– Не ни и трябва, нека ни падне от плещите:

Александър Солженицин, "Как да си наредим Русия"

Йосиф Бродски

Постимперската носталгия, пронизваща руското съзнаниеi днес, не е специфично наше явление. В историята това се е случвало неведнъж. Съветският съюз не е първата империя, разпаднала се през ХХ в., а последната. От държавните формации, които в началото на ХХ в. са наричали себе си империи, в края му не остава нито една. Нашата страна по ред ключови характеристики не приличаше на традиционните колониални империи с презморски територии. Спорът дали е била империя ще продължи дълго. Ще има трудове, доказващи специфичността на Русия като империя, демонстриращи, че руският народ и по царско време, и по комунистическо е бил икономически донор по отношение на другите народи, населяващи нашата държава. Ще има примери за руски дейци с неруски произход – от княз Багратион до Йосиф Джугашвили. Може би тъкмо такива специфики помагат на Руската империя да се запази по-дълго от другите, които се разпадат няколко десетилетия по-рано.

И все пак елитът от царския период гледал на своята страна като на империя. И я наричал така. Ръководителите на Съветската империя не говорели по този начин, обаче я разширили далеч отвъд официалните граници на държавата, наричана СССР.1 Днешните поддръжници на възстановяването на империята се обръщат към наследството, идващо от царска Русия - през съветския исторически период - към днешния ден. В днешна Русия апелите към постимперската носталгия са безброй. Ето няколко. Близкият до Кремъл политически технологii Станислав Белковски: "В периода 2004 - 2008 г. трябва да бъдат заложени основите на руската нация. Нашата нация има една-единствена съдба - имперската."2 Писателят Александър Проханов: "Ето защо великите империи от миналото са над великите републики. Те са носели в себе си замисъла за обединеното човечество, способно да чуе и да въплъти замисъла на Бога. Ето защо днешната либерална, омерзителна Русия е по-лоша, по-долна от великия Съветски съюз, който беше империя и който безразсъдно загубихме."3 Геополитикът Александър Дугин: "Съветската държава се възприемаше от народа като строителство на "Нова Империя", "царство на Светлината", "обител на духа", а не като създаване на най-рационалния ред за администриране и управление на количествени единици.4 Представата за краха на СССР като за рухване на последната световна империя на ХХ в. са разпространени широко в литературата за този период.5 Президентът на Русия Владимир Путин в своето Послание до Федералното събрание (2005) нарече рухването на Съветския съюз най-голямата геополитическа катастрофа на века.6

Eпохата на империите отмина, но изучаването на империите е на мода днес. Това вече се е случвало в историята. Свързано е с остротата на междуетническите конфликти и тяхното разпространение в постимперските периоди.7 Литературата за гибелта на империите е безбрежна. Може да си спомним книгата на Шарл дьо Монтескьо Размишления за причините на величието и упадъка на римляните или шесттомника на Едуард Гибън за залеза и падането на Римската империя, за да се убедим, че сюжетите, свързани с разпада на империите и постимперския синдром не са нови. Една велика книга, в която се виждат следи от постимперска носталгия, се появява в Испания в началото на ХVІІ в.: Дон Кихот на Сервантес. Но това, че и други преди тебе са боледували от същата болест, е слабо утешение. Случило се е на други и отдавна. А ставащото с нас – това са реалиите на днешния ден. Когато Пьотр І приема титлата "Всеруски император", той просто декларира, че Русия е велика европейска държава. Империя и величие са синоними тогава. Ако погледнем колко често се употребява в съвременните политически спорове думата "империя", трудно е да си обясним защо не съществува общоприето определение, отговарящо на съвременния контекст. Речникът на Далiii определя империята като държава, чийто владетел носи титлата император – неограничен управник с най-високия сан.8 Според речника на Ожегов, империята е монархична държава начело с император.9 Академичният речник на руския език дава две определения: монархична държава начело с император или голяма империалистическа колониална държава.10 От пръв поглед виждаме, че всичките тези определения нямат много общо със смисъла, който в съвременна Русия се придава на думата "империя".iv В историята, съдържанието на този термин е станало пластично и се е преобразувало. Ще си позволя да дам мое определение на това понятие, близо до днешния контекст. В този труд терминът "империя" означава мощна полиетнична държавна система, в която властовите пълномощия са съсредоточени в метрополията, а демократическите институции (ако ги има) – примерно избирателното право – не разпростират действието си върху цялата контролирана територия.

През ХХ в. се открояват разликите в проблемите пред двата типа империи: презморските11 (Британия, Холандия, Португалия и др.) и териториално обединените (Австро-Унгария, Русия и т. н.). В империите от втория тип колониите не са отделени от метрополията с море. Едни етноси господстват в метрополията, други – във васалните територии, но те живеят редом и си взаимодействат тясно.

Както показа историята и особено опитът от ХХ в., империите се разпадат. Отъждествяването на държавното величие и имперскостта прави адаптацията към загубата на великодържавния статус трудна задача за националното съзнание на бившата метрополия. Експлоатацията на постимперския синдром е ефективен начин за получаване на политическа подкрепа. Схващането за империята като за мощна държава, господстваща над други народи - това е продукт, който върви не по-лошо от кока-колата или памперсите. Рекламирането му не изисква интелектуални усилия.

Проблемът на една страна, сблъскала се с постимперския синдром е, че да се възпламени носталгичното чувство към изгубената империя е лесно, но призивите за възстановяването й на практика са неосъществими. Лесно е да кажеш "Възстановяването на империята е благо за народа." Този лозунг е обречен на популярност. Но реалността е, че да бъде възродена една империя е невъзможно. Възстановяването на Руската империя в други, комунистически, почти неузнаваеми форми през 1917 - 1921 г. е уникален случай. Възстановяването е изключение, тук същината е именно в тези други форми, които би трябвало да накарат строгия изследовател да сложи това "възстановяване" в кавички. СССР възниква като резултат от братоубийствена гражданска война, от невиждан в историята терор и смъртта на милиони.12 В огромното мнозинство от случаите реставрацията на империи по силата на обстоятелства, обусловени от дълговременни тенденции в социално-икономическото развитие, е невъзможна.

В това противоречие се коренят много грешки на бившите метрополии спрямо бившите им подконтролни територии. Решението на Англия и Франция за нахлуване в Египет, за да възстановят контрола си над Суецкия канал (1956 г.) до болка напомня на онова, което руските власти се опитваха да направят в Украйна през 2003.13

Самото формиране на империя е продукт на фундаментални изменения в живота на едно общество. Империите възникват и се разрушават, повлияни от историческите обстоятелства. Мечтите за завръщане в друга историческа епоха са илюзорни. Опитите това да се случи водят до поражения. Опитът от руските несполуки от периода 2003 - 2004 г. в Грузия, Аджария, Абхазия, Украйна и Молдова са прибавка към "колекцията от грешки", започната отдавна и от други. Но за постимперското съзнание е трудно да приеме този факт. По-лесно е да повярваш, че сме победени не от грузинците и украинците, а от "световния заговор", застанал зад тях. Ако това е парадигмата, в която взимаш решения, може, обиден на всички, да правиш грешка след грешка.

Носталгията по териториално обединените империи е по-силна, по-продължитилна, по-дълбока, отколкото по презморските. На судетските немци (към три милиона души, представители на господстващия народ в Австро-Унгария) не им е било лесно да се адаптират към положението на малцинствоv в новата чехословашка държава. Риториката, свързана с тяхното положение, е една от ключовите теми на хитлеровата пропаганда, предшестваща окупирането на Чехословакия. При разпада на териториално обединените империи като Австро-Унгария, Германия, Русия, Турцияvi и СССР, проблеми, подобни на тези, с които се сблъскват судетските немци, стават масови. Ако не схванем това, трудно ще разберем корените на войната между сърби и хървати или босненската трагедия. Когато една империя залязва в постепенен, разтегнат с години процес, в хода на който и елитът, и обществото осъзнават безнадеждността и безсмислеността на опитите тя да бъде запазена – обществото на метрополията изживява края по-леко, отколкото при внезапен крах.14

Характерен пример е краят на Германската империя. До началото на есента на 1918 г., германските власти убеждават народа, че победата е близо. Когато през октомври-ноември развалата на германската военна машина става очевидна, а капитулацията – неизбежна, обществото не е готово за това. Оттук тръгват митовете за "Германия, която никога не е била победена на бойното поле", за "враговете, които ни забиха нож в гърба"... По подразбиране - повече или по-малко явно - тия врагове са социалистите. За краха на империята обвиняват еврейските революционери и предатели, които организират стачки в Германия в края на войната и на които им плаща Москва. Тъкмо те, по мнението на авторите на тази версия, принуждават кайзера да се отрече от престола.15

Тази фразеология се използва в средата на 20-те години от бившите ръководители на германската армия – същите, които през септември-октомври 1918 г. докладват на гражданската власт, че е невъзможно войната да продължава и че е необходимо да бъде сключен мир при всякакви условия. Много немци бързо забравят, как са мразели монархията в последната годна на войната и чувствата, които изпитват през октомври 1918 г., когато става ясно, че кайзерът и висшето военно командване са лъгали народа. Те не знаят, че именно генерал Ерих Лудендорф през октомври 1918 г. изисква от новия канцлер на Германия принц Макс фон Баден-Вюртемберг да сключи примирие, за да предатврати военна катастрофа на Западния фронт. Хохенцолерновата монархия нямаше да се разруши толкова бързо през ноември 1918 г., ако германското общество не бе убедено, че старият режим се е провалил. Но такива неща бързо изчезват от историческата памет. Обществото не иска да си ги спомня. Кой се интересува какво всъщност се е случило?vii Едно обществено съзнание, уязвено от военно поражение, лесно се омайва от митове. Хитлер говори, че пораженията през август 1918 г. са дреболии в сравнение с победите, постигнати дотогава от немската армия, че не те са довели до капитулацията. По неговите думи причината за поражението е дейността на онези, които от десетилетия работят за унищожението на политическите и морални темели и на онези сили на германската нация, без които тя не може да съществува.16

Човек си спомня Пушкиновото "Щом бързам сам да се излъжа, ще ме излъжеш лесно ти."17 Според някои изследователи на историята на Ваймарската република, фактът, че нейните лидери не са били готови да дадат гласност на материалите за отговорността на германското ръководство за началото на Първата световна война е един от най-важните фактори, докарали републиката до провал.18 Митът за невинната, непобедена, предадена и унизена Германия е оръжие, което ръководителите на републиканската власт дават в ръцете на хора, невярващи в демократичните ценности. Ненадейността, бързината, с която се рушат привидно непоклатимите империи, раждат усещането за нереалност на случващото се. Иреалното се родее с ирационалното, а в ирационална рамка са възможни чудеса всякакви.19 Лесно е да бъде убедено едно общество, че държавата, която се е разпаднала така ненадейно, може също така бързо да бъде възстановена. Това е илюзия. И то опасна. Цената на този илюзия бе платена с реките от кръв, пролята в хода на Втората световна война. Съветският съюз бе териториално единна империя, една от световните свръхдържави. Само няколко години преди разпада му почти никой не си помисля, че е възможно онова, което стана от 1988 до 1991 г. След краха на СССР отвъд руските граници останаха над 20 милиона руснаци. Елитите на повечето държави, в които те започнаха да живеят, не бяха достатъчно деликатни или разумни, за да започнат да решават адекватно проблемите на хора, оказали се малцинство в страна, която доскоро са имали за своя. В метрополията това подсилва постимперския синдром – един от тежките проблеми на съвременна Русия.20

Това е болест. Русия е в опасния й стадий. Не трябва да се поддаваме на магията на числата, но ни кара да се замислим фактът, че от провала на Германската империя до идването на Хитлер на власт изминават 15 години – колкото отделят и краха на СССР от Русия през 2006 г.

Игор Яковенко е прав в преценката си: "Нямаше рефлексия по разпада на имперската държава, нямаше адекватно осмисляне в общественото съзнание. Не се намери в Русия отговорна политическа сила, която да дръзне да заяви, че от гледище на самозапазването и възпроизводството на руския народ, разпадът на Съветския съюз е най-големият успех в последните петдесет години. Намериха се влиятелни политически сили, които започнаха да подхранват и използват носталгичните настроения за политически цели. Тези манипулации носят печата за особена долнопробност, защото имперските политически замисли се използват от хора грамотни и вменяеми политически, които отчетливо осъзнават невъзможността и катастрофалността на реставрация в каквато и да било форма."21

Известен е медицинският феномен, че след ампутация на крак усещането, че той си е там и боли, не минава. Същото важи и за постимперското съзнание. Загубата на СССР е реалност. Реалност е и социалната болка, родена от проблемите на разделените семейства, от митарствата на съотечествениците ни по света, от носталгичните спомени за отминалото величие, за привичната география на нашата родна страна, сега намаляла и изгубила предишните си очертания. В политиката лесно се експлоатира тази болка. Кажи няколко фрази, които се свеждат до "забиха ни нож в гърба", "за всичко са виновни не-руситеviii, които разграбиха нашето богатство", "но сега ще им отнемем собствеността и ще заживеем хубаво". Тези фрази няма защо да се измислят, достатъчен е един учебник, занимаващ се с нацистка пропаганда. Успехът е осигурен. Това е политическо ядрено оръжие. Прилага се рядко. Краят на ония, които го използват, в общия случай е трагичен. Такива лидери докарват страните си до катастрофа. За съжаление, последните години в Русия кутията на Пандора се оказа отворена. Обръщането към постимперската носталгия, национализма, ксенофобията, привичния антиамериканизъм и дори не съвсем привичния антиевропеизъм станаха мода, а поглеж – станали и норма. Важно е да разберем колко опасно е това за страната ни и света.

Постимперската носталгия е излечима болест. Опитът на Франция, която тежко понесе загубата на империята си, показа: необходими бяха няколко години на икономически растеж, за да може опасната за страната истерия, едва не взривила демократичния режим, да се превърне в мека, романтична носталгия по изгубеното величие. Но в тези години за запазването на демокрацията беше нужна борба. В историята има моменти, когато ролята на личността е особено голяма. Трудно е да подценяваме онова, което направи Шарл дьо Гол в началото на 60-те години да не допусне радикалните националисти до властта. В Германия през 20 и 30-те години развитието на събитията тръгна по друг път.

Едуард Гибън, проницателният изследовател на падането на Римската империя, който има възможността да анализира отминалото от гледище на дълга историческа ретроспектива, не се решава да определи причините на това падане еднозначно. Когато историческата дистаниция е по-малка, да се направи това е още по-трудно. Обаче проблемите, свързани с падането на Съветската империя и постимперския синдром са прекалено важни за Русия и света днес, за да ги оставим за анализ на историците от бъдните векове.

Така се получи, че имам някои предимства в сравнение с други изследователи на имперски падения. Бях непосредствен участник в събитията, свързани с края, един от авторите на Беловежките споразумения, които фиксираха факта, че се е разпаднала последната империя на ХХ в. – Съветският съюз. Тази книга не е мемоарна, а аналитична – опитвам да анализирам онова, което е свързано с дезинтеграцията на империите, с проблемите, породени от тази дезинтеграция.

Няма да е добре, ако преувеличим значението на Беловежките споразумения. Те оформиха юридически фактическия развод. Такива държави, които не контролират границите си, паричната, данъчната и съдебната си система, не могат да прекратяват етническите си конфликти (а тъкмо в такова състояние беше Съветският съюз след събитията през август 1991 г.)22, не съществуват. Както показва югославският опит, бракоразводният процес може да бъде кървав. Беловежките споразумения от декември 1991 г. не премахнаха болката от разпада на териториално единната империя, но помогнаха да избегнем голямото кръвопролитие и ядрената катастрофа. В резултат от договореното тогава, още през май 1992 г., огромната част от оръжието, което бе най-опасно (поради технологията на вземане на решението за използване) - тактическото ядрено оръжие, и което дотогава беше на територията на другите републики - бе съсредоточено в Русия.23

Ще повторя: как практически става разпадането на една империя, с какви проблеми се сблъсква властта на метрополията, знам по-добре от мнозина. И все пак не бих се захванал да пиша, ако не виждах, колко е опасно политически експлоатирането на постимперския синдром в съвременната руска политика, ако не си давах сметка за очевидните – очевадните! – аналогии между риториката на хората, използващи постимперската носталгия в нашата страна и шаблоните на пропагандата на национал-социалистите в последните години на Ваймарската република. Често се правят успоредици между Русия и Ваймарската република. И аз съм от хората, които прокарваха такава аналогия в руските политически диспути от началото на 90-те години. Но не всички разбират колко са значими тези аналогии. Малцина се сещат, че имперската държавна символика в Германия е възстановена осем години след краха на империята, през 1926 г., а в Русия – след девет години, през 2000 г.24 Не са много и тези, които знаят, че най-важният икономически лозунг на нацистите е обещанието да бъдат възстановени влоговете на германската средна класа, изгубени в инфлацията от 1922 - 1923 г.25

Ролята на икономическата демагогия на нацистите при идването им на власт е неоценима. Антисемитизмът, радикалният национализъм, ксенофобията винаги са били елементи от мисленето на ръководителите на Национал-социалистическата работническа партия на Германия. Но до 1937 г. те внимателно използват свързаните с тези настроения лозунги.26 Апелът към чувствата на германските собственици, изгубили влоговете си, бил ефективно политическо оръжие. И днес онези, които обещават да възстановят спестяванията, обезценени във финансовата катастрофа на Съветския съюз, дословно повтарят гьобелсовата риторика от началото на 30-те години.

Когато идват на власт, нацистите не възстановяват влоговете. Те докарват страната до война и още една финансова катастрофа, с която трябва да се оправя бащата на германската икономическа реформа, министърът на финансите на ФРГix Лудвиг Ерхард, който размразява цените през 1948 г. Но това се случва вече по-късно.

Обратното: когато благосъстоянието започне да расте, като се появи увереността, че тази година ще ти вдигнат заплатата, че безработицата – стига да не живееш в [икономически] депресивен район – ще те отмине, че животът наистина се измени, но отново придоби стабилност – тогава, когато се прибереш вечер и заедно със семейството гледате съветски филм, в който нашите разузнавачи са по-добри от техните шпиони и ние винаги побеждаваме, а животът на екрана е безоблачен – може да се отдадеш на разсъждения за това, как враговете разрушиха великата държава, ама ние пак ще покажем на всички кой е най-голям!27

Апелът към символите на имперското величие е силен инструмент за управление на политическия процес. Колкото повече се опитва официалната руска пропаганда да представи Великата отечествена войнаx като верига от събития, водещи към една предначертана и организирана от вожда Победа, толкова по-бързо изчезва споменът за сталиновите репресии, забравя се, че пактът Молотов-Рибентропxi, чиято сериозна роля за разгръщането на войната, е сключен под надзора [и в присъствието] на самия Сталин. Положителната оценка за Сталин [в Русия] е нараснала от 19% през 1998 г. до 53% през 2003 г. На въпроса "Ако Сталин беше жив и кандидат за поста Президент на Русия, вие щяхте ли да гласувате за него или не?" 26-27% от жителите на Русия отговарят "Да, щях да гласувам".28 Говорим за човек, който е избил повече наши съотечественици от всеки друг в многовековната и нелека история на Русия. Мисля, че само този факт е достатъчен, за да разберем какъв е мащабът на заплахите, свързани с постимперския синдром в нашата страна.

Да опитваме отново да направим от Русия империя – това значи да поставим под въпрос съществуването й. Рискът от движение в тази посока е висок. Именно затова е важно да разберем какво нещо са били империите, формирали се в течението на последните векове, защо са се разпаднали, какви са ключовите проблеми при тяхното разформиране. В първите глави на този труд това е направено въз основа на анализ на световния опит, а в следващите – въз основа на изучаване на рухването на Съветския съюз - последната империя на ХХ в.

Механизмът на демонтажа на империите е специфичен, той приляга на комбинацията от политически и икономически проблеми в метрополията и бившите колонии. В Съветския съюз кризата се разгръщаше на фона на ерозията на основите на легитимността на тоталитарния политически режим и падането на цените на петрола, от които в началото на 80-те зависеше състоянието на бюджета, потребителският пазар, платежният баланс. Главите с анализ на причините за нестабилност на авторитарните и тоталитарните режими и проблемите, с които се сблъскват страни, чиято икономика е силно зависима от конюнктурата на пазара на природни ресурси, според мен са важни за разбиране на контекста на онова, което се случи в Съветския съюз от началото на 80-те до средата на 90-те години на ХХ в.

Фактът, че Съветският съюз беше полиетнична държава, в която русите бяха само половината от населението, съществено повлия върху управленската тактика по време на събитията, свързани с неговия крах. Но има друго по-важно: това беше общество, в което imperium, властта, доминираше в организирането на всекидневния живот. И властите, и общество бяха абсолютно убедени, че за да потисне проявите на недоволство, държавата е способна да приложи насилие в неограничен обем. За повърхностния наблюдател държава, организирана така, изглежда здрава, но тя е чуплива, именно защото не включва гъвкави адаптационни механизми, позволяващи приспособяване към променливите реалности на съвременния й свят. Демонстрация на рисковете, свързани с такава държавна организация, като за пример е взета съдбата на СССР – това е основното съдържание на предложената на вниманието на читателя книга.

Властите във Ваймарската република не бяха готови да кажат истината за началото на Първата световна война и това стана един от главните фактори за краха на тази република. Истината за причините и механизмите на провала на Съветския съюз досега според мен не е разказана системно. Напоследък достъпът до архивни документи, позволяващи да се проследи рзгръщането на кризата на съветската икономика, отново става ограничен. И все пак материалите, които бяха разсекретени в началото на 90-те години, позволяват да се изясни какво действително е станало с нас. Легендата за процъфтяващата, могъща държава, погубена от чуждоплеменни врагове е мит, опасен за бъдещето на страната. Ще се опитам да покажа колко е далече от реалността подобно виждане на случилото се. Не би трябвало да повтаряме грешките на германските социалдемократи от 20-те години. Цената на такива грешки в един свят с ядрено оръжие е прекалено висока.

В руското обществено мнение днес преобладава следната картина на света: 1) преди двайсет години имаше една стабилна, развиваща се, мощна страна – Съветският съюз; 2) намислили някакви странни хора (може би агенти на чуждите разузнавания) да правят политически и икономически реформи; 3) резултатите от тези реформи излязоха катастрофални; 4) през 1999 - 2000 г. на власт дойдоха хора, които ги е грижа за държавните интереси на страната; 5) подир това животът почна да се нарежда. Този мит е толкова далече от истината, колкото и легендата за непобедената предадена Германия, популярна сред германското общество в края на 20-те и през 30-те години.

Задачата на предлаганата книга е да покаже, че тази картина на света не съответства на реалността, а вярата в подобна истина е опасна за страната и света. За съжаление, това е един от случаите, когато хора със здрав разум подкрепят подобни митове. Да обясниш на един европеец от ХV в., че Земята се върти около Слънцето, а не Слънцето около Земята, не е било лесно. Достатъчно било да излезе от къщи, за да се убеди в противното. За да се усъмни в онова, което вижда с очите си, били нужни сериозни доводи. Когато се опитваш да оспорваш нещо, отговарящо на здравия разум, не трябва да си скъп на доказателствата. Задачата на настоящата книга е да покаже, че съветската политико-икономическа система бе по природа вътрешно нестабилна. Въпросът беше само кога и как ще рухне тя. Така изказаната теза, в правилността на която авторът е убеден, е вярна. Обаче е мъчна за възприемане. Именно заради това е необходимо привеждането на доста архивни материали, демонстриращи развитието на събитията в Съветския съюз през 1985 - 1991 г. На някои читатели може да им се стори излишно голям обемът на цитатите от официалните съветски междуведомствени преписки. Основавам се на хипотезата, че в случая излишъкът от документални свидетелства е по-малкото зло от недостига им. При желание, читателят може да пропусне тези места.