Сега искам да разкажа какво направих с апартамента.

Моят апартамент е на "Пиротска", но по нагоре, след търговската част. Той е много малък – двустаен апартамент от маломерните на четвъртия етаж. Тъмен е, има само едно съвсем малко кухненско балконче, колкото да си сложиш картофите. Сега, разбира се, там няма картофи, а цветя. Хортензии. Тоалетната е толкова малка, че като влезеш е трудно да затвориш вратата. В банята имаше седяща вана от захабени бели плочки. Малко холче с портал и само от едната страна има прозорец. Там спях като дете. Дълга, тясна спалня, която не е била предвидена за двойно легло, но майка ми по едно време успя да натика двойно легло и след това гардеробът се отваряше само наполовина. Тясно, извито стълбище, винаги опикано от котките. Когато майка ми и баща ми умряха и двамата в една и съща година, всяка нощ сънувах кошмари и в тях заплахата винаги идваше откъм стълбището. Тогава изобщо не бях чувала за съществуването на фън шуй, но подсъзнателно съм знаела – стълбището. Стълбището се оказа толкова зле разположено, че не можеха да помогнат никакви огледала. Наложи се да зазидам вратата и да я пробия от другата страна.

Нищо не беше наред с това жилище. Ако имах пари щях просто да го продам и да си купя друго. Но толкова пари нямах. Постепенно, едно по едно, успях да събера за ремонта. Аз вече не ям много. Плета и шия – голяма част от дрехите си правя сама. С изключение на шапките. Шапки не мога да правя и ми се налага да си ги купувам. Но иначе – всичко. Даже миналата година си уших палто.

Не стана бързо. Но през месеците, в които нямах пари за нещо повече от китайски сервиз за чай или индийско перде си купувах книги и четях. Фън шуй, йога, медитация, книги за самопощ. Всеки ден правех по една малка стъпка. И най-дългият път започва с първата крачка, нали така.

При мен първата крачка беше най-голямата. Изхвърлях. Имам чувство, че няколко месеца боклукчиите работиха само за мен. Нашият контейнер за боклук на ъгъла изобщо не ми стигаше – всеки ден пълнех още два.

Изхвърлях.

Детските си играчки, дрехите на майка и на татко, зрелостните им свидетелства и снимките им от сватбата. Изхвърлих цялото им спално бельо, изтънелите войнишки одеяла, очуканите тенджери, дебелите груби чинии, нащърбените чашки, ситото за пресяване на брашно и формичките за кекс, Болшая советская енциклопедия, жакардовите килими и линолеума от кухнята. Най-трудно беше, когато започнах да изхвърлям мебелите. Не можех да си позволя хамали, за да ги изнесат по тясното стълбище до кофата за боклук. Купих си брадва и започнах да ги сека, което никак не е лесно. Тогава още не бях в добра физическа форма. Понякога цяла нощ се борех само с едно нещо. Съседите ме гледаха подозрително, като пренасях изпочупените дървении по стълбището. Дюшеците също се наложи да ги нарежа и да ги изнасям в торби за боклук. Най-трудно беше с матрака – сякох го, рязах го, кълцах го. Цяла седмица се борих с него. Останаха печката и хладилника. Полуавтоматичната пералня. Телевизорът. Тях трябваше да ги гледам още два месеца. Давах и давах обяви по вестниците. Веднъж дойде една жена да ги види, нищо не каза и си тръгна. Накрая наех едни цигани от Солни пазар и после две седмици трябваше да карам на кисело мляко.

Но не запазих нито един единствен боклук. Купих си едно парче дунапрен и седем месеца спах на пода, докато събера пари да бутна стените. Вече бях разчертала всичко – направо на пода – всичките десет квадрата. Отдавна бях измислила как да подсиля ъгъла на взаимоотношенията, как да възстановя равновесието, как да подсиля Ян.

Защото в тази къща равновесието беше нарушено. Но когато знае, какво иска, човек може всичко.

Днес е последният петък от месеца и ще й се обадя по телефона. Винаги й се обаждам по телефона последния петък. Не говоря. Само й се обаждам. Но винаги в един и същи час – в девет вечерта.

Понякога няма никой. Понякога се обажда мъжът й или синът й. Няма значение. Винаги е в петък и винаги е в девет. Предполагам, че вече е запомнила.