Мравки – едри и червени, обикаляха около фара. Рижия ходеше след тях и внимаваше да не настъпи някоя. Харесваше му как устремено се движат, носят някакви зрънца, стигат до една дупчица точно от другата страна на входа, там се споглеждат и влизат някъде под земятя, под фара. На Рижия му се искаше да може да ги последва и там, да разгледа мравешкото им селце, да вечеря с тях и после да си се прибере горе в пустата стая с малко огнище и с изглед като от сън.

– Човече – извика дребният мъж, – нося ти скариди, сварени, и супа от спанак, също сварена.

– Идвам. Играех си тук с едни мравки.

– А, знам ги. Червени са.

– Точно тези.

– Човече, вече доста време си тук, а още не си ме попитал как се казвам.

– Ти също не си ме попитал.

– Казвам се Дора Арлаам.

– Няма значение. Нито пък ще ти кажа аз как се казвам, но всички ми викат...

– Рижия, знам как те наричат.

– А мен не ме наричат. Никога, тоест никой не се обръща към мен по име.

– Примерно Дора ли?

– Да или каквото и да е друго, но да е име.

– А как? Как се обръщат към теб?

– Ти как го правиш, Риж?

– Аз... не зная. Хей, ей – нещо такова.

– Така и останалите ми подвикват, както и ти. Но ми е все едно. Важното за мен е да ми говорят и да ме знаят. Мен да знаят. Името ми... все ми е едно. Риж, ела с мен в новия фар.

– Защо?

– Ела ми на гости.

– Кога?

– Сега. Хайде, ела сега. На гости.

– Добре.

Солената вода пръскаше чак до пътя между двата фара. Капките се лепяха по лицата на мъжете и ги гъделичкаха. Духаше силен вятър откъм морето и носеше миризма на далечно пристанище. Чак към хоризонта се виждаха птици, летяха ниско над водата и търсеха храна.

– Ако искаш, може да обядваш при мен. Имам същата супа от спанак, има и много красива гледка.

– Сега ще видя.

– Чудя се, ако гледката ти хареса, може да останеш при мен. В другата стая, на долния етаж.

– Няма да остана. Нито при теб, нито някъде другаде.

– Все някъде ще останеш. Човек не се губи напълно. Напълно не може да изчезне. Все нещо остава.

– От мен няма какво да остане.

– Поне някоя дума ще остане.

– Коя?

– Не съм я чул още.

– Ако я чуеш...

– Ще ти я кажа, за да си знаеш кой си... какво ще оставиш.

– Ами, ако не е дума?

– Не ме обърквай сега. И не ме карай да търся какво ще остане от теб. Аз не съм... Аз съм пазач на фар.

– Готвиш хубаво.

– Не е вярно. Просто тук всичко е вкусно.

– Радвам се, че опитах тук твоята храна.

– Стига зяпа в земята. Вдигни тая глава.

Рижия вдигна главата си. На двайсетина метра от тях стърчеше новият фар. Рижия сега разбра защо му казваха новия фар – беше чисто нов, бял и красив, с малки прозорци оградени с червена боя. Влязоха вътре и се изкачиха по извитата стълба. Всичко миришеше на ново, погледнаха през прозорец на юг, морето се плъзгаше в основата на фара, беше гладко.

– Защо тук морето е толкова тихо, а там, при мен... все едно сме другаде, все едно е друго море, друг сезон.

– Там е различно.

– Точно това питам – защо там е различно?

– Винаги е било така.

– А защо?

– Там е на север.

– Няма и половин километър.

– Няма, но сам виждаш разликата.

– Не разбирам защо я има?

– Престани с този въпрос. Попитай се защо има разлика в теб, когато си тук и когато си си там, в града или не знам къде, там, където си живял преди.

– Има ли разлика?

– Има.

– Ти откъде знаеш?

– Задаваш много трудни въпроси. Много трудни за мен.

– И все пак, откъде знаеш?

– Не знам от къде, то си личи. Личи ти. На хората им личи. Аз не съм виждал много хора. Дори, да кажа, съм виждал малко хора и може би затова така ги усещам.

– Успяваш да разбереш всеки? Когато са по-малко, можеш да вникнеш във всичките, така ли да си го обясня?

– Добре, така си го обясни.

– Съвети даваш ли?

– Не давам съвети. Аз на себе си дори не давам съвети. Не си казвам така трябва да направя, да постъпя така. Живея, както се нареди... във фара.

– Не вземаш решения?

– Не вземам решения.

– Аз, Дора Арлаам...

– Запомнил си името ми, извинявай, че те прекъснах.

– Аз смятам да напусна света. Какво ще кажеш?

– Решил ли си?

– Като че ли ми се иска да го напусна.

– Ей с това ще те запомня – не си сигурен за такова голямо нещо.

– Голямо ли?

– За теб голямо. За мен още по-голямо. Когато напуснеш света, за теб вече няма да има значение напуснал ли си го, или не си го напуснал. За теб сега има значение, преди да го напуснеш, защото го мислиш. Ако се махнеш, вече няма да е важно за теб, ще е важно за мен...

– За теб?

– Няма да има на кого да правя обяд.

– Преди да дойда в стария фар, също е нямало на кого да правиш обяд.

– Така е, така беше, но преди да дойдеш.

– Да хапнем супа?

Дребният мъж се зарадва на предложението.