Докато стоях на прага в очакване на господин Симистър, се почувствах натъжена. Подсмърчах леко. Когато господин Симистър се появи, му казах:

– Имам сенна хрема.

– Всъщност тук сме съвсем наблизо – каза той; после, след дълга пауза, добави: – До мястото на събитието.

Обясняваше, че можем да отидем пеш. Отстъпих назад във фоайето.

– Но предвид вашите заболявания... – отбеляза той. Нещо ме присви отвътре: откъде знаеше за заболяванията ми? – Макар че в такава вечер – продължи той, – влагата прочиства полени. Предполагам. Донякъде.

Трябваше да изнеса лекцията в сграда, която мога да определя единствено като изоставено училище. Имаше училищни коридори, а по стените, лъснати табелки от онези, на които пише нещо от рода на "Дж. К. Роулинг, Кантаб. 1963". Носеше се застояла миризма на училище – на паркетин и на крака. Но нямаше признаци за наличието на действителни, съвременни ученици. Може би всички бяха хванали гората и бяха оставили училището на "Книжна група".

Независимо от дъжда бяха проявили героизма да се явят в голям брой – бяха поне двайсет. Седяха разпилени тук-там по дългите редици, оставяйки тактично големи пространства свободни: за в случай, че покойниците се появяха по-късно.

Неколцина, не много, бяха кривогледи, други имаха бастуни, доста от тях бяха с бради, включително и няколко жени, а по-младите членове – дори онези, с които на пръв поглед всичко беше наред – имаха изцъклени, блуждаещи погледи, а под седалките си бяха поставили обемисти пакети, които незабавно разпознах като ръкописи на научнофантастични или фентъзи романи, които щяха да искат да взема със себе си, да ги прочета и да направя съответните коментари, след което да им ги върна – "когато на вас ви е удобно, разбира се".

Съществува обикновен поглед, съществува и професионален, безличен поглед. Разположих се зад една маса, отпих глътка вода, прелистих бележките си, проверих дали носната ми кърпичка е на място, вдигнах глава, огледах помещението, опитах да установя нещо, поне теоретично наподобяващо зрителен контакт, усмихнах се и завъртях глава така, че да обходя с поглед цялата зала, при което сигурно съм приличала на онези кимащи кученца, които навремето често можеха да бъдат видени до задното стъкло на някой "Остин Маестро". Господин Симистър се изправи; като казвам, че се е изправил, това изобщо не създава представа за внушителното му изпълнение.

– Със съжаление, към което сигурно ще се присъедините и вие, съобщавам, че нашата гостенка не се е чувствала добре миналата седмица поради сенна хрема, затова ще изнесе лекцията си седнала.

И без това вече се чувствах като глупачка, а сега стана още по-зле. Никой не би държал да седи, защото има сенна хрема. Казано е, помислих, "никога не се обяснявай". Задърдорих, справяйки се опитно с ангажимента си, подхвърлих по някоя шега и въведох една-две напълно измислени алюзии с тукашния регион.

Последваха обичайните въпроси. Откъде ви хрумна заглавието на първата ви книга? Какво се случва с Джой в края на "На чай в лудницата"? Кои са били основните формиращи влияния за мен, ако погледна назад във времето? (В отговор изреждах обичайния си списък от непознати, а понякога и несъществуващи руски автори.) Обади се един мъж от първия ред:

– Мога ли да се поинтересувам какво ви накара да се насочите към биографиите, ъъъ... госпожице? Или може би не харесвате обръщенията "госпожо" и "госпожице"?

Усмихнах се едва-едва, както постъпвам обикновено в такива случаи, и отвърнах:

– Защо не ме наричате просто "Роуз"?

Репликата ми предизвика известно объркване, тъй като името ми не е Роуз.

На връщане господин Симистър заяви, че според него събитието е протекло много успешно, а не просто приемливо, и бил убеден, че всички са ми много благодарни. Ръцете ми още влажнееха от ръкостисканията на авторите на научна фантастика, на единия ми маншет имаше петно от флумастер, освен това бях гладна.

– Между другото, вие вероятно вече сте вечеряли – отбеляза господин Симистър.

Отпуснах се на седалката си. Не разбирах на какво се основава предположението му, но незабавно реших, че предпочитам гладната смърт пред това да отида с него в някое заведение, където можеше да ме причакват представители на "Книжната група", скрити под масите или провиснали на някоя закачалка като прилепи.