Любов на вдъхновенията (за новото представление "Майстори" в Народния театър)
Деветдесет години след премиерата на "Майстори" в София пиесата на Рачо Стоянов (1883 – 1951) отново е в Народния театър. Това е завръщане към нея и на режисьора Петринел Гочев, който веднъж вече я е поставял в Габрово преди 12 години. Неслучайно - този ненакърнен от времето текст предоставя възможности за многобройни завръщания.
Всъщност именно едно завръщане е в основата на историята за двамата майстори резбари, Найден (Иван Юруков) и Живко (Зафир Раджаб), чиито честолюбия на творци и мъже влизат в сблъсък. Сиракът Живко, някога приет като чирак и син под крилото на Найденовото семейство, се прибира след седем години странство, през които са го смятали за мъртъв, и освен скъпи дарове, носи изчистения си до блясък занаят и едно тайно огорчение. Някогашните дрязги с връстника му и съперник в изкуството Найден са уж забравени, времето сякаш е на нови начала, но постепенно се оказва, че нищо старо не е простено и че цената на всичко ще плати Милкана (Гергана Змийчарова) – и Пенелопа, и Дездемона, и Офелия по водите...
Идеята за "Майстори" идва на Рачо Стоянов, след като той вижда великолепните тавани в Даскаловата къща в Трявна и научава, че са плод на може би първия облог в еснафа на резбарите. Сюжетът работи отлично и извън патриархалния свят отпреди век или два. Езикът е сладък, чувствителен и даже чувствен, изговорен естествено и понятно от всички актьори без изключение – рискът в съвремието тези думи да стоят бутафорно като пластмасови пафти и изкуствени плитки е голям и избегнат. (На "домовита" вече не се сдържах и извадих лист да запиша в тъмното.)
В момента по книжарниците могат да се намерят само три книги, свързани със Стоянов: текстът на "Майстори" и преводите му на Чехов ("Избрани разкази") и Киплинг ("Ким"). Разправят, че авторът, чиито професионални превъплъщения през годините са били все свързани със словото – писар, коректор, журналист, библиотекар, драматург, писател, преводач – мечтаел да се посвети само на писането, но и така не намерил подходящ отклик в средата ("Ако всички тия читалища, трупи и организации, които играеха пиесата ми, се сетеха да ми пратят по сто лева поне, щях по-малко да превеждам, а повече да се отдам на творческа работа", цитира го в спомените си Чудомир). Жалко, защото "Майстори" е доказателство за майсторството му.
Найден и Живко ги убива животът: като тясна обувка убива, като кораво легло, държи ги в постоянен дискомфорт. И те постепенно, предвидимо (но не и скучно) поемат по пътя на разрухата. Да, двамата обличат това, че не си намират място, в думи за професионална и лична чест; да, те се палят и палят, и викат, и страдат, но нито за миг не се вслушват в трезвия глас на Милкана, която сякаш е единствената – тук вече Касандра – която разбира какво става и не просто знае къде е изходът, а го и сочи. Тя сякаш е и единствената, която обича, както се полага, и този добър стар, безкрайно театрален парадокс – на декларативно-декоративното обичане, готово да накаже семплата, действена любов, защото тя го опровергава – е безпогрешно напипаното от драматург и режисьор ядро на цялото.
"Исках моите Найден и Милкана да се обичат през телата си – казва Гочев. – Исках на сцената да има усещане за любов, което да довежда зрителя до лек свян, до смут, че е влязъл много в тайно. А в сърцето на драмата да видим разкъсването на тези тела, станали едно..." И същевременно – ненавистта между Найден и Живко: "...Омразата на Каин към Авел; омраза от друг, нечовешки порядък, от времето на грехопадението..."
Спектакълът е издържан от началото до края на свръхвисока емоционална нота и не фалшиви, и бива ваян отново и отново чрез добре хореографираното движение из пространството на Камерна сцена, чрез сценографията, реквизита и костюмите (Юлиана Войкова-Найман), чрез музиката на Ян Руменин (блеенето на овцете и селските шумове в деликатния саундтрак... сетих се как навремето Калин Николов умно употреби далечното тракане на картечници http://new.nationaltheatre.bg/bg/repertoire/item/83)" target="_blank">в мъничък валс от "Нощна пеперуда").
Актьорите от "Майстори" живеят и вярват това, което се случва, отдадеността им е осезаема и хваща за гърлото. Това е колкото тяхна заслуга, толкова и на Гочев ("театърът трябва да е нещо живо, а не установяване на правилното"), чиито последни представления се родеят – освен с размах и въображение – главно с тази си черта: почти фанатично себеотстъпване на актьорите. Другото, с което се родеят, разбира се, е Гергана Змийчарова.
Тя, подобно на Гочев, живее еднакво силно както в изобразителното изкуство (неин е ренесансовият, пардон, възрожденският плакат на постановката), така и в театъра, и за последните 3-4 години стана негова неистова Жулиета и Жана д’Арк в съответните постановки на Габровския театър. Гергана за Петринел е като Джулиета за Федерико – верен съмишленик, глина в ръцете, партньор в лудостите – и само можем да се радваме, че ни се е удал шанс да присъстваме на творческия процес помежду им.
Казано иначе, с думите на режисьора за Найден и Милкана: "Вярвам, че там където има любов, тя върви на всички нива. Че ако има любов на телата, то има и любов на умовете, любов на вдъхновенията; че един артист, творец е в пъти повече, а и е въобще – това което е, когато е потопен в любов..."
Милкана на Гергана Змийчарова е със сигурност по-страстна, самостоятелна и дори вироглава от предишните Милкани, но въпреки това ходът на трагедията я поглъща – Гочев е постигнал това да изглежда трудно, но неизбежно. "Творящите мъже" на Иван Юруков и Зафир Раджаб са явно, убедително различни в почти всичко, което именно прави противостоенето им интригуващо (това е първа наистина централна роля на Раджаб и той я облича като своя скъпо ценена кожа – предизвикателство е да си съперник на герой, игран от Юруков, но на Раджаб това му се удава блестящо).
Обковът на любовната история в "Майстори" е особено цѐнен – семейството и еснафът с етичните и професионалните си ценности, за които в съвременна България само сме чували, с достойните си думи за тях... Виктория Колева като майката на Найден е забележителна – светъл, закачлив контрапункт в сгъстяващата се тъмнина (и все пак каква свирепа свекърва!). Стоян Пепеланов като бащата се боричка между убежденията си и опасенията си; Марин Янев вдъхва страхопочитание като старейшина в гилдията на резбарите...
Гледах "Майстори" на "въртене" за пресата и представлението беше още непознало живата реакция на публиката. Началото с Милкана, която дава тон на работата с извикване на буквите от азбуката, ми се видя ненужно протяжно – за сметка на това краят с цитираното по волята на режисьора истинско писмо на момчета резбарчета, заминали да си изкарват хляба, беше неочаквано уместен и прочувствен. Тук-таме движенията се получаваха пресилени; едно вдигане на полите на главната героиня ми дойде твърде показно. Така или иначе, тези необрулени още подробности по никакъв начин не накърниха възприятието ми за спектакъла – много скоро, когато "легне" окончателно, той ще е един от най-магнетичните и добре направени не само в Народния театър, но и в цяла София; ще е сравним по хъс, ум и качество единствено с театрални съкровища от настоящия столичен афиш като Боян-Папазовия "Рицар на светия дух" (реж. Маргарита Младенова) или "Къщата на гнева" по "Бернарда Алба" (реж. Диана Добрева).
Следващото представление на "Майстори" е утре, петък, 17 февруари