямата им къща с градина.
Бащата изпровожда сина си до двора, претъпкан с хора, където проверката е започнала, и детето, без да иска, отбелязва римата. Но пушачът, изплашен от внезапното вълнение, че изоставя сина си, е престанал да се усмихва. Обръща се рязко, тича към аеродинамичния автомобил. Без да даде възможност на сина си да му каже, че сълзите му в колата са от цигарения дим и че – да, да, тъжен съм.
Стоп кадър.
| *Жозелито – Хосе Хименес Фернандес (1943), испански певец. Започва кариерата си тринайсетгодишен. Участва в многобройни филми. Били – Уилям Еверет Престън (1946–2006), американски органист, пианист, певец и актьор. Започва кариерата си много рано. Свири за Нат Кинг Коул, Рей Чарлз и "Бийтълс". "Попиз" – френска детска група от седемдесетте години, известна с песните си в традицията хипи, изпълнявани по време на войната във Виетнам. Мелоди – Мелодия Руиз Гутиерес (1990), известна като Мелоди, испанска певица. Първият ѝ албум, издаден през 2000 г., ѝ носи световна слава. Джорди Клод Даниел Льомоанп (1988), френски певец, прочул се на четиригодишна възраст с албума си "Тежко, тежко е да си бебе". Жан Пиер д’Амико Сантиана (1949) е роден в Тунис, но осъществява кариерата си във Франция. Кенджи Сауада (1948) – японски певец, известен с участието си в попгрупата "Тигрите". |
