С тези думи от Нобеловата си лекция през 1987 г. Йосиф Бродски очертава полето на поезията: тя е онова, което поощрява у човека чувството му за индивидуалност, нещо съкровено и затуй непонятно на повелителите на масата и глашатаите на историческата необходимост. Много неща са споделими, настоява Бродски – хлябът, ложето или убежденията, но не и някое стихотворение на Райнер Мария Рилке. Изкуството на поезията разпалва по-скоро несъгласия там, където цари единодушие, без да призовава към конкретни действия.

Позовавам се на този размисъл на Бродски, с когото можем да се съгласим или не, като отправна точка в дебата, разгорял се след присъждането на Нобеловата награда за литература за 2016 г. на барда Боб Дилън. Решението на Шведската академия стъписа мнозина не само с избора, но и с оповестената мотивировка: "Дилън е икона Той получава наградата, защото е създал в рамките на голямата традиция на американската музика нови поетични изразни средства (). Боб Дилън пише поезия за ухото."

За последното определение вече се изписаха кофи с мастило – коя поезия за чие ухо е предназначена, ако се вгледаме в редицата от поети нобелови лауреати? Дали поезията на Йейтс или Елиът е за ухото, разума или душата? А тази на Пастернак, Пабло Неруда, Чеслав Милош или Шиймъс Хийни? Или пък става дума за някаква друга, може би вторична социална функция на поезията, на която ухото реагира като мембрана, както не реагира примерно на стиховете на вече позабравения, първи носител на наградата – поетът Арман Сюли Прюдом с неговото "чисто изкуство", намерило израз в стихосбирката "Разбита ваза", за която всъщност получава Нобел.

Разбира се, решението на Нобеловия комитет е факт и едва ли някой може или трябва да го оспорва. Както и самият Боб Дилън е в правото си да приеме наградата на церемонията на 10 декември в Стокхолм, или да не се яви на нея – нещо, което все още не е ясно, тъй като той предпочита да пази мълчание, както е постъпвал винаги, в опит да опази себе си от различни "употреби" и "контексти". Нобеловото жури би трябвало да е наясно с тази негова позиция, ако е изчело внимателно мемоарните му "Хроники", впрочем единствената, написана от него книга:

Вероятно затова Боб Дилън мълчи. А спорът по решението на Нобеловия комитет набира сила в хиляди изписани страници из цял свят. Като, забележете, никой не поставя под въпрос фигурата на самия Боб Дилън, отдавна получил историческо признание, отрупан с множество "Грами", златни глобуси и всякакви други отличия.

Онова, което смущава мнозина, включително и мен, пак повтарям, са мотивите на Шведската академия. Както и думите на един от нейните членове, Пер Вастберг, който заяви след оповестяването на наградата пред журналисти, че "Дилън е един от най-големите поети на нашето време", а друг негов колега сравни барда направо с Омир.

Боб Дилън като съвременен Омир? Не е ли все пак прекалено? Инак напълно разбирам журито, което изтощено от четене, вечер след вечер е слушало песните на своята младост, пренесло се е в края на 60-те и така спонтанно е стигнало до решението си.

Че какво лошо има в това, сигурно ще възкликнат феновете на Дилън? Не е ли време литературата да напусне жанровите си ограничения, а поезията да се върне към устната балада? И щом Омир е могъл да се вдъхнови от Троянската война и да създаде епоса си, защо да не приемем, че и Боб Дилън е реагирал по същия начин на войната във Виетнам?

Не искам да се задълбочавам в съпоставката, но ми се струва, че отдавна сме във времето на писаното слово, формирало собствена поетична традиция. А Боб Дилън, както пише един от неговите най-известните му биографи Грейл Маркъс, е преди всичко глас. Той така и фигурира в програмите на някои американски университети – като автор на мелодики, не на текстове.

Затова при вестта за Нобела на Дилън Би Би Си (с британско чувство за хумор) излезе с цяла листа с бъдещи кандидатури – от Пати Смит и Ник Кейв през Джони Мичъл, Гаетано Велозо и Ленард Коен.

А питанията продължават, няма как да е иначе. Ако границите на наградата за литература се отварят пред музиката, защо продължават да съществуват пред киното? Вярно, че повечето от големите имена на световното авторско кино вече ги няма, иначе бихме могли да стискаме палци за награда на Бергман или Тарковски, на Фелини, Антониони или Орсън Уелс. Ала жив е Жан-Люк Годар (впрочем автор на десетки книги), освен на оригинални сценарии – така че може би е време Нобеловото жури за литература да връчи награда на "новата вълна". Жалко, че САЩ вече са отметнати в списъка, иначе Спилбърг, братята Коен или Уашовски можеха да се поздравят с успеха.

Ами останалите жанрове – не трябва ли да има тогава литературен Нобел за театър, съвременен танц или концептуално изкуство? Формулировка винаги ще се намери. Дори в случаите на мълчаливци като нашия сънародник Кристо. Например: "за принос отвъд словото, придаващ на опакованата реалност концептуалната сдържаност на голямата класическа литература".

Изобщо, както писа известният френски критик Пиер Асулин, член на журито на академията Гонкур, "в деня в който Нобеловата награда отиде при Боб Дилън, друг неин носител от 1997 г., италианският драматург Дарио Фо, известен със скандалното си чувство за хумор, се пренесе във вечността. Остава съдебните лекари да установят дали едното събитие има връзка с другото".

Звучи брутално, но пък идва да покаже, че спорът за границите на литературата продължава.