- Да. Макар да съм все по-изкушена да ползвам английския, не се престрашавам. Не става дума за някакъв сантимент към майчиния език - боже, опази! - а за нещо чисто практично: хърватският е езикът, който говоря най-отдавна. Има и друго - научих се да говоря за литература, за работата си, на английски, защото съм в чужбина вече от 25 години. Аз обаче не живея във Великобритания, а в Холандия. Така че езиковата ми ситуация е доста шизофренична.

- Малките езици ще изчезнат. Те и в момента умират, като далечни звезди.

- Ако бях лингвист или антрополог, вероятно щеше да ми липсва. Светът обаче се глобализира, има нужда от един общ, работещ език и това е английският. Харесва ли ни или не. Може би ако растящият китай Китай успее да изгради силна културна и медийна империя като американската, един ден всички ще говорим китайски. И какво от това.

- За мен не, освен в едно нещо: осъзнах, е че хърватският език е затворен, а английският - отворен, поради което е и много богат. На английски постоянно се измислят нови думи. Например преди няколко години прочетох следното изречение в "Ню Йоркър": He got shish-kebapped.

Бих казала, че в сравнение с това хърватския е дори беден, защото му липсва подобна еластичност. Сега още повече заради националистките и фашистки настроения, които искат да "прочистят" езика. Всякакви "езикови доктори" искат да ти обяснят какво и как да пишеш. Сериозно? Кой си ти, че да кажеш?

Заради лингвистичните перверзии и невежество на Франьо Туджман - първият президент на независима Хърватска и също така националист и идиот, в хърватския се появиха много руски конструкции. А за да направим връзка с "хърватската история" властта и нейните прислужници-лингвисти го върнаха към единственият момент, когато Хърватия е била независима - през Втората световна война, когато сме били нацистки сателит.

- Идеологизацията на езика е абсолютна глупост. Това, което наричаме сърбо-хърватски, или хърватско сръбски, или BCM (босненско-хърватско-сръбски) - де факто днес четири езика за всяка една от държавите, която възникна от тези територии - е поръсен с германизми, турцизми и всякакви други влияния. И всеки го тегли към влиянията, които са му удобни - в Босна към турцизмите и така нататък.

- Ще ви кажа как се чувствам... Чувствам, че сърцето ми е изтощено. Правих си кардиологични изследвания наскоро и чух как лекарите, които ме преглеждаха, обсъждаха помежду си какво разтеглено, необичайно по форма сърце имам... Те се шегуваха, но са прави - сърцето ми е изтощено, от изненади, от войната в Югославия, от моето изгнаничество в късни години, от световните новини... А от 1995 г., когато горе-долу навлезе интернет, всички сме постоянно изложени на новините.

Постоянно ми се налага да си меря пулса - разстройвам се за Алепо и Сирия, за 60-те милиона бежанци по света, заради Тръмп, заради съвсем видното възраждане на фашизма в Европа. Никой не смее да го нарече така, викаме му "популизъм" или "инциденти". Аз обаче наблюдавам подобни инциденти в бивша Югославия от 25 години...

Наскоро на стадиона в Сплит някакви младежи заляха тревата с хербицид и по този начин изрисуваха огромна, огромна свастика.

- Не знам. Със сигурност благодарение на многото новини сега има много повече прозрачност. По същата причина обаче сме толкова уморени. Живеем в апатия. Има много форми на бягство - най-голямата и достъпна за всички е паралелното съществуване онлайн. Наскоро гостувах на една учебна програма за млади автори и половината от тях казаха, че се интересуват само от "паралелни животи" - от фентъзи, "Игрите на глада" и такива неща, но не и от реалността.

Ако ме питате за светъл лъч, да, намирам някаква надежда в новото поколение млади историци от бивша Югославия, които я изучават в други държави и имат достъп до голямо количество различни източници.

- По същата причина, по която и политиците ни са от един особен вид. Защото в пренаситената медийна среда приемаме всичко като риалити шоу. Можем да приемем съвет или проповед само ако е поднесена под формата на нещо като кеч, "Биг брадър" или нещо друго просто и брутално като тях. Загубили сме способност да говорим - младите хора общуват с картинки или 140 знака в "Туитър". Така че публичният интелектуалец трябва да бъде някой с остър ум, но и малко особняк - един Славой Жижек за цял свят.

- Възможно е, твърде рано е да се каже. Но виждате, че той вече разбуни половин Америка - текат протести, хората са гневни, имат искания. Това би могло да влее нова енергия политическия живот, който навлезе в някаква рутина - "имаме демокрация, значи всичко е наред." Сега е времето да преосмислим разбиранията си, включително за демокрацията, която приемаме за даденост - а очевидно не е, след като половината в Източна Европа живеем в някаква форма на авторитаризъм. Властват мафията и църквата.

Кой например е президент на Хърватия? Жената-мечта на всеки балканец - руса, хубавичка, приятно закръглена, женена, с две деца и кръстче на верижка около врата - и приспособима към всяка ситуация.

- Да, едва ли. Обикновено жените са изтиквани напред като нещо като оръжие. В това отношение вероятно дясното е по-умно от лявото. Както знаете в Германия всички фашистки организации слагат жените на предна линия, те ги използват. Същото е в Хърватска - там самите жени са против абортите. Една от най-яростните му опонентки, бивша журналистка, а сега бизнес дама, навлезе в политиката. Тя протестира срещу идеята мои и книги на други автори да влязат в учебната програма, защото намери някакъв според нея "порнографски" пасаж. Често, както в онова стихотворение на Пастернак се будя и не знам в кой век съм.

- Вижте, отново става дума за сляпо придържане към демокрацията, без да ни е ясно какво демокрацията е. Например: един от най-твърдо десните хърватски политици, жена, която беше полицай в Канада, а после се върна и стана бодигард на Франьо Туджман и мрази почти всички, днес е евродепутат и е в комисия за човешки права. Но тя е хърватският избор и никой нищо не казва.

- Да, знам - това е един модел за издигане. Избягвам да коментирам, защото хората се засягат. казват, че мразя Хърватия - не, аз не я мразя, просто я взимам като модел, защото това е страната, която познавам най-добре.

- Не (смее се). Научих български, когато идвах в България с майка си като дете, а после като тинейджър посещавах баба си и дядо си във Варна. Но вкъщи не сме говорили български. Ще ми се да прекарам месец-два в София, за да си усъвършенствам езика. Мога да чета без проблем.

Но мисля че аз и вие обитаваме една и съща територия на знаците, живеем в един и същ модел. Независимо, че вие сте по-млада, знаете какво е сърп и чук, да дам най-елементарния пример. Независимо дали сме в България, Унгария или Румъния, можем да прочетем реалността. Също трябва да кажа, че българките медии и интелектуалци проследиха и отразиха най-добре югославските войни, те знаеха повече за тях от самите нас. Бях тук и си тръгнах с огромно количество вестници и списания, посветени национализма.

Навремето югославяните изпитваха фалшива гордост, че са по-свободни от българите. А след като падна стената започнаха да плачат, че са също толкова големи жертви на комунизма. Така че ние всички носим сходен манталитет - желанието да се изживяваме като жертви, убеждението, че някой друг е виновен за травматичното ни минало, бързото нагаждане спрямо силните на деня. Ще го разпознаем в цяла Източна и Централна Европа.