През 1976 г., Тим О’Конър, по онова време младо момче, изпраща писмо до Кристо и Жан-Клод и иска да бъде нает на каквато и да е работа. "Видях "Бягаща ограда" и останах очарован – разказва Тим. – Невероятно е как човешкият ум може да измисли подобно нещо." Джейн Грегориъс, артист в най-широк смисъл и завеждащ пресцентъра на инсталацията за областите Сонома и Марин в Калифорния, му дава нюйоркския адрес на тандема. "С Джейн продължаваме да сме приятели, въпреки че от онази случайна среща минаха почти 40 години", уточнява Тим. И така, той написва писмото и после – нищо. До първите месеци на 1983 г., когато за свое удивление получава отговор. Няколко реда, подписани лично от Жан-Клод, в които го информира за проекта "Обградените острови", в началото на залива Бискейн, и го кани да дойде на мястото, ако все още иска да работи с тях. "Бях във възторг", казва Тим, който и до днес си спомня онова писмо като една от най-големите изненади в живота му. "Бяха ми нужни няколко минути, за да реша да затворя фирмата си за ремонт на кафемашини и да прекося Америка, за да стигна до двамата."

Денят е 2 април 2016 г., когато в 17,30 часа се свързвам по скайп с Тим, за да си побъбрим наистина приятно. Аз съм в апартамента си в Милано. Той – в градината на дома си, в Санта Круз, Калифорния. Делят ни девет часа разлика. Тим сияе: "Няма да повярвате, но и до днес се вълнувам, когато си спомням онези моменти". И се впуска в увлекателен разказ, подкрепен от планове на проекта, избелели снимки и толкова много спомени. "Научих се дори да се гмуркам", усмихва се и разказва, че в трите различни типа работа, извършвани за "Обградените острови", влиза и инсталирането на котви със стрели. Те, както разказва самият Кристо в интервюто с Джермано Челант за каталога на изложбата "Кристо и Жан-Клод – водни проекти" в музея "Санта Джулия" в Бреша, 6 април – 18 септември 2016 г., "се забиват в калта, после изплуват, за да прикрепят плата". Общо са 1500, може би и повече. Тим ми показва плана с местата на закотвяне на острова, където той самият е работил, известен като карта нoмер 12. Моля го да ми обясни защо "Обградените острови" са общо 11, а върху картата е написано 12? Логиката е следната: в залива Бискейн има 14 изкуствени острова, всичките създадени през втората половина на 30-те години от инженерния корпус на американската армия. Три от тях са изключени от проекта на Кристо и Жан-Клод, защото нямат бряг и без него е невъзможно платът да бъде закрепен, а в използваните планове е запазена оригиналната номерация.

Изплуват и други любопитни неща от картата, която Тим ми показва. В графата с името на проекта е написано с химикалка: Кристо, "Обградените острови". Следователно от Жан-Клод няма и следа, макар че този почерк изглежда точно като нейния. И наистина тя остава "скрита" за широката публика до 1994 г., когато двамата обявяват артистичния си тандем и съвместния подпис на всички проекти. Кристо остава единственият, който разписва скици, ескизи, подготвителни рисунки, чертежи, колажи и т.н, но от онзи момент нататък проектите се подписват и от двамата. "Това отприщи немалко спорове", както ми разказа Еторе Камуфо, стар приятел на двойката и син на Нини Камуфо – галеристът, който още през 1963 г. организира самостоятелна изложба на непознатия тогава Кристо във Венеция. Той показва на витрината скулптурата "Опакована ръчна количка" – днес изложена в МоМа в Ню Йорк, направена от Кристо, след като купува на безценица зидарска количка, намерена на строеж близо до галерията. Камуфо уточнява: "Поставено е под съмнение самото значение на понятието "артист": може ли, или не, Жан-Клод да се определи като такава?". В интерес на истината трябва да се добави, че "Обградените острови" е първият проект, замислен именно от Жан-Клод по време на двата дни, прекарани с Кристо в Маями през 1980 г. в компанията на Ян ван дер Марк, директорът на проекта "Завеса в долината". Точно на нея ѝ хрумва този смятан и до днес за най-зрелищен проект на тандема. Самият Кристо обича да го определя като "Моите водни лилии" с ясната препратка към нарисуваните от майстора на импресионизма Клод Моне.

Върху картата, показана ми от Тим, стои името на Джон Ф. Мишел – инженер и консултант по океанография на проекта. И тук е другият основен момент за разбирането на обхвата на "Обградените острови". За да се избегне каквото и да е съмнение за евентуални щети върху околната среда и за да си осигурят необходимите разрешения, Кристо и Жан-Клод събират солидна група експерти, между които морски биолог, орнитолог, специалист по бозайници, консултанти по океанография, инженери и други. Сред многото въпросителни е и възможната реакция на ламантините – бозайници, наречени "морски крави", защото са бавни и малко заблудени. Дори е нает аквариум, за да се изучи по-добре поведението им. Там екип от специалисти ги поставя в досег с плата, който ще се използва за опаковането на островите. Искат да бъдат сигурни, че няма да ги безпокои. Реакцията е неочаквана: платът като че ли има стимулиращ ефект върху бозайниците, защото тяхната сексуална активност се повишава. Така че ламантините се чувстват прекрасно. Алелуя! Що се отнася до разрешенията, най-точният коментар след това е на всекидневника "Маями Хералд": "Самото разрешение на корпуса на инженерите от армията е дебело над 15 см, повече от Библията и интегралната версия на речника "Уебстър".

Тим О’Конър продължава: "Работих за "Обградените острови" общо четири седмици. Правих онова, което се изискваше от мен: нощен и дневен пазач; на сушата или на гумените лодки, предназначени за обезопасяване; отговорник по поставянето и последвалото го премахване на котвите и така нататък. Заплащането беше 28 долара на ден. Работеше се много, дори прекалено, но ентусиазмът на стотиците участващи младежи беше невероятен. Нямаше непреодолими препятствия. Години по-късно изпитах същото усещане за общност и принадлежност, работейки за "Чадърите". За тях Тим е нает като ръководител на екип от осем души – толкова, колкото са необходими за издигането на един чадър с тегло близо 200 килограма. Годината е 1991-ва и проектът този път е наполовина в "неговата" Калифорния и наполовина в Япония. Тогава на Тим не се налага да закрие фирмата си за поддръжка на кафемашини – оставя я за няколко седмици на своите служители. "Междувременно успях да пробия", усмихва се О’Конър. Днес той е партньор на италианската фирма "La Marzocco", ситуирана в Скарперия, близо до Флоренция – производител на кафе и кафемашини за първокласни барове и ресторанти; с 35 процента дял на световния пазар, което до голяма степен се дължи на приноса на О’Конър. "Какво научих от Кристо и Жан-Клод? Да бъда себе си. С всеки, започвайки с хората, с които работиш. Никаква арогантност или намек за превъзходство. Запретваш ръкави и работиш като всеки друг. За обща цел. Каквато и да е тя", споделя О’Конър и ми показва една от своите реликви. Този път става дума за писмо от Жан-Клод, изпратено му няколко месеца след демонтирането на "Обградените острови". Тонът е напълно приятелски, почти поверителен, с препратки към всекидневието. Например – таванът в студиото на Кристо продъжава да тече, навсякъде са разпръснати празни тенджери и буркани, за да събират водата. "Невероятно", казва Тим.

Трябва да се отбележи, че безспорният успех на инсталацията в Маями се дължи, разбира се, на уникално артистично хрумване, но и на високо ниво на техническите умения, което, по всяка вероятност, не се среща никъде другаде на световната художествена сцена. Достатъчен е примерът с избора на материала. Никой плат на пазара по онова време не притежава характеристиките за целта. Опитите, правени с различни мостри, закупени от Кристо и Жан-Клод в САЩ, Европа и Япония, пропадат. "Бяхме отчаяни", включва се Волфганг Фолц, официалният фотограф на двойката и отговорник за подбора на основните материали за инсталациите. Точният съвет идва от Дитер Розенкранц – индустриалец, родом от Берлин, но с бизнес в САЩ, голям колекционер на творбите на Кристо още от времето на емигрантските му години във Франция. Той насочва двойката към фабрика в Щутгарт, Германия. Налага се Волфи да се премести там за два месеца и съвместно с фирмения отдел за изследване и развитие да проучи най-подходящото решение. "Накрая избрахме плат от полипропилен, отвътре с милиони микроскопични въздушни мехурчета, които да го държат на повърхността дори и мокър", уточнява Фолц и си спомня, че е било трудно да се открие подходящия крещящо розов цвят, защото наличният на пазара избледнявал от слънцето и вятъра само за няколко дни.