Седмият от формулираните от Карл Лоренц осем смъртни порока на цивилизацията се отнася до влиянието на техническите средства върху общественото мнение и свързаното с това обстоятелство, че сугестивното действие на една официална доктрина нараства, успоредно с броя на нейните привърженици, почти в геометрична прогресия. Деиндивидуализиращият ефект на медиите според него беше добре дошъл за функционерите от комунистическите страни, за да поддържат своята власт над масите.

От опит знаем колко масирано използваха комунистите всички форми на въздействие – от агитките до монументалната скулптура и архитектурата, за да хипнотизират масовото съзнание. Знаем как впрегнаха в своя служба всички технически средства – радио, кино, телевизия и им вмениха в първостепенно задължение идеологическата обработка на цялото общество. А когато културата се превръща в средство за идеологически натиск, тя губи предназначението си да увеличи интензивността на човешкото битие. Вместо да подхранва хуманизма, тя събужда агресивността и жестокостта. Резултатът е духовна деградация на обществото, снизяване на съзидателната му енергия и преминаването му в период на загниване и разпад.

Адептите на марксистко-ленинската псевдофилософия схващат културата като детерминация, докато тя е форма на самодетерминация на индивида, самодетерминация на нашето съзнание, на нашия живот. Силите на детерминация (т.е. определеността, зависимостта от колектива), донесоха световните тоталитарни режими с техните ужасяващи концлагери, психушки и масови екзекуции – на селяни, защото са собственици на земя; на свещеници, защото проповядват да не се убива, да не се краде, да не се лъже, да не пожелаваш чуждото, да вярваш в Бог; на жени, защото са съпруги на "врагове на народа"; на лекари, защото са евреи; на цели народи, защото са "предателски народи".

Марксизмът-ленинизмът с особена ярост се бори срещу индивидуализма, защото проповедниците му отричат естественото право на всеки човек сам да определя своите интереси и свързаната с тях дейност в рамките на обществения договор. В цивилизованите държави този обществен договор е закрепен в конституцията, основана върху неприкосновеното право на частна собственост и свободата на съвестта и словото.

Комунистическата пропаганда, осъществявана с всички възможни технически средства, издълба непроходима пропаст между индивидуализма и колективизма и това беше правено тенденциозно и методично с цел смазването на отделната човешка личност и изкореняването на свободната, независима мисъл.

Колективистките лозунги бяха дълбоко дискредитирани, защото в тоталитарната комунистическа система те се използваха за прикриване на личните интереси на управляващата червена върхушка в ущърб на общите интереси и на интересите на останалите хора. Целите, които колективът трябва да изпълнява и преследва, в комунистическите режими не се определят от обществото. Лишено от свобода на словото, то няма възможност нито да изрази желанията си, нито да обсъди вероятното решение.

Възможността на печата и на електронните медии да въздействат върху масовото съзнание и да манипулират най-широки слоеве от населението отлично се разбира от бившите комунисти и това обяснява настървеността, с която държат властта си над тях. Който ги владее – той държи механизмите за манипулации, следователно владее и политическата власт.

В услуга на върхушката се впряга всичко: икономика, образование, наука, култура. Помним как с правенето на култура се занимаваха както талантливи творци, така и сръчни нагаждачи, които особено добре се пласираха като партийни стихоплетци, романисти, портретисти, скулптори, архитекти. Те трябваше да култивират колективистко съзнание, да докажат по художествен път нравственото превъзходство на колективния човек, на колективната мъдрост, справедливост, алтруизъм. Фиаското, което претърпя идеологията, на която служеха ги изхвърли, поне така изглеждаше на пръв поглед в началото на несвършващия "преход", от властовите позиции. Тогава се чуха вопли, че културата загивала. Да, загива или трябва да загине мъртвороденото в нея. За съжаление новото е все още изтласквано в периферията, маргинализирано.

Цинизмът, властвал във всички сфери на живота – личен и обществен, – уби духа и духовността на няколко поколения, на цели народи. Тази закономерност синтезирано е изразил Алберт Швайцер: "Там, където колективната общност е оказвала по-голямо влияние върху индивида, отколкото той върху нея, е настъпвал упадък, защото там е била засегната най-съществената величина – духовната и нравствената стойност на отделната личност. Тогава в обществото се стига до духовно обедняване и безнравственост, което го прави неспособно да разбира и решава стоящите пред него проблеми. Рано или късно то е обречено на катастрофа".

Катастрофата преживяваме всички, като вина за нея имат и онези, които верноподанически плодяха псевдокултура. Естествено, та не може да отмине нито един от елементите, с които се свързва понятието култура. Но въпреки развихрените националистически страсти, въпреки политическата конфронтация, въпреки икономическите трудности, въпреки нравственото подивяване, на което сме свидетели, въпреки измамените надежди трябва да възкресим волята си за култура.

Да си свободен се оказа трудно. Свободата означава да избираш.

Свободата означава обаче преди всичко да направиш своя нравствен избор. Задачата на всеки е да се самоопредели, а не да бъде определян от външни сили. Тази задача поставя на изпитание редица интелектуалци. За изминалите почти три десетилетия мнозина останаха там, при догмите и тесногръдото мислене.