Откъс от "Приятел на Кафка"

В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Приятел на Кафка" с автор Исак Башевис Сингер, любезно предоставен от Издателство "Жанет 45".
Исак Башевис Сингер (1904 –1991) е един от жалоните на световната литература, най-прочутият и вероятно последният голям писател на идиш , преведен на над шейсет езика. Ражда се в с. Леончин, Полша (тогава – в пределите на Русия), в семейството на равин; умира в г. Сърфсайд, щата Флорида, САЩ.
Между тези две събития се побират израстването му край и във Варшава, стажът като коректор и журналист, писателският дебют през 1925 г. с разказа На стари години във в. Literarishe bleter, емигрирането в Щатите, трагичната смърт на майка му и по-малкия му брат Мойше, депортирани в СССР, два брака, много преводи (в това число романи на Ерих Мария Ремарк, Томас Ман, Кнут Хамсун), петдесетина художeствени и документални книги, хиляди публикации в пресата и Нобелова награда за литература (1978) – "за неговото прочувствено разказваческо изкуство, което се корени в полско-еврейската културна традиция, но възсъздава всеобщата човешка орис".
Преводът от английски - Иглика Василева
Корицата е на Люба Халева
Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук
Приятно четене :)
Откъс от "Приятел на Кафка"
Ключът
1.
Около три часà следобед Беси Попкин започна да се приготвя за излизане. Това бе свързано с много трудности, особено в горещ летен ден: първо трябваше да напъха пълното си тяло в корсет, да вкара подутите си крака в обувки, да среши косата си (боядисваше я вкъщи, поради което тя стърчеше на всички страни, изпъстрена с кичури в най-различни цветове – жълто, черно, сиво, червено), сетне трябваше да направи така, че докато е навън, съседите ѝ да не нахълтат в квартирата и да откраднат бельото, дрехите, документите или просто да оставят след себе си бъркотия, в която нищо да не може да се намери.
Освен от хора мъчители, Беси страдаше и от демони, пакостливи духове и зли сили. Например пъхваше очилата си в нощното шкафче, а после ги намираше в един от чехлите си. Слагаше шишето с боя за коса в аптечката, а дни по-късно го откриваше под възглавницата си. Веднъж остави купичка борш в хладилника, но Невидимите я взеха оттам и след дълго търсене Беси случайно я зърна в дрешника – повърхността ѝ се беше залоила и дебелата коричка мазнина отгоре миришеше на граниво.
Един Бог само знаеше какво преживява, какви номера ѝ се погаждаха и какво трябваше да изтърпява, за да оцелее, без да се побърка. Беше се отказала от телефона, защото всевъзможни мошеници и дегенерати ѝ звъняха денонощно и се опитваха да измъкнат от нея тайна информация. Веднъж млекарят, който беше пуерториканец, се опита да я изнасили.
Момчето от бакалницата, което разнасяше поръчки, се опита да запали пожар с цигарата си. За да я изхвърли от апартамента под наем, в който Беси живееше от трийсет и пет години, компанията, която го стопанисваше, в съучастие с портиера на сградата, се беше погрижила в стаите да плъзнат плъхове, мишки и хлебарки.
Беси отдавна беше разбрала, че нищо не помага срещу решилите да злосторничат – нито металната врата, нито специалната заключалка, нито писмата до полицията, кмета, ФБР и дори президента във Вашингтон. Но нали докато диша, човек трябва да се храни... Всяко излизане отнемаше време: да затвори прозорците и газта, да заключи чекмеджетата.
Банкнотите си държеше в томовете на енциклопедията, в стари броеве на Нешънъл джиографик и в някогашните счетоводни книги на Сам Попкин. Акциите и облигациите си беше скрила сред цепениците в камината, която никога не ползваше, както и под седалките на фотьойлите. Скъпоценните си бижута беше зашила в дюшеците. Навремето Беси притежаваше личен сейф в банката, но после се убеди, че пазачите там притежават шперцове.
Към пет беше вече готова да излезе.
Огледа се за последно в огледалото – дребна, с широк ханш, с тясно чело, сплескан нос и очи, така дръпнати надолу, че изглеждаха полузатворени като на китаец. По брадичката ѝ бяха поникнали бели косми. Носеше овехтяла рокля на цветя, безформена сламена шапка, украсена с дървени черешки и лозов грозд, както и износени обувки. Преди да излезе, направи една последна проверка на трите стаи и кухнята. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи, обувки и купчини неотворени писма.
Съпругът ѝ, Сам Попкин, който беше починал преди почти двайсет години, бе ликвидирал преди смъртта си своя бизнес с недвижими имоти, тъй като възнамеряваше да се оттегли във Флорида. Беше ѝ оставил акции, облигации, спестовни книжки от различни банки, както и няколко ипотеки. И досега фирми се обръщаха с писма до Беси, изпращаха ѝ извлечения и чекове. Агенцията за приходите я уведомяваше за неплатени данъци.
През няколко седмици една погребална компания я информираше, че продава места в "просторно гробище". В течение на години Беси редовно отговаряше на писмата, осребряваше чековете си, изобщо следеше как се движат приходите и разходите ѝ. Напоследък обаче беше зарязала всичко. Дори спря да купува вестника, в който преглеждаше финансовите колонки.
В коридора, между вратата и рамката ѝ, Беси беше напъхала картички със знаци по тях, които само тя можеше да разчете. Шпионката бе затъкнала с маджун. Какво друго да стори една вдовица без деца, без роднини и приятели? Навремето съседите ѝ открехваха вратите си, надничаха и се смееха на прекалената ѝ предпазливост, някои направо ѝ се подиграваха. Но това бе преди.
Сега Беси не говореше с никого. Освен това и не виждаше добре. Очилата, които носеше от години, вече не ѝ вършеха работа. Да отиде на очен лекар, за да ѝ предпише нови – това ѝ се струваше прекалено голямо усилие. За нея всичко представляваше трудност – дори да влезе и излезе от асансьора, чиято врата се затваряше с трясък.
Беси рядко се отдалечаваше от жилището си на повече от две преки. Улицата между Бродуей и Ривърсайд драйв ставаше все по-шумна и по-мръсна с всеки изминал ден. Орляци дечурлига лудуваха наоколо полуголи. Мургави мъже с къдрави коси гледаха кръвнишки и ругаеха на испански дребни женици с кореми, вечно издути от поредна бременност. Те пък им отвръщаха кресливо. Кучета лаеха, котки мяукаха. Избухваха пожари, отвсякъде се стичаха пожарни, линейки и полицейски коли. На Бродуей старите бакалници бяха изместени от супермаркети, където сам си избираш стоката и я слагаш в количка, а после се нареждаш на опашка пред касата.
Боже Всевишни, откакто Сам умря, Ню Йорк и Америка, а може би и целият свят, започнаха да се разпадат. Всички свестни хора се изнесоха от квартала, който беше превзет от банди крадци, джебчии и курви. Цели три пъти отмъкнаха дамската чанта на Беси. Когато отиде да се оплаче в полицията, там просто ѝ се изсмяха. Всеки път, щом се наложеше да пресече улицата, човек рискуваше живота си. Беси направи крачка и спря. Някой я беше посъветвал да използва бастун, но тя не се смяташе за стара, нито за саката. Веднъж на няколко седмици лакираше ноктите си в червено. А когато ревматизмът я отпуснеше, изваждаше от гардероба си дрехи, които бе носила навремето, пробваше ги и се въртеше пред огледалото.
Дори да отвори вратата на супермаркета за нея беше непосилна задача. Трябваше да изчака някой, който да я задържи, докато тя влезе. Самият супермаркет представляваше място, което само дяволът би могъл да изобрети. Лампите светеха ослепително. Съществуваше голяма вероятност някой, който бута количката си, да те събори на земята, ако се изпречиш на пътя му. Рафтовете бяха разположени или прекалено високо, или прекалено ниско. Шумът беше оглушителен, да не говорим за контраста между горещината навън и ледените температури вътре!
Цяло чудо беше, че още не е пипнала пневмония. Но повече от всичко друго Беси се измъчваше от собствената си нерешителност. Вдигаше някоя опаковка с трепереща ръка и започваше да чете етикета. Не, това не беше лакомията на младостта, а колебливостта на напредналата възраст. Според сметките на Беси, днешното пазаруване трябваше да ѝ отнеме не повече от четиресет и пет минути, но вече бяха минали два часа и тя все още не беше приключила.
Когато най-накрая дотика количката си до касата, изведнъж се сети, че е забравила да вземе кутия овесено брашно. Върна се и една жена веднага зае мястото ѝ на опашката. По-късно, когато вече плащаше, възникна нова пречка. Беше сложила банкнотата си в дясната половина на чантата, но там я нямаше. След дълго тършуване, я откри в малко портмоне в противоположния край. Да, кой би рекъл, че такива неща са възможни. Ако се оплачеше на някого, той щеше да реши, че мястото ѝ е в лудницата.
Когато Беси влезе в супермаркета, навън бе още светло, а сега вече се здрачаваше. Слънцето, жълто и златисто, потъваше зад Хъдсън и обвитите в мъгла възвишения на Ню Джърси. Напечените сгради на Бродуей излъчваха топлината, която бяха поели през деня. От решетките, под които прогърмяваха влаковете на метрото, се надигаха зловонни изпарения. Беси мъкнеше тежката си пазарска торба в едната ръка, а в другата стискаше здраво дамската си чанта. Никога преди това Бродуей не ѝ беше изглеждал толкова мръсен и страшен. Вонеше на размекнат асфалт, бензин, гнили плодове и кучешки изпражнения.
По тротоара сред скъсаните вестници и цигарени фасове куцукаха гълъби. Как тези създания оставаха нестъпкани под краката на навалицата от пешеходци беше трудно да се разбере. От пламналото небе се сипеха златисти прашинки. Пред една витрина, украсена с изкуствена трева, мъже по потни ризи жадно се наливаха със сок от папая и ананас, сякаш се опиваха да угасят огъня, който ги изгаря отвътре. Над главите им висяха кокосови орехи, издялани във формата на индианци. В една странична уличка черни и бели хлапета бяха отворили воден кран и се плискаха голи в канавката.
И сред този зной един камион с надути докрай високоговорители обикаляше наоколо и огласяше квартала с пискливи песни и пронизителни клаксони, като агитираше в полза на кандидата за някакъв политически пост. От задната част на камиона момиче с щръкнала като бодли коса хвърляше листовки.
Всичко това ѝ дойде нагорно – да пресече улицата, да изчака асансьора за петия етаж и да се измъкне от него, преди вратата му да се е затръшнала. Беси сложи покупките на прага и потърси ключовете си. Използва пилата си за нокти, за да изкара маджуна от ключалката. Пъхна ключа и го завъртя. И, о, беда! Ключът се счупи. Само дръжката му остана в ръката ѝ. Беси изведнъж си даде сметка за целия ужас на станалото. Другите обитатели на сградата си имаха резервни ключове, окачени в портиерната, но тя нямаше доверие на никого – преди време си беше поръчала нова секретна брава, за да е сигурна, че никакъв шперц няма да я отвори. Имаше дубликат в някое чекмедже, но у себе си носеше само този.
- Е, това е краят – каза си на глас.