Приятно четене :)

По онова време кръстовището на "Раковски" и "Гурко" беше с най-много заведения – на всеки ъгъл по едно. На четвъртия ъгъл бе сладкарница Прага.

На тази стара фотография от лятото на 1949 година се вижда все още несъборената сграда. А на следващата – от 29 август 1952 г. – строежът на между "Гурко" и "Стефан

Караджа", а вдясно – бъдещият ВИТИЗ.

Кооперацията бе завършена през 1953 г. и на единия от ъглите се появи сладкарница "Прага", а на другия – ресторант "Будапеща", или както всички го знаеха – "Унгарския". Между двете пресечки бяха оставили тротоара по-широк и затова когато времето се затопляше, изнасяха маси навън. В началото нищо стабилно – обикновен навес, маси и столове, широките прозорци се отваряха към улицата и обединяваха откритата и закритата част, но после обградиха мястото с кашпи зеленина, сложиха и осветление.

Вътре в салона имаше големи, виражирани в сепия снимки от Прага. Игор Марковски ми разказа, че дали стари фотоси на фотографа Гаро, чието ателие бе на "Раковски", близо до "Царя", и го накарали да ги увеличи и оцвети. Така трябваше да се пресъздаде чешката или както тогава се наричаше "чехословашка" атмосфера на кафенето. Снимките, закачени срещу прозорците, постепенно избледняваха и никой не им обръщаше внимание.

Ето го вече асфалтираното кръстовище, предполагам през 60-те години – вляво на снимката се вижда част от витрината на "Ашингер", в центъра е сладкарница "Прага" с тентите и двата реда маси, а "Унгарският" се е скрил зад дърветата.

В началото, т.е. горе-долу по времето на снимката, за мен "Прага" беше мястото, където мама ме пращаше да й купя цигари – прословутите "Родопи", на гърба на кутията тя имаше навика да си записва дочути фрази или да рисува и затова в джоба й вместо кибрит обикновено имаше молив. Сещам се за един от подслушаните бисери: "Защо спряха "Големанов" в Сатирата? – Защото отпадна необходимостта от сюжета".

Как да не си го запишеш! Това нормално интелигентен ум не би го измислил, нито запомнил.

Келнерките, обикновено неприятни лелки, бяха облечени с черни униформи, върху тях бели престилки с къдрички, а коланите връзваха отзад на големи джуфки. Предпочитаха да си пият кафенцето на служебната маса и да не ти обръщат внимание. С годините някак нещата се пооправиха – или разбраха, че е по-изгодно да си любезен, или просто сред тях започваха да се срещат и свестни хора.

Постепенно "Прага" се превърна в студентско кафене, тъй като отсреща беше ВИТИЗ, сега НАТФИЗ, а малко по-надолу – Икономическият. В сладкарницата през лятото кандидат-студенти изчакваха резултатите от приемните изпити – надеждите и изписаното по лицата им нетърпение заразяваха всички, а по радостните викове или оклюмалите глави можеше да познаеш кой се класира за следващия кръг.

През сесиите пред изстинало кафе и пълен пепелник седяха вече приетите и зубреха "за последно", а в останалото време просто бягаха от час. Даже хората от Икономическия институт прекръстиха кафенето в "66-та аудитория", тъй като залите там били до номер 65 и обикновено по-празни от "Прага". Доста от студентите и от двата института така се бяха сприятелили със сервитьорките, че си говореха на "ти" и на малки имена.

Бивш студент си спомня за една от тях, която всички наричали "Мамето", защото се обръщала към клиентите си с "маме": ... много беше добричка – случвало се е да заведа гадже и да не ми стигнат парите – бедни времена бяха – Мамето само ми смигваше тайно и ни изпращаше с "Пак да дойдете!". Знаеше, че след някой ден ще се издължа, казваше ми: "И да нямаш пари – пак идвай, ще ми платиш, когато имаш!.

В "Прага" се отбиваше и един художник, който често сядаше на някоя крайна маса и от черна гланцова хартия с малка ножичка сръчно изрязваше профили на посетителите. Не пречеше никому, не нахалстваше, не настояваше за пари за работата си – приемаше да го почерпиш я с порция кренвирши, я с кафе, я с нещо по-силно. В "Унгарския" не бе "добре дошъл" и затова постът му беше тук. Може би все още в някои софийски къщи по чекмеджета или кутии със стари спомени могат да се намерят неговите творения.

Сред странните фигури, движещи се по "Раковски" и отбиващи се понякога в кафенето, бе един около 40-годишен висок мъж, с дълго палто и демонично лице. Не зная какво работеше и работеше ли изобщо, но понякога го снимаха в киното – все малки, почти безсловесни роли на диверсанти, предатели, бейове и въобще отрицателни герои. Наскоро от надписите на стар филм разбрах, че името му е Никола Караджов. Какво ли е станало с него?

С времето "Прага" и "Будапеща" се наложиха като централни заведения и след няколко ремонта добиха по-достолепен вид. През 70-те под масивния навес на Унгарския ресторант окачиха лампи от ковано желязо, които му придаваха "по-чужбински" вид. От отворените прозорци се носеха чардаши и валсове, а в късните часове цигуларят обикаляше масите и свиреше "на ухо". След него се появяваше и лелята с букетчетата.

Тук научих какво е стек "Добра жена" и "шамлой галушки", тук ядох за пръв път гулаш и пих токайско вино. Странно, но когато след години отидох в Будапеща, не ми беше толкова вкусно.

Ето този акварел на художника Григор Найденов открих в интернет. Рисуван е през 1969 година и се нарича "Концерт в Унгарския ресторант".

Обичах "Унгарския" – освен че ми бе буквално на две крачки, притежаваше и атмосфера, която липсваше в другите кръчми. Беше си страшно приятно да седнеш и да гледаш кой минава. Ако постоиш по-дълго, със сигурност ще видиш точно който ти трябва. Актьори, писатели, поети, художници, музиканти, кинаджии... По "Раковски" сякаш се извървяваше половината град. Или поне познатата му половина. И как няма да минат, като наоколо бяха Сатирата, Народният, Военният, Сълзата... Домът на киното през 60-те и 70-те... Изложбената зала на СБХ и Постоянната галерия, позната като Досевата... в БИАД имаше малки концерти, а недалеч беше и зала "България".

Ето го Генко Генков – неговият остър език и "хулиганско" поведение стряскаха кротките и плашливи минувачи и радваха свободните души. Вечно усмихнатите Асен Старейшински и Фери Кемилев крачат и си говорят. Към Сатирата подтичкват Георги Парцалев и Енчо Багаров, а в обратната посока бързат Апостол Карамитев и Лео Конфорти. Тежко пристъпва, оглеждайки се във витрините, кинорежисьорът Христо Христов. Ивайло Тренчев се надпива с някого и масата е отрупана с бутилки от бира – почнали са отрано.

Ето я и черната фигура на Иван Кожухаров, графика с мрачен поглед и умни очи. Все още младите Джеки, Чарли, Джони чакат своя ред да станат прочути. Някои са се запътили за работа, други си търсят приятели или празна маса. Независимо от часа. А ние даже не сме се наредили на опашката за слава – само слушаме, гледаме и попиваме. И трупаме спомени.

За съжаление тази прекрасна атмосфера приключи, когато решиха да обградят тротоара и построят някакви "джобове" към заведенията. Те останаха затворени за уличния живот – изгубиха своя дух и своите най-интересни клиенти. Започна ерата на клубовете.

Наоколо беше пълно с театрални "барчета". В началото бяха за "чакащи артисти" или места, където след репетиция или представление работещите там да пият по едно кафе.

След това да пият по едно малко, а с времето и да хапнат нещо. Актьорите започнаха да водят приятели, промъкваха се и почитатели. Малките помещения се разшириха – макар и разположен в приземието, клубът на "Сатирата" си беше бая голям и имаше доста свободен пропускателен режим. Впрочем тази му свобода периодично бе затягана и пак разхлабвана. Кухнята беше непретенциозна, но настроението – отлично, особено когато току-що си бил на представление.

Барчетата на "Сълза и смях" и на "Военния театър", т.е. Театърът на народната армия, бяха по-малки, но и в тях беше приятно. Може би уютът на "Военното" барче идваше от факта, че там преди много години се е помещавало кабаре "Максим бар", едно от предпочитаните нощни свърталища на старата софийска бохема. След като за кратко е било офицерски стол, помещението бе предоставено на артистите за бюфет, а в по-късните години върху дансинга се играеха и някои камерни пиеси.

Но виж, Клубът на Народния театър се извисяваше в една по-престижна категория. Неговият ресторант бе на последния етаж, до него се стигаше с товарния асансьор и от прозорците се разкриваше прекрасна панорама към града. Отвориха го след големия ремонт на театъра, някъде към 1975 година.

Там не ходеха само актьори, сред постоянната публика имаше и писатели, а се навъртаха и от висшите кръгове на БКП. Петър Младенов, Румен Сербезов, Андрей Луканов – големците обичаха да се мешат с интелигенцията, а и част от нея обичаше да се отърква ò властта. И макар че режимът на достъп беше уж по-либерален, трябваше да имаш яка "връзка", за да си запазиш маса. Аз например съм била само един-два пъти, и то по повод – след премиера, но сега слушам страшно много хора да споменават: "Когато бях в Народния...", имайки предвид ресторанта, разбира се, а не сцената. И още нещо – за тези клубове разказват не хората, които по право са били там – актьори, режисьори, театрални художници, а предимно техните сервитьори, клакьори и случайни спътници.

Но да се върна на улица "Раковски"...