– Какво е това? Какво... е това...

– Да, да му се не види, c‚est la question, ma trPs chPre demoiselle!*

Седнала до свекъра си на правоъгълния диван – лакиран в бяло, украсен със златна лъвска глава и облечен в светложълт калъф, – консулшата Буденброк хвърли поглед към мъжа си, който седеше в едно кресло до нея, и се притече на помощ на малката си дъщеря, която дядото бе взел на коленете си до прозореца.

– Тони! – каза тя. – "Вярвам, че Бог ме е..."

И малката Антония, осемгодишна, с крехка фигура, в рокличка от съвсем лека, преливаща в различни багри коприна, извърна леко хубавата си руса глава от лицето на дядото, погледна напрегнато-замислено със сиво-сините си очи към стаята, без да вижда нещо, и повтори:

– Какво е това?

После изрече бавно:

– "Вярвам – и добави бързо с прояснено лице, – че Бог ме е създал заедно с всички други твари..." – Попаднала неочаквано на гладък път, избърбори като по вода, щастливо засияла и неудържимо, целия откъс точно по катехи- зиса, излязъл току-що, през хиляда осемстотин трийсет и пета година, в ново проверено издание с одобрението на върховния и премъдър Сенат.

– Освен това дрехи и обувки – говореше тя, – ястие и питие, къща и двор, жена и деца, нива и добитък... При тези думи обаче старият мосю Йохан Буденброк просто избухна в смях, в привичното си ясно, потиснато кискане, за което тайно се беше приготвил. Той се смееше от удоволствие, че може да вземе на подбив катехизиса, и вероятно само с това намерение беше започнал малкия изпит. Йохан Буденброк се осведоми за нивата и добитъка на Тони, попита я колко иска за чувал пшеница и предложи да сключи сделка с нея. Облото му, възрозово и благодушно лице, на което той дори при най-голямо желание не можеше да придаде изражение на злоба, беше обкръжено от снежнобели напудрени коси и една едва-едва забележима плитчица се спускаше върху широката яка на мишесивата му дреха. Макар навършил вече седемдесет години, той не изневеряваше на модата от младините си; беше се отказал само от гайтаните между копчетата и големите джобове, но никога не бе обувал дълги панталони.

Брадичката му лежеше широка, двойна и с изражение на задоволство върху бялото дантелено жабо. Всички пригласяха на смеха му главно от почит към глава- та на семейството. Мадам Антоанета Буденброк, по баща Дюшан, се кискаше точно по същия начин като съпруга си. Тя беше затлъстяла дама с дебели бели букли над ушите, в рокля на черни и светлосиви ивици без украшения, която издаваше простота и скромност; ръцете й, в които държеше на скута си малка кадифена чанта, бяха все още хубави и бели. С течение на годините чертите на лицето є бяха заприличали удивително на тези на мъжа й. Само очертанията и живостта на тъмните є очи издаваха донякъде полуроманското є потекло: тя произхождаше по дядова линия от френско-швейцарско семейство и беше родена в Хамбург. Снаха й, консулшата Елизабета Буденброк, по баща Крьогер, се смееше с Крьогеровия смях, който започваше с леко пръхтене на устните; когато се смееше, притискаше брадичка върху гърдите си. Като всички Крьогерови тя имаше крайно елегантна осанка; и макар че не можеше да бъде наречена хубавица, все пак със звучния си и сдържан глас, със спокойните си, уверени и кротки движения вдъхваше у всички чувство на яснота и доверие. Червеникавите й коси бяха навити на темето във вид на малка корона и фризирани над ушите в широки изкуствени букли, а лицето й беше извънредно нежнобяло, тук-там с дребни лунички. Характерното в това лице с донякъде прекалено дълъг нос и малка уста бе, че между долната устна и брадичката нямаше никаква вдлъбнатина. Късата блуза с широки буфан ръкави, от която започваше тясна пола от ефирна коприна на светли цветенца, разкриваше шия със съвършена хубост, украсена с атлазена панделка, върху която искреше накит от едри брилянти.

Консулът се наведе с малко нервно движение напред в креслото. Той носеше дреха в канелен цвят с широки ревери и издути ръкави, които се стесняваха напълно едва при китките на ръцете. Панталонът му беше от бял плат, с черни ширити отстрани. Около коравата висока яка с остри върхове, където се гушеше брадичката му, лежеше дебела и широка копринена вратовръзка, която изпълваше целия отвор на пъстрата жилетка. Той имаше малко хлътналите, сини и будни очи на баща си, макар че тяхното изражение беше може би по-мечтателно; но чертите на лицето му бяха по-сериозни и по-остри, носът му – силно изпъкнал и извит, а бузите, до средата на които се спуска- ха руси къдрави бакенбарди, бяха далеч не толкова пълни като у стареца. Мадам Буденброк се обърна към снаха си, стисна я над лакътя, погледна в скута є и каза, като се кискаше:

– Mon vieux* си e винаги същият, Бетси.

*Това е въпросът, предрага госпожице! (Фр.). – Бел. прев.

**Моят старец (фр.). – Бел. прев.