Лятото е на прага си, мястото е една от залите на НДК в София, но атмосферата е точно като в разгара на летния сезон, сякаш в амфитеатъра на Созопол, и почти имаш усещането, че ей сега ще ти замирише на море. Всичко е така непринудено – поведението на Стефан, естествената му приятелска връзка с публиката. И тя бързо откликва на диалога, който той небрежно повежда с нея. След първата песен "Холивуд" по-голямата част от залата е на крака и танцува в празното пространство пред сцената. Като нанизани на огърлица следват още 12 песни от новия му албум, наречен "10 ½". Запазил е стила си мелодичен, на моменти речитативен, отново с провокативни закачливи текстове, които те карат да се замислиш. И гордо в средата на всичко това се разлива една приятна балада, както той се шегува – първата в музикантската му кариера. С китариста Миро Иванов – виновник за появата ѝ, обясняват, че нарочно са я кръстили "Тази песен не е за любов", но когато думите започват да се леят от устата на Стефан, става ясно, че това е поредната закачка, защото любовта я обема отвсякъде. Зад гърба му са музикантите, които толкова години са с него на сцената – Иван Лечев и Мирослав Иванов – китари, Стоян Янкулов-Стунджи на ударните и Веселин Веселинов-Еко на баса. Те са "Обичайните заподозрени", които не просто свирят с него на всеки негов гиг, но и са неизменна част от целия творчески процес на дълго чакания нов албум.

- Преди 15 години (смее се). Ирония е, разбира се, обаче 2001 г. излезе "Пропаганда, хромозоми, силикон" – последният албум с песни. След това започнах много ударно да работя в киното и театъра и всички албуми, които издавах, бяха с театрална или филмова музика. Затова ти казвам 15 години, но по-скоро този албум чака 15 години. Аз май си бях казал, че приключвам с тази част от моите изяви.

- Защото, когато навлезеш в дълбоки води и започнеш да работиш със симфонични оркестри върху инструментална симфонична музика, другото вече ти се струва една приятна част от миналото. А събирането наново с групата дойде неочаквано. Мартин Михайлов – мениджърът на клуб "Строежа" в Студентски град, ни покани да свирим някъде през 2012 – 2013 г. От "София филм фест" в същото време казаха: "Отдавна не сте свирили, дайте един "таен концерт" да направим." Така започнахме да репетираме старите парчета и то, братче, сякаш е било в предишен живот. Все пак бяха минали 10 – 12 години. Излязохме и видяхме, че обратната реакция от публиката е толкова впечатляваща и зареждаща. Всички казаха как са им липсвали нашите концерти и аз тогава се замислих, че може би нямам право да не продължа. През 2012 г. Мартин организира турне. Направихме много гигове – усещах, че те се случваха така, както съм мечтал преди години, но по една или друга причина не бях го постигал.

Моят подход вече беше друг – без грам амбиция, постановки, без грам медийност, показност. Защото в края на 90-те винаги бях натоварен от медийния си образ, от разни очаквания и предубеждения. А сега за първи път усетих как абсолютно всичко е честно и истинско, как се случва по естествен начин – абсолютен рокендрол. И благодарях на провидението, че ми е дадена тая възможност. Защото, ако не бяха през последните години тези концерти, никога нямаше да знам какво означава истински гиг, истинско свирене, защото преди не беше такова. Преди беше: един медиен образ отива на концерт и знае, че половината от хората в залата са фенове на музиката и текстовете на песните, но другата половина са дошли да видят един от телевизора и от жълтите вестници. И това страшно ме натоварваше.

- Не бих казал. Между другото, от 94-та насам съм минал през абсолютно всички музикални продуцентски и издателски компании в България. Аз съм ходеща история на съвременния музикален бизнес.

- Мога и навярно един ден ще напиша. Но исках да ти кажа, че покрай тези концерти през 2012 – 2013 г. си казах, че може би трябва да направим и нова продукция, а не да свирим само старите неща, защото няма смисъл да караме на стари лаври с някаква носталгия. Всеки от музикантите, с които свиря, има своите си проекти, но въпреки това ние направихме доста сингли заедно през това време. Имахме вече "Сняг над Сахара", "Холивуд", "Хеликоптер" и "Бряг с цвят най-зелен" – четири готови неща. Казах си, че трябва да седнем да направим примерно още 9 – 10 парчета за албум, отговарящ на сегашното време, на сегашното ни мислене, на сегашните ни умения в музиката.

- Ние още от 94-та сме заедно и тогава всеки концерт беше обявяван само с моето име. А сега си казах, че е време за рестарт. Говорехме с Ванката Лечев за един гиг и като му казах с кого ще свирим, реакцията му беше: "А, обичайните заподозрени." И аз си казах, че така ще ги кръстим, а и някак филмово ми звучеше, нали от десет години съм на филмова вълна. Така имаше и намигване в целия проект и всичко си дойде на мястото. В момента се чувствам абсолютно на мястото си.

- Засега само спорадични гигове, навярно наесен, защото е много важно и визията на мултимедията от софийската промоция на албума да присъства – това, което направи Поли Герасимова за нас – прекрасни видеа върху триъгълната конструкция, която стои като фон зад нас, музикантите. Тя дава цялостност на концерта и прекрасно се допълва и с песните, и с цялостната атмосфера.

- И да, и не. Парчето "Да" от 1998 година започва по същия речитативен начин като "Холивуд". Такива са и "Пропаганда", и "Силикон". Речитативни парчета аз винаги съм имал в творчеството си, но като бийт "Холивуд" е малко по-модерно. То е по-скоро част от една от моите линии, които следвам, но с по-модерни изразни средства, и няма нищо общо с хип-хоп културата, не бих си го позволил.

- Една част от текстовете са такива, а други са по-дълбоки и по-драматични. По принцип това ми е като тема – идвайки от театъра, като човек, който се възхищава на Шекспир, от самото начало имам усещането, че както Шекспир има комедии и трагедии (условно наречени, защото той не ги е наричал така и съвременниците му също), и при мен в един албум нещата вървят условно казано между комедия и трагедия. Винаги една част от песните са по-остроумни или по-иронични, с чувство за хумор и винаги друга част са по-поетични, по-сантиментални, по-драматични. Винаги е било така – от първия албум, от 94-та досега. Не съм го търсил, вътрешно някак си това имам нужда да изразя.

- Не, няма конкретна жена, за която да е писан. Той е продължение на лирическата героиня от "Силикон". Отдавна имах текста само на припева: "Гледай природата, слушай дъжда. Чуваш ли как тревата расте? Да или не?". Дълго се чудех как да навържа история от такъв фрийки текст и измислих, че това е монологът на един мъж, който е завел приятелката си за първи път на пикник и тя не знае какво е. И го навързах в последния момент буквално.

- Докато презаписвахме "Бряг с цвят най-зелен", си казах, че трябва да има още едно парче в тая линия, защото много ми харесва. Тогава намерих "По-полека" в записките си. То беше дълбока резерва, почти нямах намерение да го вкарвам вътре. Имаше само една мелодия, нищо повече. Седнах и написах текста. Просто това парче си е чакало момента, защото тъкмо тогава бях в точното настроение за този текст – да си кажеш при перманентното забързване: "Хайде, малко забави темпото, по-полека!". В момента, в който го репетирахме и записвахме, аз вече знаех, че това ще е първият сингъл. То просто се усеща.

- Беше ми малко странно, първо, защото от 6 месеца не съм спал, живея напоследък в едно перманентно полубудно състояние. Притеснявах се и за новите парчета, защото все още не са улегнали и за първи път ги представяхме. Но като видях, че всичко тръгна добре и ги представяме много стегнато, се отпуснах и в един момент видях, че всъщност това е може би един от най-добрите ни концерти. Видях, че в публиката има от 6-годишни деца до 80-годишни хора, което ме впечатли много. И това се случва за първи път. Обикновено през последните 3 – 4 години на други места като свирим, главно по клубове, публиката е средно на 25 – 30 години. Видях, че знаят песните и текстовете ми, пеят ги, а пък аз от 12 години насам умишлено страня от публичността и се чудя откъде ги знаят. Това наистина ми подейства много зареждащо, защото видях, че те са дошли само защото харесват песните, не заради нещо друго. А тези, които сега са между 20 и 30-годишни, са страшно хубаво поколение, аз много ги харесвам – няма втори план при тях. Много ми харесва тяхната прямота, честност и липса на лицемерие.

- Тя тръгна много добре. Документалният ми филм "Манчестър Юнайтед от Свищов" имаше доста добра съдба – 25 фестивала с три награди, закупен от няколко телевизии и излъчен четири пъти по БНТ. След това имаше план за един режисьорски проект, който трябваше да направим с Тодор Колев, Бог да го прости. Той беше взел един прекрасен разказ на Петко Бочаров и ме беше поканил аз да го режисирам. Нещата вървяха много добре 2 – 3 години, бяхме спечелили на Sofia Meetings за най-добър проект, бяхме намерили немски копродуцент, първоначална субсидия от Националния филмов център, обаче стана така, че не успяхме да го направим. Тодор почина тогава и аз реших, че няма да го продължавам с друг човек. Това съвпадна и със завръщането в рокендрола. Честно казано, това беше една лична травма и си казах, че ще оставя режисурата за по-далечни времена. Не съм се отказал, но това е толкова бавен, мъчителен и трудоемък процес, че понякога се чудиш въобще къде е смисълът да чакаш 7 – 8 години, за да реализираш един филм – това е възхитително търпение от страна на филмовите режисьори. Може би и това беше ключово за връщането ми в рокендрола – всичко там се случва много по-динамично – събираш се с бандата и както и при последния албум, една вечер в 10 и половина нямахме идея в главите си, а искахме едно последно парче да запишем. Липсваше ни в мозайката едно по-ведро, по-пънкарско парче. Събрахме се в 10 и половина. Аз имах бегли идеи, нямах написан щим, дори структурата не знаех каква е. Дадох някакви насоки на Миро за китарните рифове, за хармонията. Петнайсет минути преди полунощ имахме парче, структура, всичко и направихме записа на всеки един инструмент по отделно в студиото на Стунджи. Ако имах готов текст до 3 през нощта, и текста щяхме да сме записали. Аз обаче написах текста следобеда на следващия ден и същата вечер и него записахме. Така песента "10 ½" се случи за едно денонощие. Ето това е, а в киното – колосално търпение на изчакване – с него мисля, че не мога да се справя. С другите неща мога – като тема, език, като киноразказване, но с това чакане – не виждам как.