"Поезията за мен винаги е била отдушник и нещо като терапия в условията на цензура и автоцензура, за да изразя, макар и насаме, личния си опит и преживявания, да ги направя сходни на моите личностни и идейни антени. Защото имах нужда да кажа неща на друг език - повече или по-малко кодиран, идиоматичен - самия език на поезията. Не знам кой ме е карал при наложения съветски модел на сервилно стихоплетство, на безпаметна соцграфомания да го правя, освен самата поезия. Вероятно най-високата цена, която човек трябва да отдаде на изкуството, е дълготърпеливостта, за която премъдрия Соломон от Библията ни уверява,че е по-смела от храбростта", каза в словото си той, цитиран от Софийския университет.

"Най-голямото ми изпитание беше да покажа непромененото си поведение. И мисля, че го показах. И същевременно извърших едно добро дело, като лансирах стихове на редица талантливи и трудни за публикуване тогава млади поети." Така поетът коментира свалената си през 60-те години пиеса "Поетът и планината", поставена от близкия му съратник Леон Даниел във Военния театър, и гоненията след нея. И завърши словото си така:

"Пиша, защото ме привличат игрите на въображението и изпитанията на оригиналния синтез- като частна форма на утопията. Пиша, въпреки абсурдността и смъртта. Пиша, за да добия сили и намеря упование в това разнебитено и обезверено човечество. Най-сетне пиша, защото езикът е всичко, което притежавам­